Ирина стоеше до прозореца и гледаше как гъстият софийски сняг се сипе над града. Телефонният разговор с мъжа ѝ към края си – обикновено, делнично обаждане, каквито е имало безброй през петнайсетте години брак. Юлиян, както винаги, докладваше за “командировката” си в Пловдив: всичко е наред, срещите вървят по план, ще се върне след три дни. „Добре, мило, ще се чуем пак,“ – каза Ирина, прибирайки телефона, за да натисне червения бутон за край на разговора. Но изведнъж нещо я спря. От отсрещната страна ясно се чу женски глас, мелодичен и млад: „Юли, идваш ли? Вече напълних ваната…“ Ръката на Ирина застина във въздуха. Сърцето ѝ спря за миг, после заблъска, сякаш ще изскочи от гърдите. Бързо върна телефона към ухото, но чу само кратко свободно – Юлиян вече бе затворил. Ирина бавно се отпусна на стола, усещайки, че краката ѝ се подкосяват. В главата ѝ вихреха мисли: „Юли… вана… Каква вана в командировка?“ Спомените от последните месеци изплуваха: честите пътувания, късните разговори, които Юли винаги водеше на балкона, новият аромат в колата му. С треперещи ръце отвори лаптопа. Влезе в пощата му – знаеше паролата още от времето, когато между тях имаше доверие. Билети, резервация… „Луксозен апартамент за младоженци“ в петзвезден хотел в центъра на Пловдив. За двама. В кореспонденцията откри и писма. Христина. Двадесет и шест, фитнес инструкторка. „Любими, повече не мога така. Обеща, че ще се разведеш още преди три месеца. Колко още ще чакам?“ На Ирина ѝ прилоша. В съзнанието ѝ изплува първата им среща с Юлиян – тогава той бе обикновен мениджър, тя – начинаещ счетоводител. Заедно събираха за сватба, в малък апартамент под наем. Радваха се на първите успехи, подкрепяха се при неуспехи. А сега той е успешен търговски директор, тя – главен счетоводител в същата фирма, но между тях зее пропаст с дължина петнайсет години и ширина двадесет и шестгодишната Христина. В хотелската стая Юлиян нервно крачеше напред-назад. „Защо го направи?“ – гласът му трепереше от гняв. Христина лежеше на леглото, небрежно наметната с копринен халат. Русите ѝ коси се стичаха по възглавницата. „Какво толкова? – протегна се като доволна котка. – Нали каза, че ще се разведеш.“ „Ще реша кога и как! Разбираш ли какво ни причини? Ирина не е глупава, вече всичко ѝ е ясно!“ „Чудесно! – Христина се сепна. – Омръзна ми да съм любовницата, скрита по хотелите. Искам да излизаме заедно, да познавам приятелите ти, да съм твоя жена!“ „Държиш се като дете,“ – процеди Юлиян. „А ти като страхливец! – скочи тя. – Погледни ме! Млада съм, красива съм, мога да ти родя деца. А какво може тя? Само да смята парите ти?“ Юлиян я сграбчи за раменете: „Не говори така за Ирина! Не знаеш нищо за нас!“ „Знам достатъчно – Христина се изтръгна. – Знам, че не си щастлив. Че тя е затънала в работа и битовизъм. Кога за последно правихте любов? Кога пътувахте двамата?“ Юлиян се обърна към прозореца. Там, в заснежена София, в техния общ апартамент, всичко се разпадаше. Петнайсет години заедно рухваха от няколко думи на капризна млада жена. Ирина седеше на тъмно в кухнята, стискайки студена чаша чай. Десетки пропуснати повиквания от мъжа ѝ. Не отговаряше. Какво да каже? „Любими, чух как любовницата ти те кани във ваната“? Спомените прелитаха: Юлиян ѝ поднася годежен пръстен, коленичил в ресторанта. Минаването в първия им апартамент. Как я подкрепяше, когато загуби майка си. Как празнуваха повишението му… После работата, кредитите, ремонтите… Кога за последно разговаряха откровено? Кога споделяха филм, гушнати на дивана? Кога мечтаеха заедно? Телефонът пак вибрира. Съобщение: „Ирa, нека поговорим. Ще ти обясня.