В нашия дом не винаги имаше храна на масата. Майка ми правеше каквото може, но понякога парите просто не стигаха и дори за един хляб. Затова почти всеки ден тръгвах на училище със стомах празен и с раница без нищо за ядене.
По време на голямото междучасие изваждах учебника по математика и започвах да уча. Преструвах се, че съм дълбоко съсредоточен, за да си мислят хората, че съм прилежна, а не гладна.
Един ден новият ми учител, господин Георгиев, се приближи до мен и попита:
Защо никога не ядеш в междучасието?
Аз, притеснена, му отговорих бързо:
Просто искам да стана най-добрата ученичка, господине. Предпочитам да оползотворя времето.
Учителят ме погледна внимателно и каза само:
Ясно, разбирам…
Тръгна си, а аз си помислих, че е повярвал. Продължих да се преструвам на заета, докато коремът ми къркореше и тайно наблюдавах как съучениците ми вадят домашни банички от вкъщи и хрупат закуски.
След малко г-н Георгиев се върна. Носеше найлонова торба от училищната лафка. Постави я внимателно на чина ми и каза с небрежен тон:
Поръчах си твърде много, няма да го изям. Помогни ми, вземи това.
Вътре имаше меко хлебче с овес, кутия сок и дори ябълка. Истинска закуска.
Кимнах мълчаливо. Щом учителят се отдалечи, затворих учебника и се нахвърлих на яденето, сякаш не бях вкусвала нищо от дни.
Никога не му признах. Никога не разказах, че този хляб беше единственото, което хапнах в този ден. Не му казах и че излъгах, за да не се срамувам.
Днес след толкова години още помня онази закуска. Не заради хлебчето или сока, а защото някой видя нуждата ми и не ме накара да се чувствам по-малко човек. Помогна ми без въпроси, без да ме унижава, без да търси благодарности. Помогна ми с човещина.
Оттогава започнах да гледам на хората по друг начин. Разбрах, че има такива, които не питат много, а вършат големи неща.






