Събуди се Дана Петрова, както всяка сутрин – рано, защото имаше навика да излезе на бягане в парка „Борисова градина“ в София, независимо от времето. Изведнъж усети умора и безсилие.
— Може би ще пропусна днешния ден, — помисли си, докато гледаше съпруга си, Иван, да спи в леглото.
Но се събра и се изправи от леглото.
— Достатъчно е да се отпуснеш само веднъж, после лентяйството ще те поглъти, — се убеждаваше, докато се обличаше за бягането.
Състоянието й я притесняваше – това вече не беше първият път, когато се чувстваше ленивa и се ядеше по дреболии.
— Наистина ли остарявам? — измъчено се запита, — на 46 години още е предсказано да се чувствам млада. Просто съм уморена…
Докато пробягваше по алеята, спомни си вечерта преди това, когато се качи на везните и се изненада с три килограма наднормено. Иван я погледна с подигравка:
— Свали се, иначе ще се счупиш!
— Тези три килограма са ми достатъчно, — отговори тя раздразнено, — ти погледни себе си, къде ти е коремът, в гимназията нямаш шанс да ме изкараш в залата.
Дана вече беше свикнала с постоянните забележки на Иван и почти не обръщаше внимание, но тези три килограма я тревожиха. Тя винаги се стремеше да поддържа стабилно тегло, откакто помни, живееше активно и дори след раждането се възстанови бързо. Синът им, Арсен, вече беше на 21 години и Дана все още изглеждаше стройна, но тези три килограма я досаждаха.
— Какво ще готвим за вечеря? — попита Иван, а Дана се спря в кухнята.
Готвенето беше нейният талант – приятелите и роднините обичаха да се събират при тях и често викаха:
— Дана, трябва да работиш не като икономист, а като шеф-готвач в ресторант, щяхме да имаме резервации за месеци напред!
Тя постави на чинията парче месо за Иван, който с липса на ентусиазъм го прободе с вилица:
— Не е добре изпечено, няма как да се яде, — се оплака той.
— Не е истина, — вдигна Дана глас, наряза парче с ножа и го подаде на съпруга: — Точно се топи в устата, е истинско удоволствие.
Иван се замисли и започна да яде.
— Арсен ми се обади, казва, че не идва, въпреки че обеща, — каза той.
— Навярно има приятелка, а учебната година е близо до края. Студентските години са най‑хубавите, — отговори Дана мечтателно.
След бягането Дана се потопи в душ, приготви си омлет и се изненада от сънливия Иван в кухнята:
— Още едно омлетче? По-добре беше вчерашното месо, — се пререче той.
— Вчера се оплакваше, че е твърдо, — възрази тя. — Ти какво, искаш само месо?
— Какво ме е? — измирено каза Иван. — Само, че в последно време си станал неотдържим: ни ястието ти, нито роклята ми ти харесва, а сама си се увеличаваш. Аз поне се събуждам и бягам всяка сутрин…
— Да, аз се храня с калоричното ти меню, а ти се притесняваш, че се натрупвам, — отговори Дана, изпълнена със сърбеж. — Достатъчно вече с твоите критики, аз те мразя заради тях!
— Ти също не правиш нищо, а винаги идваш уморена от работа, — му отговори Иван. — Между другото, благодарение на моята заплата успяхме да купим апартамент за Арсен. Вечерите работя втора смяна в кухнята, защото ти обичаш разнообразната храна.
Дана излезе от кухнята без да изпи последната глътка кафе, се облече и излезе от къщата. Иван беше шокиран от внезапната промяна в поведението й; преди беше нежна и търпелива, а сега всичко я дразнеше. Никога преди не беше обвинявала съпруга си, че печели по‑малко от нея. Той не беше виновен, че Дана бе по‑успешна. Този път яростта му се вдигна.
— Добре, ще те поуча, — изрече той, хвърляйки няколко неща в чантата, вдигна ключовете от новия апартамент, който бяха купили за сина. Планираха да го отдават под наем, но в момента той стоеше празен, само с мебели.
Вечерта след работа покани колежката си Лиза, която го гледаше с интерес, за да не се чувства сам.
Дана работеше до обяд спокойно, но след това отново се почувства зле.
— Вероятно съм изядла нещо непоносимо в кафенето, — мислеше тя, докато главоболието я обзема и се срина в кабинета.
Събуди се в болница. След изследвания и анализи, лекарят й сподели тревожната новина – подозрение за онкологично заболяване.
Когато се върна у дома, намери на масата бележка от Иван: „Напускам, по-късно ще подам развод“. Двамата се избегнаха, а Дана се разплака от болка – най‑трудният момент в живота й бе настъпил, а съпругът й я остави като нож в гърба.
— Какво да правя? Няма да се опитвам да го върна, нито да казвам нещо на Арсен, — реши тя.
Дана беше силна жена и не позволяваше животът да я погълне в паника. Обади се на приятелката си Юлия, която работеше в клиника, и я помоли за помощ.
— Не се предавай, скъпа, ще направим всичко възможно, — я увери Юлия.
Тя се срещна с най‑добрия специалист в София. Лекарят й даде новина, която беше и облекчение, и тревога:
— Стадията е ранна, лечимата, но ще е нужна операция и финанси. Болницата е частна.
Дана се съгласи, но парите липсваха – всичко беше вложено в апартамента. Може би щеше да вземе заем от познати, но се страхуваше да не успее да го върне, тъй като резултатът от лечението не беше сигурен.
Тогава реши да продаде почти новата си кола, която беше купила