“ Какво да обяснява? Че е остаряла? Че се е затънала в рутина? Че младата фитнес инструкторка знае какво му трябва? Ирина отиде до огледалото. Сорок и две години. Бръчки край очите, побеляла коса, всяка месец боядисвана. Кога започна тази умора, това живеене по график, тази гонитба за сигурност? „Юли, къде се бавиш?“ – Христина го посрещна с поглед, когато се върна в стаята след поредния неуспешен опит да се свърже с жена си. „Не сега,“ – просна се в стола, разхлабвайки вратовръзката си. „Не! Сега! – тя застана пред него. – Искам да знам какво ще стане. Нали разбираш, че вече трябва да решиш?“ Юлиян я погледна – красива, уверена, пълна с енергия. Каквато беше Ирина преди петнайсет години. Боже, как можа да ѝ го причини? „Христина – потърка лице с ръце, – права си. Трябва да реша всичко.“ Тя грейна и го прегърна: „Любими! Знаех, че ще избереш правилното!“ „Да, но трябва да спрем това.“ „Какво?!“ – дръпна се назад. „Беше грешка – изправи се. – Обичам жена си. Имаме проблеми, отдалечихме се. Но не мога… не искам да зачеркна преживяното.“ „Ти… ти си страхливец!“ – сълзи потекоха по лицето ѝ. „Не, Христина. Бях страхливец, когато започнах този роман, когато лъжех жената, която петнайсет години дели с мен всичко. Ти си права – не съм щастлив. Но щастието се гради, не се намира настрани.“ Звънна се на вратата около полунощ. Ирина знаеше, че е той – върнал се с първия полет. „Ирa, отвори, моля те“ – гласът му приглушено през вратата. Отвори. Юлиян на прага – небръснат, смачкан костюм, виновен поглед. „Може ли да вляза?“ Мълчаливо му направи път. Отидоха в кухнята – там, където някога са мечтали, където се вземат важните решения. „Ирa…“ „Недей – вдигна ръка. – Всичко знам. Христина, двадесет и шест, фитнес инструкторка. Видях пощата ти.“ Той кимна, без думи. „Защо, Юли?“ Дълго мълча, гледайки към нощна София през прозореца. „Защото съм слабак. Защото се изплаших, че сме станали чужди. Защото тя ми напомни теб – преди, с енергията и мечтите.“ „И сега?“ „Сега… – обърна се към нея. – Сега искам да поправя всичко. Ако ми дадеш шанс.“ „А тя?“ „Всичко свърши. Разбрах, че не мога и не искам да те изгубя. Ирa, знам, че не заслужавам прошка. Но нека опитаме отначало? Да идем на психолог, да прекарваме време заедно, да бъдем пак онези, които бяхме…“ Ирина го гледа – остарял, посивял, роден до болка. Петнайсет години – не са просто числа. Те са общи спомени, навици, шеги, разбираеми само за тях двамата. Умение да мълчат заедно. Способност да прощават. „Не знам, Юли…“ – за първи път вечерта заплака. – „Просто не знам…“ Той нежно я прегърна, тя не се дръпна. Навън валеше сняг и завиваше София с бяло одеяло. А някъде в Пловдив, в хотелска стая, плачеше момиче, за пръв път сблъскало се с жестоката истина: истинската любов не е страст и романтика. Тя е избор, който се прави всеки ден. А тук, в кухнята, двама немлади души се опитваха да съберат парчетата на разбития си живот… Предстоеше им дълъг път през разочарования и недоверие, през сесии с психолог и болезнени разговори, през опити да се преоткрият. Но и двамата знаеха – понякога трябва нещо да изгубиш, за да разбереш неговата стойност.

