Кажи на Борис да дойде веднага! дъщеря ѝ задъхваше от безсилие. Трите деца са с температура, капризничат. Сама няма как да ги заведа в поликлиниката. Нека дойде с колата, да помогне!
Гергана кимна, въпреки че Цветана не можеше да я види. Сърцето ѝ се сви от тревога за внуците.
Сега ще уредя всичко, миличка. Не се притеснявай. Тя се стараеше да говори спокойно, за да не разстрои още повече дъщеря си.
Затвори телефона и замръзна. Пръстите ѝ трепереха, търсейки номера на сина й в контактите. Три болни деца, Цветана сама, мъжът й на работа. Ситуацията беше спешна.
Борис ще помогне, в това беше сигурна…
Първи звън. Втори. Накрая Борис отговори.
Мале, здрасти. Гласът му беше бърз, неспокоен.
Борко, мили, имам нужда от помощ… Гергана се мъчеше да подбере правилните думи. Цветана се обади. Децата са разболели се, трябва спешно да ги закара до лекар. Мъжът й не може да се освободи. Можеш ли да отидеш, да помогнеш на племенниците си? Няма да отнеме много време.
От другата страна настъпи мълчание. Гергана чуваше дишането му и някакъв шум на заден план.
Мамо, днес не мога. Борис въздъхна. На Ралица е рожден ден. Резервирахме ресторант преди две седмици. До Цветана е на другия край на града, а трафикът е ужасен. Няма да стигна навреме. Така че, без мене…
Гергана стисна телефона по-силно. Дланта ѝ се изпоти. Наистина ли сина ѝ отказваше да помогне?
Борис, чуваш ли ме? Децата са болни! Твоите племенници! Гергана се сдържаше да не извика. Цветана няма как сама да се справи с три малки капризни деца! А трябва спешно да ги видят лекар!
Мамо, разбирам, но ние имаме планове. Гласът му беше хладен. Не можем всичко да отменим заради това. Нека поръча такси. Или ти и тате помогнете. Какъв е проблемът?
Гергана падна на стол. Краката ѝ се подкосиха. Не можеше да повярва на чуваното.
Баща ти е на работа! Тя вече не се сдържаше. Аз сама няма как да се справя с три болни деца! Не разбираш ли простите неща?
Мамо, не мога. Съжалявам. Този път Борис отговори рябко. Това не е мой проблем. Децата са отговорност на Цветана. Нека тя се оправя сама.
Гергана задъха от яд. Какво говореше?
Как така не твой проблем?! изкрещя тя. Това е твоето семейство! Твоята сестра! Не можеш ли веднъж да помогнеш на близък човек?!
Казах ти не мога. Трябва да се приготвяме, съжалявам. Борис затвори.
Кратките гудки я удариха като нож. Гергана гледаше екрана на телефона, неспособна да проумее случилото се. Ръцете ѝ трепереха. Набра номера отново. Борис не отговори. Опита пак. Мълчание.
Вътре в нея кипна нещо горещо, изпълващо я с яд. Как сина ѝ смее да се държи така? Гергана набра номера на снахата. Може би Ралица ще го убеди.
Ало, Гергана Иванова? снахата отговори почти веднага.
Ралице, скъпа, Гергана се мъчеше да запази спокойствие. Кажи на Борис да помогне! Това са неговите племенници! Болни са! На Цветана ѝ е много трудно! Ти трябва да разбираш, женско си.
Ралица въздъхна. Говореше спокойно, почти безразлично.
Гергана Иванова, проблемите на децата са работа на техните родители. Има таксита, има линейки. Децата не са бебета. Цветана е възрастна жена, ще се справи.
Гергана замръзна. Думите на снахата я изгориха по-силно от отказа на сина ѝ.
Ралице, представи си какво е да караш три болни капризни деца с такси?! Гергана вече не се сдържаше. Те са малки! Цветана няма да се справи сама!
Това са нейни деца, Гергана Иванова. Ралица продължаваше да говори равнодушно. Ние си планирахме вечерта отдавна. Не искаме да я провалим заради чужди проблеми.
Шокът се превърна в ярост чиста и палеща.
Тогава със своите бъдещи деца да не се обръщате за помощ! изкрещя Гергана и затвори телефона.
Следващите дни преминаха като в мъгла. Гергана не звъне на Борис. Синът ѝ също мълчеше. Опитваше се да не мисли за случилото се, но обидата я глождеше.
Нощем лежеше без сън. В ума ѝ се въртеше онзи злощастен разговор. Как сина ѝ можа да постъпи така? Къде сбърка в отглеждането му? Как е отгледана такова безсърдечие?
Мъжът ѝ опита да я разговори няколко пъти, но Гергана го отблъскваше. Трябваше сама да се справи. Да разбере къде сгреши.
Към вечерта на четвъртия ден търпението ѝ свърши. Реши да отиде при Борис. Трябваше да говорят лице в лице, да разбере защо сина ѝ изостави семейството си.
Вратата отвори Ралица. На лицето ѝ пробягна изпражнение, но мълчаливо отстъпи. Гергана влезе, дори без да сваля якето си.
Къде е Борис? попита рязко.
В стаята. Ралица кимна към вратата.
Гергана отвори вратата. Борис я погледна. За миг в очите му проблесна нещо нечетливо. Но лицето му моментално стана като каменна.
Мале, какво става? синът ѝ вдигна вежди.
Как можа?! Гергана изкрещя толкова силно, че Борис се сепна. Всичко, което се трупаше в нея четири дни, излезе наяве. Как можа да откажеш на болни деца? На сестра си?! Не така те възпитах! Не те отгледах егоист и безсърдечен човек!
Борис бавно стана. Лицето му остана спокойно, почти безразлично. Тази хладност я дразнеше още повече.
Мале, ти сама можеше да поръчаш такси. Той сви рамене. Да отидеш при Цветана, да ѝ помогнеш. Аз не съм длъжен да изоставям всичко по първа команда.
Борис направи пауза. Погледна я право в очите.
Или забрави, че Цветана изобщо спря да общува с нас? И какво разправя на хората, продължи той. Откакто си купихме апартамента. Не е ясно защо се е обидила, не вдига телефона, на улицата ме игнорира… Полугодие е така, а сега изведнъж ѝ трябва помощ.
Гергана се обърка. Думите ѝ заседнаха в гърлото. Отвори уста, после пак я затвори.
Това… просто… запна се, търсейки думите. Цветана живее със три деца под наем. А вие с Ралица сте в собствен апартамент, без деца. Естествено, че е малко обидена. А че не се поздравява, не знаех… Гергана млъкна. Пред очите ѝ изплуваха картини от последните срещи с Цветана сдържани поздрави, кратки разговори, извърнати погледи. Не беше обръщала внимание. А сега разбираше: между децата ѝ се беше промъкнала студенина, за която никога не искаше да признае. Погледна сина си не в очите, а в лицето на момчето, което някога плачеше, когато сестра му се разболее. Сега то беше скрито зад стена от оправдания. Тя пристъпи крачка назад. Гласът ѝ, когато най-сетне проговори, беше тих, прекършен.
Може би може би никой от нас не е прав.
Излезе, без да каже повече нищо. Вън беше студено. Вятърът хапеше, но тя не усещаше. Вървеше бавно, сякаш носеше цялата тежест на едно семейство, което бе забравило как да бъде едно.
