Тя ми каза: Чакай тук, сега връщам. И повече никога не я видях.
Казвам се Димитър, а историята ми започва в едно скромно, но пълно с обич домакинство. Баща ми работеше в малка работилница, а майка ми се грижеше за мен. Бях единственото им дете и мислех, че животът ни е сигурен и стабилен.
Но един ден всичко се промени. Баща ми загуби работата си. Веселието изчезна от нашия дом. Разговорите станаха по-кратки, а атмосферата напрегната. Нощем чувах кавги, врати, които се затваряха с трясък, а след това мълчание. Най-сетне баща ми разбра, че майка ми има друг мъж. Той си събра вещите и си тръгна. Копнеях по него с всяка фибра от сърцето си.
Една сутрин майка ми се събуди необичайно радостна. Каза ми: Сготви си багажа, отиваме на море. Бях щастлив и ѝ повярвах. Качихме се на автобус. На една спирка тя ме помоли да я чакам на пейката щеше да купи само едно сладолед. Но не се върна.
Минутите преминаваха, после часове. Стана студено. Плачех, виках й безсмислено. Един непознат ме намери и уведоми баща ми. Когато той пристигна, сълзите му се стичаха по лицето. Шепна: Тя те е изоставила. Няма да се върне. Не исках да повярвам но беше истина.
Започнахме нов живот аз и баща ми. В живота ни се появи една жена Цветана. Беше кротка и търпелива. Отначало се държах настрана, но с времето започнах да я наричам мама защото тя наистина беше до мен. Когато се роди малката ми сестра, разбрах какво означава истинско семейство.
По-късно баща ми ми разказа, че биологичната ми майка го беше звътнала на следващия ден и му беше дала само един адрес след което отново изчезна. Съдът й отне родителските права. Никой не чу повече за нея.
Годините минаха. Станах възрастен, завърших, започнах работа, купих си апартамент. Баща ми и Цветана винаги бяха до мен.
Една вечер, когато се прибирах, на пейката пред блока седеше жена. Погледна ме и прошепна: Димитре аз съм майка ти. Едва я познах. Лицето й беше остаряло, гласът непознат.
Обадих се на баща ми. Той дойде с Цветана. Спокойно ми каза: Синко, само ти решаваш какво ще стане сега.
Погледнах я но не усетих нищо. Само празнота. Ти вече не си майка ми, казах. Ти си тръгна. Имам родители и те са тук. Тя плачеше, но аз останах спокоен. Помолих я да си тръгне.
После се прегърнахме силно аз, баща ми и Цветана. Шепнах: Благодаря ви, че сте до мен. Обичам ви. И това беше истина.
Никога не изоставяйте децата си. Те не са избрали животът, но се нуждаят от любов. Аз знам защото го преживях.
