28 септември 2025 г.
Запис в дневника – някога се чувствах изгубен в новия град, но днес си спомням колко добри хора ме приеха в своя дом. Три години назад пристигнах в София от малкото село Пазарджик. Нямаше познати, улиците бяха непознати, а ритъмът – бурен, хората – чужди. Страхът ме гушеше, макар да усещах, че започвам нова глава от живота си.
Тогава тетя Вера ме успокои:
— Не се тревожи, синко, ще сме ти като родители.
Тя вече знаеше, че нямам живи родители – те бяха живи, но за мен вече не съществуваха. Противяха се на моята любов с Калина, унижаваха я и ме принуждаваха да избера. Не мога да им простя.
Късно се оказа, че имам една подкрепа – баба Мария. Тя беше единствената, която винаги беше до мен. Благодарение на нея успях да наема малък апартамент за 300 лв, вместо да живея в общежитието. Но без вас, тетя Вера, и дядо Мишо, първите тежки месеци биха били непоносими.
Помня първия учебен ден в Софийския университет. Тетя Вера помоли дядо Мишо да ме вози с колата си, за да се запозная с маршрута. След лекциите той ме изчака пред входа с къпеща се в слънцето леден сладолед в ръка – беше изгорещено, а той искаше да ме развесели. Когато се върнахме, в къщата вече се ухаеше на прясно изпечена баница. Ти ни покани на вечеря, а на следващия ден отново. Това се превърна в нашата традиция.
Докато съучениците ми се оплакваха от скъпите наеми, от „жадни” хазяйни и от вечното късо парче парче, аз гордо разказвах за вас. Те не можеха да повярват, че още съществуват хора като вас.
Не ми липсваше само покрив над главата – получих и топлината на семейство.
Никога няма да забравя първия Студентски ден – 8 декември. Слънцето вече се спускаше, когато чу се звънец на вратата. Отворих и пред мен стоеше Калина, а до нея дядо Мишо, ухилен усмивка. Оказа се, че вие с него я намерихте, я убедихте да се върне при мен, я качихте в колата и я донесохте тук.
Не можех да повярвам! Нямаше такова внимание и искрена подкрепа от роднини. Ако не бяха вие, Калина може би никога нямаше да се премести в София, нямаше да влезе в университета и нямаше да сме заедно.
Но вие направихте повече – я приобщихте, както ме приобщихте вие. Не вдигнахте наема, не създавахте пречки, просто бяхте до нас. За това ви съм безкрайно благодарен.
Дядо Мишо, ти си мой пример за мъжественост. Не само че ме подкрепи в този град, но и ме научи какво значи да поемеш отговорност за собствения си живот. С помощта ти намерих стабилна работа, с която вече не съм зависим от бабина помощ. Научих важни уроци – не с думи, а с действия. Показваш ми как да се държа правилно и сега се чувствам по-силен.
Вчера с Калина си спомнихме стара песен, в която герой получава сутрин кафе с кроасан от домакинката. Решихме: от новата година ще ви посрещаме всяка сутрин с ароматно кафе. Това е всичко, което можем да ви предложим сега, но вярвайте – ще ви възнаградим, както заслужавате.
И най-големият подарък идва с писмо: Калина е бременна! Когато видяхме две линии на теста, изпухнахме от радост. Тогава вие се притеснихте, мислейки, че се късаме… Не, това беше щастие!
Вие ми дадохте шанс, след това помогнахте на Калина да се върне. Сега е време да посрещнем нов живот. Очакваме нашето дете през август. Ако не бяхте вие, може би никога нямаше да се случи.
Благодаря ви от сърце. Бъдете здрави, скъпи мои. Без вас животът ни нямаше същата светлина.
