Той яде за трима, мисли само за себе си Вместо хладилник вкъщи си докарах съпруг.
Яде ненаситно, но не мисли за никой друг… Не съм съпруга, а просто ходеща килерна.
Мислех, че катинарите на хладилниците са шега някоя от онези забавни картинки, които вървят из интернет. После видях един на живо желязна закопчалка с ключе, в железарията на Граф Игнатиев. Стоях и го гледах, и за първи път сериозно се замислих: ами ако го купя? Не за да пазя храната от децата или от крадци, а от собствения ми мъж…
Казвам се Красимир, на 30 съм, живея с жена ми и дъщеря ни в Пловдив. Работя като луд в офиса не спирам, а вкъщи тичам между задачите. Но изморява ме най-много не работата, не дъщеря ми, а човекът, с когото деля дома си. Съпругата ми, Милена, не вижда нищо друго освен собствената си чиния. Постоянно яде! Без мярка, без разчет, без капка вина.
Прибирам се изморен, надявайки се, че в хладилника са останали продукти за вечеря парче месо, малко сирене, може би йогурт за детето. Но винаги, щом отворя вратата празно! Не просто малко намалено, а изчистено до блясък. Тиха нощна операция във всичко, от салама, сиренето до малините, купени за дъщеря ни нищо не е останало, изчезнало като в черна дупка.
Онзи ден купих ягоди за малката, знайте колко скъпи са извън сезона? Но на пазара ги видя и не можах да откажа. Вкъщи, тя ги яде с такова удоволствие, броеше ги една по една Оставих специално за следващата сутрин, подредени в хладилника. На сутринта купичката празна. Всичко изядено. Даже семките бяха изчезнали! И Милена се захили: “Е, купи нови! Пари има, къде е проблемът?”
Проблемът, Милена, е че не се сещаш за другите! Нито за дъщеря си, нито за мен! Не попита, не помисли изяде всичко, все едно ти се полага. А аз паметно излизам за нови покупки и пак готвя… Изяде последния салам? Все тая нито вина, нито опит да компенсира.
Не е от бедност израснала е с майка, която я тъпчеше с всичко огромни порции, сладкиши на корем. Милена е висока, и преди беше спортна, но навиците си останаха. Аз? Научен съм на мярка. Опитвам се така да възпитавам и дъщеря си. Но с нея татко й учи точно обратното гълтай веднага всичко, да не изпуснеш!
Не опира до парите работя в рекламна агенция, жена ми е счетоводителка, имаме стабилно положение. Въпросът е в уважението и мисълта за другия. Ако нещо е в хладилника попитай дали не е оставено за детето. Или за другия човек у дома. Толкова ли е трудно това?
Стоя пак пред празния хладилник. И пак ме обзема онзи гняв тих, но разяждащ. Писна ми. Не се ожених, за да съм домакинка. Исках да съм обичан съпруг, баща, съпругар, а не доставчик на храна за човек, който вижда в дома само трапеза и диван.
Казах й: Ти не живееш с нас, държиш се като сам човек, но с отворен достъп до чуждия хладилник. Тя само вдига рамене: Слаба ти е домакинската жилка щом храната не стига. Истинската съпруга винаги има нещо в хладилника. Така ли? Тогава защо не вземем пералня и да мине без жена?
Все по-често си мисля: може би вместо катинар за хладилника, ми трябва ключ за собствения ми живот. Живот, в който не съм осъден на прислуга. Живот, в който моите желания тежат пред някого. Живот, където съм не просто доставчик и съпруг, а личност, която се уважава и чува.
