**Дневникът ми**
Стига! изкрещя мъжът, хвърляйки куфара на пода. Оставям те и това блато, което наричаш живот.
Блато? Мариана бавно се обърна от печката, където пържеше картофи за вечеря.
Това блато храни майка ти двайсет години, докато тя ходеше по лекари. Забрави ли?
Какво общо има майка ми? Не я закачай!
Има общо, Борис. Докато ти си управляваше големите дела в София, аз седях тук с парализираната ти майка. Сменях й памперсите, ако не знаеш.
Борис стоеше на прага на техния двустаен панелен апартамент, в нов костюм и с куфар до краката. Толкова добре изглеждащ Мариана не го беше виждала отдавна стегнат, загорял, миришеше на скъпи парфюми. Не като преди, когато идваше от завода, изцяло в масло.
Помнеше как се бяха запознали. Танци в работническия клуб, той млад механик, тя от счетоводството. Въртя я под Миллион алени рози, шепнеше глупости на ухото. После скромна сватба, трийсетина гости, салата Оливие и Советско шампанско. Свекърва й тогава плачеше от щастие, прегръщаше я: Благодаря ти, щерко, че опитоми Борисчето ми.
Опитомила го. Двадесет и две години заживяха заедно. Израстиха дъщеря си, Елица. Сега учи в медицинския университет, на стипендия и майчини подработки. Борис не даваше пари последните три години всичко в бизнеса му отиваше. Какъв бизнес Мариана така и не разбра. То искаше сервиз за коли да отвори, то на товарни превози се занимаваше. Всичко проваляше.
Просто не разбираш, Борис нервно запали цигара в коридора. Стефан ми предложи да се преместя в София. Той има верига автомивки, ще ме вземе за управител. Къща ще ми наеме за начало.
Сам ли ще отидеш? Мариана изтри ръцете в престилката. Ръцете й трепереха, но гласът й беше спокоен.
Не сам, Борис отмести поглед. С Деси. Тя тя ме разбира. Вярва в мен.
Деси. Мариана знаеше за нея от три месеца. Видяла беше съобщенията в телефона му, докато той се къпеше. Котенце, зайче, липсваш ми. Двадесет и осем години котенцето. Мениджърка в автосалон, където Борис гледаше кола. На кредит, между другото, който Мариана все още изплащаше от учителската си заплата.
А Елица? попита тя. Дъщеря ти. След година защитава диплома.
Ще порасне, ще разбере. Не мога повече така. На четиридесет и пет съм, Мариано. Още съм млад, още мога да променя всичко.
Мариана се приближи до прозореца. В двора съседката Цвета бешеше дрехите. Видя я, помаха й. Цвета знаеше всичко. И за Деси, и че Борис последните шест месеца идваше само да преспива. Съжаляваше я, носеше й баници: Дръж се, Марийке.
Помниш ли, тихо каза Мариана, когато Елица беше на пет и се разболя? Възпаление на белите дробове, лекарите ръце си чуха. Ти тогава не излизаше от работа, за да спестиш за лекарства. А аз стоях до леглото й цял ден. Тогава ми каза: Ние сме семейство, Мариано. Всичко ще преодолеем.
Това беше отдавна.
Само петнайсет години. А когато майка ти получи удар? Кой й вървеше по болници? Кой не спеше нощем, да я обръща на всеки два часа, за да не й направят лежанки? Аз, Борис. А ти намираше извинения работа, занимания. Какви занимания? Вече тогава бягаше по бизнеса си.
Борис загаси цигарата върху перваза. Мариана се намръщи нов перваз, миналия месец го сложиха. Сама спестявания събра.
Винаги помниш всичко, нервно каза той. Само лошото помниш. А хубавото? А когато те заведох на море?
Преди десет години. В Слънчев бряг. За седмица.
На теб всичко ти е малко!
Мариана се обърна към него. В очите й бяха сълзи, но не ги пусна. Няма да му достави удоволствието.
Знаеш ли какво, Борис? Върви. Върви при своята Деси. Само едно ще ти кажа. Майка ти аз й бях до края. Две години лежеше при нас, две години й давах храна с лъжица, миях я, лекарства й подавах. А ти къде беше? На изкарания? Какви изкарания, Борис? Последните пет години не си работил редовно. Само си мечтаеше да забогатееш.
Опитвах се! Стараех се за семейството!
За семейството? Мариана се усмихна горчиво. Елица на последния курс работи като медицинска сестра в нощни смени, за да има за учебници. Защото баща й се бизнесменува. Аз взимам две смени в училището и давам уроци. За кого се стараеше?
Борис мълчеше, стискайки дръжката на куфара.
И знаеш ли кое е най-смешното? продължи тя. Майка ти преди да умре ми каза: Прости му, щерко. Той е слаб. Винаги е бил слаб. Благодаря ти, че го търпя. Тогава не разбрах. Сега разбирам.
Не смей! избухна той. Не смей да казваш, че съм слаб! Аз просто се задъхвам тук! В този апартамент, в този град, с теб! Ти ще ме заров
Млъкни!” — изрева мъжът, хвърляйки куфара на пода. — “Напуснах те и това блато, което наричаш живот!
