**Шансът да не загубя най-добрата си приятелка**
Откато завършихме училище минаха повече от десет години, а Радка и Цветана все още бяха неразделни. Познанството им започна в седми клас, оттогава не се разделиха. Радка беше дошла с родителите си в друг град и трябваше да започне в нов клас. Класната представи Радка на съучениците и я накара да седне на третата пейка до едно момиче с тъмна коса.
“Това е Радка, ще учи при вас,” каза класната и се обърна към нея: “Седни до Цветана.”
Радка кимна и седна до нея. Ровейки се в чантата си, не можеше да намери моливника и осъзна, че го е оставила на масата у дома. Тогава новата й съседка й подаде резервна химикалка.
“Забрави ли си моливника?” попита Цветана, а Радка потвърди.
“Да, благодаря, спаси ме.”
Така се сприятелиха. Оказа се, че живеят на съседни улици, затова винаги се прибираха заедно от училище. Времето минаваше. Момичетата порастваха. Вече си делиха козметиката, понякога си разменяха дрехи и бяха неразделни. Радка не беше предполагала, че приятелството им ще е толкова здраво, но животът показа, че за двете е най-добре заедно. Споделяха си момичешките си тайни.
В гимназията вече харесваха момчета, а и момчетата ги гледаха с интерес.
След училище заедно кандидатстваха в университета, живееха в една стая в общежитието. Близо до дипломирането, и на двете им хареса един и същ младеж – Борис. Но той избра Цветана, въпреки че Радка тайно се надяваше да е тя. Уви!
Срещнаха Борис случайно, когато се прибираха от киното, а навън валеше яко. Момичетата се намокрили и решиха да не чакат някъде – така или иначе вече бяха мокри. Тогава до тях спря кола, не от най-новите. Прозорецът се отвори, и шофьорът ги попита учтиво:
“Момичета, качете се, къде сте? Ще ви закарам.”
Радка и Цветана седнаха на задното седалка и казаха адреса.
“Аа, студентското общежитие,” каза шофьорът весело. “Аз съм Борис, да се запознаем.”
Приятелките си представиха, а Борис през цялото време приказваше за шофьорските си истории. Оказа се, че понякога работи като таксиметров шофьор. Млад, с тъмни очи и коси, усмихващ се с ослепителна усмивка.
Когато слизаха от колата, Цветана мечтателно продума, гледайки след отдалечаващия се автомобил:
“Мисля, че се влюбих.”
“Не е чудно,” каза Радка, “такъв красавец,” но не спомена, че и нея го беше впечатлил.
Онази нощ Радка сънува тъмноокия младеж с гъсти мигли и ослепителна усмивка. След лекциите приятелките се прибраха в общежитието и видяха колата на Борис. А скоро се появи и самият той.
“Здрасти, момичета.”
“Здрасти,” отвърнаха и двете радостно.
“Цветана, може ли да поговорим?”
“Разбира се, даже трябва,” отговори тя весело и подмигна на приятелката си, след което направи крачка към него. Борис й отвори вратата на колата.
Радка гледаше как Цветана седна щастлива до него и потеглиха, а тя остана да гледа тъжно след тях.
“Значи не е писано,” прошепна си и се качи в стаята.
Между Цветана и Борис започна любов. Вече Радка беше все по-често сама, а Цветана притичваше късно вечерта, развълнувана, и споделяше най-съкровените си мисли.
“Радко, толкова много ме кефи Борис, днес ми призна, че ме обича. После ми предложи брак. Какво да правя?”
“Как какво? Омъжвай се за него, харесваш го,” отговори Радка без колебание. “Ти сигурно вече си казала ‘да’.”
“Казах му, че трябва да помисля, няма да се хвърлям веднага в прегръдките му. Нека и той се поизнерви,” засмя се Цветана. “Разбира се, че ще се омъжа за него. Но ти ще ми бъдеш кума на сватбата. И на теб вече време е да се срещаш с някого, стоиш като монахиня…”
Сватбата на Цветана и Борис беше весела, в малко кафе. Скоро приятелките завършиха университета. Животът ги раздели, но приятелството продължи. Срещаха се по-рядко, всяка си имаше своя живот.
Оттогава минаха седем години. Много неща се промениха в живота на Радка и Цветана. Вече бяха свалили розовите очила, работеха, но в различни офиси. Живееха не много далеч една от друга, но се виждаха рядко – веднъж на два месеца. Приятелството им беше се променило. Вече се срещаха набързо в кафене, пиеха по една чаша вино и се разделяха, понякога си идваха на гости.
Цветана мечтаеше за дете, но нещо не им се получаваше с Борис. Често споделяше това с Радка. Вече си разменяха слухове за познати, вместо да обсъждат бъдещето.
“Радко, как е с Васил?” попита Цветана.
“Никак, разделихме се. Не е моят човек, досаждаше ми с глупавите си шеги. Самият се смееше на тях, а на мен не ми бяха забавни,” отговори Радка.
“Нещо никак не можеш да си намериш човека. Единият не става, другият не е този. Време е да се омъжиш.”
“И не ми говори, нямам късмет с мъжете. Само ме дразнят.”
“Между другото, Радко, помниш ли, че след две седмици ми е рождения ден?” попита Цветана.
“Ох, Цвети, напълно забравих, добре, че ми напомни. Ще празнуваш ли?”
“Разбира се! В кафенето, така че чакаме теб.”
“Добре, ще дойда! Сама. Наскоро приключих едни сложни взаимоотношения