11 януари
Софийският сняг валеше тежко зад прозореца. Стоях облегната на рамката и гледах как улицата бавно се затрупваше. Току-що приключих поредния телефонен разговор със съпруга ми познато ежедневие през последните петнадесет години заедно. Симеон, както винаги, обясняваше за командировката си във Варна: всичко било наред, срещите вървят по план, след три дни ще се прибере.
Добре, мили, ще се чуем, прошепнах аз, вече готова да затворя. Но миг преди това нещо ме спря. От другата страна на линията много ясно се чу женски глас млад, звънлив, с лек морски акцент:
Симо, идваш ли? Ваната вече е готова…
Ръката ми замръзна във въздуха. Сърцето ми пулсираше така силно, сякаш искаше да изскочи извън гърдите ми. Залепих телефона по-близо до ухото, ала вече имаше само кратки сигнали Симеон бе прекъснал връзката.
Седнах тежко в креслото, усещайки как коленете ми се подкосяват. Мислите ми започнаха да се въртят една след друга: Симо… вана… Коя вана, когато си в командировка? В съзнанието ми нахлуха разпилени спомени от последните месеци: множеството командировки, късните разговори по телефона от балкона, този нов парфюм в колата
С треперещи пръсти отворих лаптопа. Знаех паролата му преди имаше доверие помежду ни. Писмата, резервациите Беше резервирал “младоженски апартамент” в петзвезден хотел в центъра на Варна. За две нощувки, за двама.
В пощата му открих и кореспонденция. Велина. На двадесет и шест. Фитнес инструкторка. Скъпи, не мога вече така Обеща, че ще се разведеш още преди три месеца. До кога?
Почувствах се зле. Изведнъж си спомних първите ни срещи със Симеон когато той беше обикновен мениджър, а аз едва прохождаща счетоводителка. Заедно събирахме за сватба, под наем в малък апартамент. Радвахме се на успехите си, подкрепяхме се в трудностите. А сега той е успешен търговски директор, аз главен счетоводител в същата фирма, а между нас пропаст със стени, високи като възрастта на Велина.
***
В луксозния хотелски апартамент във Варна Симеон крачеше нервно напред-назад.
Защо направи това? гласът му трепереше от яд.
Велина лежеше небрежно на леглото, загърната в копринен халат, с дългата си руса коса, разпиляна по възглавницата.
Какво толкова? протегна се лениво тя. Нали ми каза, че ще се развеждаш.
Аз ще реша кога и как ще стане! Осъзнаваш ли какво стори? Мая не е глупава, разбра всичко!
Прекрасно! изправи се рязко Велина. Омръзна ми да бъда скрита любовница. Искам с теб в ресторанти, пред приятелите ти, да бъда твоя жена! До кога така?
Държиш се като дете, процеди през зъби той.
Ти си страхливец! пристъпи към него тя, с предизвикателен поглед. Аз съм млада, красива, мога да ти родя деца. А тя? Само да брои парите ти ли може?
Той я хвана за раменете:
Не говори така за Мая! Не знаеш нищо за нея, за нас!
Знам достатъчно, издърпа се Велина. Не си щастлив с нея. Затънала е в работа и домакинство. Кога последно правихте любов? Кога ходихте някъде заедно?!
Симеон се обърна към прозореца. Там, в заснежена София, всичко рухваше. Петнадесет години съвместен живот се разпадаха заради една прищявка и фраза на момиче.
***
Седях в тъмнината на кухнята, с изстинала чаша чай. Телефонът ми светеше от десетки пропуснати обаждания от мъжа ми. Не отговарях. Какво да кажа? Мило, чух как любовницата ти те вика във ваната?
