Христо затегна колана и автоматично притегна спинката на седалката. Летял често прекалено често, ако трябва да се признае. Веднъж месечно, понякога и по-често: конференции, срещи, кратки командировки, от които свят стягаше не по-малко от евтиното му ракия. Този път всичко беше особено обикновено: два дни преговори, подписи, вечеря с партньори и обратно към София.
Единствената разлика: посоката. Самолетът не летеше към Германия или Варна, а към малък град на юг, където той се беше родил и откъдето беше избягал преди двайсет години. Оттогава беше бил там само два пъти на погребението на баща си, после на гроба на майка си. И двата път беше искал да се прибере по-бързо към шума на софийските задръствания, към проектите си, към живота, в който нямаше време за мисли.
Отпусна глава на спинката и затвори очи. Вчера беше седял с колегите в кръчма, спорели за някаква презентация. Някой се беше напил и пееше под китара Защо си мила, защо си бела. Смешно, но точно този мотив му беше заседнал в главата и сега леко се провлачваше заедно с бръмченето на двигателите. Дори леко се усмихна.
Извинете, сок или вода? попита стюардесата, навеждайки се към него. Усмивка стандартна, отрепетирана.
Вода, моля.
Подаде му пластмасовата чаша, той кимна. Водата беше топла, сякаш беше стояла на слънце. Но му се пиеше.
Съседът вдясно промърмори нещо, разлиствайки списание.
Цените са луди, нали? вдигна очи.
Винаги са били, отговори Христо. Продават часовници на цената на апартамент.
И двамата се усмихнаха, и за момент стана леко, почти като у дома.
Самолетът летя равномерно, леко се люлееше. Някъде отпред заплака бебе, но майката бързо го успокои. Някой цъкаше превключвателя над главата си, опитвайки се да хване светлината от лампичката. Момичето през коридора се хишкаше над някакво видео екранът на телефона й осветяваше лицето в бяло, и тя изглеждаше по-млада, отколкото всъщност беше.
Христо пак се обърна към илюминатора. Очакваше да види поне блед светлинка от някое село долу, ивица от магистрала, проблясваща звезда отгоре. Но отвъд стъклото се простираше само плътна, глуха тъмнина. Толкова гъста, че приличаше на черна матова лента, залепена за стъклото.
Тъмно, нали? отново заговори съседът, надзърнат през рамото му. Нищо не се вижда.
Христо сви рамене:
Е нощ е.
Но в гърдите вече се задвижваше нещо лепкаво, неприятно. Не беше нощ. Нощта винаги диша. А това празнота.
Автоматично провери телефона. Екранът мигна, мрежата изчезна. Пусто.
Е, да, самолет. Какво очакваше? Вечно забравяше. Все пак навикът остана да протяга ръка към екрана, надявайки се, че ще излезе съобщение от сина му. Да беше поне една усмивка изпратил, помисли си и, усмихвайки се, заключи екрана.
И при теб не хваща? пак гласът на съседа.
Не хваща, кимна Христо. Тук и не трябва.
Да, отговори той и пак се загледа в списанието. Този път разглеждаше реклама за скъпи якета, пипаше хартията с пръсти, сякаш можеше да усети тъканта.
Самолетът леко се клатна, сякаш някой духна отдолу. Нищо особено, просто въздушна дупка, каза си Христо. Но чашата с вода трепна, и вълничките по повърхността й бяха твърде равномерни, сякаш някой барабанееше по нея с невидим пръст.
От съседния ред се долови разговор:
Сигурна ли си, че ще ни посрещнат? попита женски глас.
Разбира се, звънях. Казаха: ще чакаме точно на изхода, отговори втори.
Думата чакаме като че ли му заседна в главата. Христо пак притисна челото си към стъклото. Отвъд пак нищо. Нито искра. Нито ивица светлина. Само черна тъкан, опъната около самолета.
Изведнъж се сети за майка си. Същата, която лежеше на старото гробище отвъд града вече над десет години. Спомни си как в ония дни, в черното палто, стоеше пред гроба й, и колко странно беше да гледаш земята, когато в паметта още ехтеше смяхът й. И сега, гледайки през илюминатора, за миг почти чу онова Христо и се сепна, сякаш го беше ударило ток.
Всичко наред ли е? съседът пак го разсея.
Христо мигна. Усмихна се:
Просто си спомних нещо.
А, каза той. Важното е да не мислиш за турбулентността.
Христо опита да чете, но думите не се задържаха в главата му. Редовете се размиваха, буквите се слепваха, и той усещаше как не гледа в книгата, а в тъмното стъкло до него. Отвън мрак. Обичаен, на пръв поглед. Отмяташе си мислите: нощта си е нощ. Какво друго би трябвало да има?
Съседът вдясно обърна страницата на списанието и тихо прохмъря:
Шест хиляди лева за часовник. За такива пари можеш да си купиш Лада.
Да, каза Христо. Усмихна се учтиво, макар и да не беше смешно.
От коридора се долови женски глас:
Тя каза: Чакай ни към обяд.
И веднага втори, по-висок:
И моята каза: Чакай ни към обяд.
Съвпадение
