Махай се от дома ми веднага! Не издържам повече сестра ми и децата ѝ.
Слушай, че това направо ще те разсмея и разплача, ама вече сериозно не знам какво да правя с Николета и поколението ѝ. Аз съм Галя, на 40, живея сама в двустаен апартамент в Пловдив, след развода си. Работя на рецепция в хотел, обичам реда и спокойствието. Целия си труд, всичко, което имам, съм вкарала в това жилище, ремонти, мебели, уют. И винаги съм давала рамо на Николета тя е с пет години по-малка, все с идеи за по-хубав живот, ала накрая все безпомощна. Има три момчета, всеки от различен татко: Тодор на 12, Веско на 8 и Сашко на 5. Мъкне се кой от кой по-невъзпитани, а тя почти живее от подаяния, работи по дветри седмици ту тук, ту там… И, разбира се, кой я издържа аз.
Някога бяхме близки аз отговорната, тя вятърничавата. Помагах ѝ с каквото мога пари, храна, дрехи за малките. Преди три месеца поиска да остане за две седмици у дома ми, докато си намери нещо. И, разбира се, се навъртяха цели три месеца. Знаеш ли какво е да влезеш вечер вкъщи и вместо мир и тишина, да те посрещат крясъци, свлякани играчки, драскани стени? Още от първата вечер разбрах, че съм направила огромна грешка.
Моите нерви не издържат на трима диванета. Тодор ми отговаря сякаш аз съм им длъжна, Веско надраска хола с флумастер, а Сашко пръсна пюре по чисто новата канапе. Все едно им е все тая майка им ги мести от човек на човек, а домът ми е само поредната спирка. А Николета никаква домакиня, ни чисти, ни готви. По цял ден си чати по телефона, излиза за малко, хвърля ми малчуганите на ръцете и после: Гале, ти да не си сама, не ти пречи, нали? Как не, бе!
Жилището ми заприлича на обща спалня в мивката чинии, по пода играчки, петна от шоколад по мебелите, тропот по коридорите и аз, вместо да си почивам от смяна, тичам с парцала, готвя и пригласям на три хлапета. Николета лежи, смеейки се на телефона, и щом ѝ кажа нещо: Ох, стига, уморена съм. От кое, бе, Николета, като аз ти гледам децата и чистя след всички?
Вчера чашата преля. Прибрах се, а апартаментът бойно поле! Децата се блъскат, единият едва не ме събори, кухнята зарината с мръсна посуда, по килима разлят сок, а Николета се е проснала на дивана, вперила нос в екрана. Побеснях! Изкрещях: Вън от дома ми! Веднага! А тя Ти нормална ли си, къде да отида с децата? Аз ѝ викам, че това вече не ме интересува ама вътрешно ми се къса сърцето. Малките ме гледат ококорени… Но вече не мога.
Дадох ѝ седмица срок да си стяга багажа и да си търси квартира. Започна да плаче, нарече ме бездушна, че изхвърлям родна сестра на улицата. Но къде беше нейното разбиране, когато тъпчеше всичко, което съм градяла цял живот, къде беше признателността ѝ за цялата ми помощ? Приятелките ми казват: Браво, Гале, най-накрая!, но майка ми о, тя звъни през сълзи: Не ги оставяй на произвола, те са ти плът и кръв, децата ѝ ще страдат! А кой мисли за мен, а?
Страх ме е, че може би прекалих, защото Николета и малките са на тясно, но не мога да жертвам собствения си живот заради безотговорността ѝ. Моят апартамент ми е всичко, не искам да го превърнат в приют. Предложих ѝ помощ да си намери квартира, а тя: Ти просто не искаш да ни гледаш. Може и така да е. И какво от това?
Не знам къде ще ме изведе тази седмица. Майка ще ме разбере ли? Николета ще осъзнае ли какво е причинила? Или ще стана лошата сестра, която изхвърли племениците си на улицата? Само знам едно писна ми да съм спасителят на всички. На 40 искам да живея спокойно, да дишам, да си почивам в дома си, без някой да ми тъпче границите.
Това, което искам, е право на лично щастие. Може би Николета обича децата си, но с нейното безотговорно поведение разрушава моето равновесие. Не обвинявам малчуганите, но аз не мога да заменя тяхната майка. Искам си тишината и уюта обратно. Да, ще боли и двете, но този път мога да избера себе си дори това да разбие сърцето на сестра ми. Защото понякога най-голямата прошка я дължим на самите себе си.
„Мария, излез от жилището ми веднага! Повече не издържам сестра си и нейните деца – ето защо я изгоних от апартамента си в Пловдив след три месеца пълна лудница, въпреки че всички ме съжаляват, а майка ми настоява да не я оставям на улицата”