Спомените за живота ни нахлуваха как Симеон ми подарява пръстен, коленичил насред ресторанта. Как заедно се нанасяхме в първата си двустайна панелка в Младост. Как ме подкрепяше, когато загубих майка си. Как празнувахме първото му повишение
После дойдоха непрестанните служебни аврали, кредитите, ремонтите
Кога последно говорихме открито? Кога гледахме филм гушнати на дивана? Кога въобще мислехме занапред?
Телефонът пак завибрира. Този път съобщение: Мая, моля те, трябва да поговорим. Ще ти обясня всичко.
Обяснения ли? Че съм остаряла ли? Че животът ме е смазал? Че една двадесет и шест годишна треньорка по-добре го разбира?
Застанах пред огледалото. Четиридесет и две. Бръчки около очите, посивели кичури, които боядисвам всеки месец. Кога се появи тази умора в погледа? Кога започнах да живея само по план и заради сигурността?
***
Къде ходи толкова време? Велина посрещна Симеон с раздразнение, когато той се върна в стаята, след поредния опит да ми се обади.
Не сега, смъкна се той в креслото, разхлабвайки вратовръзката си.
Напротив, точно сега! застана пред него, ръце на кръста. Ти разбираш ли, че сега трябва да решаваш?
Симеон я изгледа продължително красива, уверена, жадна за живот. Такава беше и Мая преди петнадесет години. Божичко, как можах да й причиня това?
Вели, права си. Трябва да реша.
Тя грейна, хвана ръката му: Любими! Знаех си, че няма да ме предадеш!
Да Трябва да прекратиш това, нежно я бутна той.
Какво?! сякаш шамар получи тя.
Това бе грешка. Обичам жена си. Да, отдалечихме се, да, имаме проблеми. Но не мога и не искам да зачеркна всичко изживяно.
Ти си страхливец! разплака се Велина.
Не, страхливец бях, като започнах тази връзка. Като лъгах жената, която дели с мен всичко през всичките тези години. Да, не съм щастлив. Но щастието се изгражда, не се намира наготово.
***
В полунощ прозвъня вратата. Знаех, че е той върнал се с първия полет.
Мая, моля те, отвори, прошепна гласът му през вратата.
Отключих. Той стоеше на прага небръснат, смачкан костюм, тъжни очи.
Може ли да вляза?
Кимнах и мълчаливо влязохме в кухнята мястото, където някога сме градили мечти, взимали решения.
Мая
Не е нужно да обясняваш. Всичко разбрах. Велина, двадесет и шест, фитнес инструкторка. Видях пощата ти.
Той сведе глава.
Защо, Симеоне?
Гледаше през прозореца, към нощна София.
Защото съм слаб. Защото се уплаших, че вече не сме едно цяло. Защото тя ми напомняше теб преди години, изпълнена с живот и мечти.
И сега?
Сега Сега искам да опитаме отначало. Ако позволиш. Не искам да те губя. Ще търсим помощ, ще бъдем заедно повече, ще върнем това, което имахме
Гледах този човек остарял, посивял, а толкова мой. Петнадесет години не са само просто цифра. Това са споделени спомени, навици, остроумни реплики, разбирани само от нас. Общото безмълвие, топлината, прощаването.
Не знам, Симеоне… за първи път вечерта се разплаках. Просто не знам
Той ме прегърна. Позволих не се дръпнах. Навън снегът завиваше София с бяло одеяло.
Някъде във Варна, в скъпия хотел, плачеше момиче, за пръв път разбрало суровата истина: истинската любов не е страст или романтика, а избор, който правиш всеки ден.
А тук, в нашата кухня, двама не толкова млади хора се опитваха да съберат парчетата от живота си. Предстоеше дълъг път през болка, съмнения, срещи с психолог, през болезнени разговори и заемане на нови роли един към друг. Но и двамата разбираха понякога трябва нещо да изгубиш, за да оцениш истински стойността му.

