Името ми е Мария Илиева и живея в град Ловеч, където Балканите пазят своите военни белези и тихите брегове на река Осъм. В младостта си бях наивна мечтателка, леко се влюбвах, вярвайки, че първият, който ме покани за жена, е съдбата ми. Колко съм сгрешила! Трябваше да обиколя половината свят, за да разбера: щастието през цялото време стоеше пред вратата ми, а аз го замених с години сълзи и унижения с мъж-алкохолик.
Както много момичета, се омъжих рано. Избрах Андрей, родих дъщеря си Елица и въртях като катерица в колело – учех, отглеждах дете, дръпнах къщата. Двадесет години живеех в Ловеч, потънала в мъка с човек, който пиеше безспирно. Андрей беше моето проклятие: изпиваше всяка спечелена стотинка, крещеше, унижаваше, довеждаше ме до отчаяние. Имаше нощи, когато гледах през прозореца и си мислех: да скоча – и край на мъките. Но живеех заради Елица. Заради нея не се разведох, страхувайки се да не я оставя без баща, макар той да беше такъв само на хартия.
Когато Елица порасна, тя замина за Испания, хвърляйки ми в лицето: „Ти можеш да търпиш този ад, а аз – не!“ Думите й ме поразиха като нож. Изведнъж осъзнах колко години съм загубила, придържайки се към илюзията за семейство. Защо не се махнах по-рано? Страхът от съдебните съседи, шепотенето зад гърба ме спираха. Мислех си, че съм силна, а се оказах страхливица, жертвала младостта си за едно пияно чудовище. Стига! Подадох за развод, стреснах този товар от гърба си и, като хиляди българи, заминах да търся по-добър жребий в чужбина.
Започнах да живея при дъщеря си в Испания, в малко градче близо до Барселона. Намерих работа бързо – грижих се за 30-годишна парализирана жена, Изабел, и поддържах дома им. Заплатата беше добра за нашите места, но жалка за испанските стандарти. Бащата на Изабел, Антонио, беше учтив мъж, с петнадесет години по-стар от мен. Той веднага ме забеляза – гледаше ме с топлина, започна да ми се ухажва. Скоро приятелството ни се превърна в близост. Не чувствах вина: той отдавна живееше отделно от жена си, а аз спях в дома му, почиствах стаите му, бях сянка на болната му дъщеря. Изабел се привърза към мен, и аз я жалех – работата не ми беше тежка. Целият ми живот ръководех като впрегатно животно, така че това ми беше познато.
Антонио не криеше връзката ни. Пращаше ми дребни подаръци за празници – цветя, шалчета – и за първи път от години се почувствах като жена, а не като прислужница. Взеше ме на пътувания, дори с Изабел в инвалидна количка, представяше ме на приятелите си като своята спътница. Мислех си: ето го, моят мъж, истинската ми любов. Окрылена, поисках да ме издържа. Живяхме заедно единадесет години, но всичко се срути, когато разбрах за младата му любовница. Мен ме държеше за домакиня – да пере
