Веки ден Радослава беше на работа напрегната като жица. Навика клиент, скара се с колежката си. Работеше в магазин за хранителни стоки. Макар че в училище беше отличничка, добрите оценки не й донесоха щастие.
“Стоянка, тройкичка, на урока с три думи не можеше да се справи, а благодарение на бащините връзки влезе в университет и завърши. Е, как да не й завиждаш? А ние? Баща ми – работлив човек, златни ръце, но връзки няма, а и пие безспирно до ден днешен. Всичко, което спечели, изпиваше”, мислеше си понякога Радослава.
Майка й и двете й сестри работеха в болницата като санитарки – заплатата мизерна, а вкъщи три деца. Живееха в малко село, в собствена къща. Животът беше тежък, едва свързваха двата края.
Радослава понякога споделяше живота си с колежката си Ганка, когато и двете бяха на настроение. А ако се скараха, можеха да не си говорят цяла седмица. Често седяхме в ъгъла на магазина и пушеха, разменяйки радости и мъки.
“Ганке, майка ни държаше строго. Докато не завършихме училище, никъде не ни пущаше. Другите тичаха на дискотеки или кино, а ние трите вкъщи. Ако някоя от нас си намери младеж, майка го изгонваше. Така израстнахме смачкани, срамежливи и неуверени, без да познаваме живота”, оплакваше се Радослава.
“Ех, Радо, майка ти беше строга. Моя не ме държаше в юзди – където си поисках, там ходех”, отвръщаше Ганка.
След училище всяка от дъщерите на Стефка постъпи, където успя. Стефка не можеше да им даде и стотинка – нямаше пари вкъщи, спасяваха се със зеленчуците от градината. Майка й държеше малко животни и ги караше да работят – мразеше мързела и ги ругаеше за него.
Най-голямата сестра на Радослава завърши шивачество, настана в общежитието до фабриката и си взе стая. Беше доволна – поне собствен покрив. Идваше в село и се перчеше пред сестрите си:
“Аз вече съм самостоятелна, имам си жилище, знаете ли колко е хубаво да си сама, да печелиш и да харчиш само за себе си.”
Подарък никога не носеше. Животът не й беше лесен и на тридесет още беше неомъжена. Средната сестра след училище завърши зидар-бояджия в техникума. Там се запозна с Пламена – умен, но без перспективи младеж, който си пиеше. Трябваше да се омъжи за него, защото забременя.
“Добре, ще се оженя”, каза Пламен, когато тя му призна. “Детето трябва да има баща. Ще се оженя за теб. Не отричам детето, знам, че е мое.”
Средната сестра живее с Пламен и страда – точно като майка си. Баща й продължава да пие. Живеят в работническо общежитие, обаче им обещават апартамент, но кога – кой знае.
Най-малката, Радослава, завърши фризьорство, но не успя да намери работа и започна в хранителния магазин. Разбира се, недоволна.
“От сутрин до вечер на крака, недостатъците изяждат заплатата”, оплакваше се на познати.
Но в живота й дойде промяна. Запозна се с Бойко – социален младеж, който спортуваше.
“Радо, днес отиваме на рождения ден на приятелката ми, ще има младежи”, я покани Ганка.
Там се запозна с Бойко – я покани на танц, разприказваха се и разбраха, че се разбират лесно. Годеха се за кратко и се ожениха. Но бракът не просъществува дълго. Ако сред приятели Бойко беше шегаджия и душа на компанията, в семейния живот се оказа груб, неверен и мързелив. Радослава роди син – Стефан – и след три години се раздели с Бойко.
Радослава се върна на работа, синът й посещаваше детска градина, животът беше труден. Започна да наблюдава как живеят другите. Заплатата малка, а на Стефан му трябваха играчки, дрехи, храна. Хващаше всякаква работа – продаваше алкохол, работише на пазара. Но приходите бяха скромни.
“Няма на кого да разчитам”, мислеше тя вечерно време. “Майка ми не може да помогне с пари. Носи ми зеленчуци от градината – картофи, лук, магданоз, но с тях на Стефан няма да му купя дрехи.”
С годините тя стана по-груба, по-твърда. Най-много я дразнеха съветите на майка й.
Радослава си довършваше червилото пред огледалото, когато звъннаха.
“Кой ли може да е в такова време?”
Отвори и видя майка си. Посещението й беше не навреме – Радослава се приготвяше да излиза. В сиво палто, с торби в ръце, запъхана – асансьорът не работеше вече седмица. Радослава скри разочарованието си и се преструва на радостна.
“Здрасти, мамо, изобщо не те очаквах.”
Радослава имаше среща с Емил – щеше да я чака в ресторант, а тук майка й се явява с торби.
“Е, добре, някак ще се оправим”, помисли си тя.
Майка й брътвеше без спиране, като пренесе торбите в кухнята.
“Ох, и какво пътуване ми беше днес! В автобуса тлъчмя, всички решиха да пътуват до града, срещнах позната, поговорихме. А като влязох в блока, асансьорът не работи – е, здравейте! Така се качих на петия етаж с торбите, а аз не съм свикнала – в село няма етажи и асансьори.”
Радослава слушаше майка си и подреждаше торбичките в хладилника. Майка й винаги носеше зеленчуци от градината – знаеше, че в града всичко се купува. Затова донесе колкото можеше – домати, краставици
