ЗЮНЯ
Тя трябваше да ражда от ден на ден. Огромна тригодишна ротвайлерка на име Айза. Но за своите тя беше просто Зюня. Вече не помня кой пръв измисли това странно, но мило име. Но към нея то се залепи като пиявица. Така и живееше кучето с две имена. Едно за своите, друго за всички останали. А тя и не възразяваше: Зюня, значи Зюня. Нямаше да спадне от нея. Леля Мария нейната стопанинка беше най-доброто същество, гостоприемна и кротка по природа, луда по своето детенце. Ротвайлерката знаеше това и злоупотребяваше с нейната доброта на макс. Въпреки че Айза беше преминала при мен Основен курс на дресура и дори беше издържала изпита за послушание, при пълното попустителство на стопаните си позволяваше много. Спеше само в леглото с тях, напълно игнорирайки правилата за гости: сутрин просто избутваше силните си лапи чичо Георги от леглото на пода и, протягайки се на освободеното място, продължаваше да сънува, пуштейки силно. Ядеше като истински член на семейството в кухнята, с главата на коленете на леля Мария. Можеше и да грабне харесано парче директно от чинията, без и грам угризения. Стопаните й позволяваха всичко и при първия й сигнал или намек за неразположение веднага обаждаха половината град. Така се случи и този път.
А да кажа, че мобилни телефони още нямаше по онова време, но знаейки адреса на нужния човек и с помощта на таксита, хората се справяха. Така, след като ме доведоха до моята пациентка, леля Мария, както обикновено, се опита да се владее. Вкъщи ни посрещна Зюня. Силно закръглена и по-едра от обичайно, в пълно здраве, макар и да дишаше тежко. Разбираемо майка на прага да ражда, по мои сметки трябваше да развълнува стопаните си с дузина кутрета. Не по-малко.
Е, какво? попита стопанинката с тревога в гласа. Скоро ли ще ражда? И прехвърли тревожния взгляд към кучето.
Лельо Марийо, отвърнах смутено, дайте поне да си съблека палтото, да си измия ръцете преди да прегледам кучето ви.
Зюня, очаквайки минути на безкрайно внимание, квитна радостно, размахвайки опашката и усмихвайки се с цялата си широка муцуна. До раждането й оставаха поне дванайсет-четиринайсет часа. Нямаше патологии или явни отклонения, изискващи мой контрол, за което и уведомих стопанинката.
Как?! извика леля Мария. Ще ни оставиш през нощта? Сами? Ами ако започне по-рано? Ами ако някое кутре се задави или заседне? Очите й замръзнаха от страх. Кучето, усетило тревогата на стопанинката си, квитна тревожно и се втренчи в мен с молителен поглед.
Повтарям ви, с кучето всичко е наред. Ще ражда сутрин, към обяд.
Радо, взмоли се възрастната стопанинка, ако нещо му стане на Зюня, аз няма да го прехвърля. Помниш ли как бе болно? Кимнах. Помниш ли как умираше? Отново кимнах. И аз почти умрях с него. Искаш ли повторение?! И, вдигайки вежди, ме погледна изпитателно. Честно казано, тогава тя ме изплаши с истерията си, лежейки на килима до болното от ентерит куче. Такова паническо отношение към състоянието на животно за първи път го срещах. Отне ми голямо усилие да я успокоя и да помогна на наистина нуждаещия се пациент. Не исках повторение.
Е, добре де, промълви успокоилата се стопанинка и, радвайки се, че ме убеди лесно да пренощувам, отиде в кухнята да приготви чай. Зюня внезапно си спомни нещо. Припомни си, че мястото на дресирано куче не е в кухнята, а някъде при входните врати, в коридора.
Къде е Зюня?! обезпокои се леля Мария, като не го видя до себе си, и излезе в коридора. Кучето лежеше на килимчето, с главата скромно сложена върху предните си лапи.
Зюня, повика го стопанинката. Кучето го погледна с разбиращ поглед, но не стана.
А проумя стопанинката, ти се страхуваш от Радо? Ето какво, Зюня не може да влезе в кухнята. Злата учителка. И леля Мария се засмя звънко, като дете.
Не спирам да се възхищавам на ума и находчивостта на кучетата. Вкъщи, където й позволяват всичко, пак си спомня, че при дресьора не може да се разглези. Ех, Зюня.
Къщата на моите познати според местните стандарти беше просторна. Две големи, светли стаи, гледащи на юг. Вторият етаж на дървена, топла къща. След лек вечерен прием, който все пак успях да поем по молба на стопанинката, ми показаха къде ще спя. До стаята имаше баня с топла и студена вода. Не във всички къщи в нашия град по онова време течеше топла вода през зимата. Затова не отказах толкова щедро предложение. Разпарена и отпусната, излязох от душа. Какво беше учудването ми, когато се сблъсках с Зюня пред вратата.
Мен ли пазиш? попитах го сериозно. Кучето замръзна в колебливост. И какво иска бъдещата майка? попитах го напълно сериозно, докато то ме гледаше с влюбени очи.
Зюня изхвърча в залата, където бяха стопаните й, и, стигнала до вратата, се обърна към мен. Сякаш питаше за разрешение да спи при тях. Хитра кучка! Но в последния момент се отказа и се върна в коридора.
Скоро от работа се прибра и самият стопанин. Пак чай, приказки. Но кучето отказа категорично да спи в стаята с тях, което ги изненада.
Навън всичко сочеше, че ще завали сняг. Зюня легна в коридора, но не спа. Периодично вдигаше глава, слушаше, обоняваше въздуха. Някъде към два през нощта стана, тихо скръцна с нокти по дървения под и влезе в стаята ми. Сложи топла, тежка глава върху ръката ми. Аз се събудих. В погледа ѝ вече нямаше колебание беше време. Роди шест здрави кутрета на разсъмване, спокойно, без шум. Аз само наблюдавах. Леля Мария плачеше от щастие. Зюня я гледаше, лизна ѝ ръката и обърна внимание на първото кутре, което пищеше прекалено силно. Всичко беше наред. Навън заваля първият сняг.