Оцініть статтю
Додати коментар

;-) :| :x :twisted: :smile: :shock: :sad: :roll: :razz: :oops: :o :mrgreen: :lol: :idea: :grin: :evil: :cry: :cool: :arrow: :???: :?: :!:

10 + 5 =

Ирина стоеше до прозореца и гледаше как гъстият софийски сняг се сипе над града. Телефонният разговор с мъжа ѝ към края си – обикновено, делнично обаждане, каквито е имало безброй през петнайсетте години брак. Юлиян, както винаги, докладваше за “командировката” си в Пловдив: всичко е наред, срещите вървят по план, ще се върне след три дни. „Добре, мило, ще се чуем пак,“ – каза Ирина, прибирайки телефона, за да натисне червения бутон за край на разговора. Но изведнъж нещо я спря. От отсрещната страна ясно се чу женски глас, мелодичен и млад: „Юли, идваш ли? Вече напълних ваната…“ Ръката на Ирина застина във въздуха. Сърцето ѝ спря за миг, после заблъска, сякаш ще изскочи от гърдите. Бързо върна телефона към ухото, но чу само кратко свободно – Юлиян вече бе затворил. Ирина бавно се отпусна на стола, усещайки, че краката ѝ се подкосяват. В главата ѝ вихреха мисли: „Юли… вана… Каква вана в командировка?“ Спомените от последните месеци изплуваха: честите пътувания, късните разговори, които Юли винаги водеше на балкона, новият аромат в колата му. С треперещи ръце отвори лаптопа. Влезе в пощата му – знаеше паролата още от времето, когато между тях имаше доверие. Билети, резервация… „Луксозен апартамент за младоженци“ в петзвезден хотел в центъра на Пловдив. За двама. В кореспонденцията откри и писма. Христина. Двадесет и шест, фитнес инструкторка. „Любими, повече не мога така. Обеща, че ще се разведеш още преди три месеца. Колко още ще чакам?“ На Ирина ѝ прилоша. В съзнанието ѝ изплува първата им среща с Юлиян – тогава той бе обикновен мениджър, тя – начинаещ счетоводител. Заедно събираха за сватба, в малък апартамент под наем. Радваха се на първите успехи, подкрепяха се при неуспехи. А сега той е успешен търговски директор, тя – главен счетоводител в същата фирма, но между тях зее пропаст с дължина петнайсет години и ширина двадесет и шестгодишната Христина. В хотелската стая Юлиян нервно крачеше напред-назад. „Защо го направи?“ – гласът му трепереше от гняв. Христина лежеше на леглото, небрежно наметната с копринен халат. Русите ѝ коси се стичаха по възглавницата. „Какво толкова? – протегна се като доволна котка. – Нали каза, че ще се разведеш.“ „Ще реша кога и как! Разбираш ли какво ни причини? Ирина не е глупава, вече всичко ѝ е ясно!“ „Чудесно! – Христина се сепна. – Омръзна ми да съм любовницата, скрита по хотелите. Искам да излизаме заедно, да познавам приятелите ти, да съм твоя жена!“ „Държиш се като дете,“ – процеди Юлиян. „А ти като страхливец! – скочи тя. – Погледни ме! Млада съм, красива съм, мога да ти родя деца. А какво може тя? Само да смята парите ти?“ Юлиян я сграбчи за раменете: „Не говори така за Ирина! Не знаеш нищо за нас!“ „Знам достатъчно – Христина се изтръгна. – Знам, че не си щастлив. Че тя е затънала в работа и битовизъм. Кога за последно правихте любов? Кога пътувахте двамата?“ Юлиян се обърна към прозореца. Там, в заснежена София, в техния общ апартамент, всичко се разпадаше. Петнайсет години заедно рухваха от няколко думи на капризна млада жена. Ирина седеше на тъмно в кухнята, стискайки студена чаша чай. Десетки пропуснати повиквания от мъжа ѝ. Не отговаряше. Какво да каже? „Любими, чух как любовницата ти те кани във ваната“? Спомените прелитаха: Юлиян ѝ поднася годежен пръстен, коленичил в ресторанта. Минаването в първия им апартамент. Как я подкрепяше, когато загуби майка си. Как празнуваха повишението му… После работата, кредитите, ремонтите… Кога за последно разговаряха откровено? Кога споделяха филм, гушнати на дивана? Кога мечтаеха заедно? Телефонът пак вибрира. Съобщение: „Ирa, нека поговорим. Ще ти обясня.“ Какво да обяснява? Че е остаряла? Че се е затънала в рутина? Че младата фитнес инструкторка знае какво му трябва? Ирина отиде до огледалото. Сорок и две години. Бръчки край очите, побеляла коса, всяка месец боядисвана. Кога започна тази умора, това живеене по график, тази гонитба за сигурност? „Юли, къде се бавиш?“ – Христина го посрещна с поглед, когато се върна в стаята след поредния неуспешен опит да се свърже с жена си. „Не сега,“ – просна се в стола, разхлабвайки вратовръзката си. „Не! Сега! – тя застана пред него. – Искам да знам какво ще стане. Нали разбираш, че вече трябва да решиш?“ Юлиян я погледна – красива, уверена, пълна с енергия. Каквато беше Ирина преди петнайсет години. Боже, как можа да ѝ го причини? „Христина – потърка лице с ръце, – права си. Трябва да реша всичко.“ Тя грейна и го прегърна: „Любими! Знаех, че ще избереш правилното!“ „Да, но трябва да спрем това.“ „Какво?!“ – дръпна се назад. „Беше грешка – изправи се. – Обичам жена си. Имаме проблеми, отдалечихме се. Но не мога… не искам да зачеркна преживяното.“ „Ти… ти си страхливец!“ – сълзи потекоха по лицето ѝ. „Не, Христина. Бях страхливец, когато започнах този роман, когато лъжех жената, която петнайсет години дели с мен всичко. Ти си права – не съм щастлив. Но щастието се гради, не се намира настрани.“ Звънна се на вратата около полунощ. Ирина знаеше, че е той – върнал се с първия полет. „Ирa, отвори, моля те“ – гласът му приглушено през вратата. Отвори. Юлиян на прага – небръснат, смачкан костюм, виновен поглед. „Може ли да вляза?“ Мълчаливо му направи път. Отидоха в кухнята – там, където някога са мечтали, където се вземат важните решения. „Ирa…“ „Недей – вдигна ръка. – Всичко знам. Христина, двадесет и шест, фитнес инструкторка. Видях пощата ти.“ Той кимна, без думи. „Защо, Юли?“ Дълго мълча, гледайки към нощна София през прозореца. „Защото съм слабак. Защото се изплаших, че сме станали чужди. Защото тя ми напомни теб – преди, с енергията и мечтите.“ „И сега?“ „Сега… – обърна се към нея. – Сега искам да поправя всичко. Ако ми дадеш шанс.“ „А тя?“ „Всичко свърши. Разбрах, че не мога и не искам да те изгубя. Ирa, знам, че не заслужавам прошка. Но нека опитаме отначало? Да идем на психолог, да прекарваме време заедно, да бъдем пак онези, които бяхме…“ Ирина го гледа – остарял, посивял, роден до болка. Петнайсет години – не са просто числа. Те са общи спомени, навици, шеги, разбираеми само за тях двамата. Умение да мълчат заедно. Способност да прощават. „Не знам, Юли…“ – за първи път вечерта заплака. – „Просто не знам…“ Той нежно я прегърна, тя не се дръпна. Навън валеше сняг и завиваше София с бяло одеяло. А някъде в Пловдив, в хотелска стая, плачеше момиче, за пръв път сблъскало се с жестоката истина: истинската любов не е страст и романтика. Тя е избор, който се прави всеки ден. А тук, в кухнята, двама немлади души се опитваха да съберат парчетата на разбития си живот… Предстоеше им дълъг път през разочарования и недоверие, през сесии с психолог и болезнени разговори, през опити да се преоткрият. Но и двамата знаеха – понякога трябва нещо да изгубиш, за да разбереш неговата стойност.
Криза на средната възраст. Когато за 45-ия рожден ден на Галя, мъжът ѝ и децата ѝ подариха ваучер за балнеолечебница – светът ѝ се преобърна и животът забави ход… Думите „санаториум“, „балнеолечебница“ и „процедури“ я връщаха към носталгията по младостта. Не, разбира се, не показа, че този „разкошен“ подарък е като шамар по гримираната ѝ буза. Благодари искрено, усмихна се и дори се разчувства до сълзи! Но никой в кафенето не знаеше, че това са сълзи на отчаяние, разочарование и тревога: часовникът тиктака, децата растат, а ние не ставаме по-млади… Къде изчезнаха тези години и кой добър човек е измислил, че на 45 жената е „ягодка“… такава ти работа! Галя отдавна не се чувстваше като праскова, но и до сушена кайсия не смяташе, че е стигнала, затова този ваучер я накара да се замисли: „А може би наистина – кайсия?“ Колеги, кумове и приятели, добре почерпени, пееха с музикантите. Танци – до припадък! Така се веселиха, че Галя сериозно се притесни за целостта на керамичните плочки в залата на скъпия ресторант. Купон – колкото ти душа иска! И колкото и юбилярката да се стараеше да изглежда безгрижна и весела, 12-сантиметровите токчета на моделните обувки не ѝ даваха да забрави за „достойната“ си възраст, а стягащите гащи, които дъщеря ѝ донесе от столичен магазин за бельо и които сякаш вече притискаха всички жизненоважни органи, безмилостно я убиваха. „Ето ти първите звънци, мамо!“, не излизаше от главата ѝ. Най-голямото ѝ желание в този момент беше: по-бързо да се прибере вкъщи, да захвърли „оръжието за мъчения“ на високите токчета и да обуе меките си домашни пантофи. Да свали стягащите гащи, да се мушне в нощницата, която мъжът ѝ наричаше „парашут“ на шега, и да се пъхне в леглото! Но трябваше да държи марката, поне до сервирането на тортата… Не напразно цяла седмица се готвеше за този „ден Х“: Понеделник – маникюр и педикюр, вторник – корекция на вежди и удължаване на мигли, сряда – епилация на всички зони, включително и интимната, четвъртък и петък – възстановяване от епилацията, особено на интимната зона, а в събота (в деня на празника) – прическа и грим. Но гостите не мислеха да си тръгват, макар тортата да беше отдавна нарязана и разпределена по пакетчета, в случай че някой не успее да я изяде, всички се веселиха и веселиха! Галя искаше тортата толкова много, че едва се сдържаше и призоваваше, мислено, и сила, и воля, да не се поддаде! Защото цели три седмици преди това беше на диета, която видя при известен фитнес треньор – пилешко филе и елда. Всички тези мъчения бяха, за да се побере в шикозната рокля от самия Андре Тан (която приятелката ѝ донесе предварително, за мотивация). Омръзналото пилешко с елда (несолена, между другото) вече ѝ се привиждаше нощем! „Или скоро ще започна да кудкудякам, или ще снасям яйца!“, жалеше се на своите. Но постигна желаното – на юбилея си изглеждаше като кралица! Към полунощ всички започнаха да си тръгват, слагайки в джобовете на скъпите си сака и блестящи клъчове пакетчета с парчета празнична торта и учтиво благодарейки, прегръщайки и целувайки домакинята на празника толкова искрено, че скъпата рокля се пукаше по шевовете. Именинницата замина да почива, предварително негативно настроена, защото какво хубаво може да има в балнеолечебница? Но мястото се оказа доста добро, дори може да се каже – VIP! Единственото, което я притесняваше, беше, че е предназначено за почиващи 50+, с хронични остеохондрозни заболявания. Седящата работа като счетоводител си беше казала думата и Галя често се оплакваше от силни болки в кръста, така че нямаше защо да се чуди, че се озова сред възрастни хора с подобни болежки. Настаниха я в една стая с баба – глухарче, която беше над седемдесет. „Господи, какви общи интереси може да имаме с нея?“ В тази старица я дразнеше всичко: дребните ѝ крачки, прекалено наситеният аромат на лавандулова тоалетна вода, с която се поливаше щедро сутрин, яркозелените клинове и изкуствената челюст, която оставяше нощем на нощното шкафче в чаша с вода. Галя не се успокояваше дори от околните красоти, чистия въздух и европейското обслужване на най-високо ниво. Ходеше кисела като кучето Бровко, когато го хапят бълхи, но нейните „бълхи“ бяха горчивите ѝ мисли за кризата на средната възраст. „Май това е – старостта!“, хлипаше в новата ортопедична възглавница, пълна с люспи от елда. След няколко дни я налегна още повече, защото лекарят ѝ назначи ежедневни процедури в гейзерния басейн, а тя, глупавата, застаряваща жена, беше забравила банския вкъщи! Нямаше как – трябваше да отиде на шопинг! Шопинг – голяма дума, защото сред милион малки сувенирни щандове с резбовани кавали, гайтани, кожуси от овча кожа и козе сирене – бански така и не намери. Но когато, крайно разочарована и раздразнена, на връщане влезе в местния супермаркет, за да се утеши със Сникерс и лате в най-голямата хартиена чаша (така или иначе роклята на Андре Тан се беше скъсала по целия гръб, когато вечерта след юбилея се опита да я свали), изненадата ѝ беше огромна. В отдела, където основно се продаваха чорапи, евтини еднократни потници и шапки, грозни като атомна война, висеше доста приличен бански – класика сред цялата безвкусица. Размерът беше точно нейният, макар че бързо го навила на руло, за да не види никой по пътя към касата двата „икса“ пред заветната „L“. Касиерката, крехко младо момиче, още нямащо 20, се усмихна приветливо, докато маркираше стоката. Дълбоко в себе си Галя почувства неприятна завист към момичешкото, свежо, немаркирано с грим лице, тънката талия и гладката, блестяща коса. – Ако желаете, имаме пробна! Мога да ви заведа. Така ще сте сигурна, че ще ви стане! – предложи тя. Галя си помисли, че момичето се подиграва с нея, намеквайки за излишното ѝ тегло и възраст. Искаше да ѝ нагруби! „Какво разбира тя? Да я беше видяла преди 20 години! Галя носеше такива бански, че всички мъже на морския плаж губеха ума и дума! Имаше такава фигура, такава кожа, че всички световни подиуми можеха да паднат в краката ѝ! А тя…“ Неочаквано гневните ѝ мисли прекъсна звукът на клаксон… Галя се обърна и видя съквартирантката си – бабата-глухарче. В ръцете си държеше ролкови кънки, а до нея стоеше розов тротинетка с клаксон на кормилото. Галя смутено се отмести, пропускайки бабата напред. – За внуците ли са подаръците? – учтиво попита продавачката. – Не, аз ще се уча, между процедурите! – намигна бабата по момичешки. След две седмици Галя се върна у дома съвсем различен човек. Още на гарата каза на мъжа си, че трябва да минат през спортен магазин за велосипеди, през уикенда да отидат на пързалка и задължително да се запишат в школа по хип-хоп! Вкъщи изхвърли нощницата „парашут“ в кофата и се качи на антрето за обувките с 12-сантиметров ток. Когато видя изненадания и объркан поглед на мъжа си, го прегърна силно и прошепна в ухото му: „А какво? Тепърва започваме да живеем! Още сме далеч от кризата – като прасета до небето!“