Днес записвам тези мисли с тежко сърце, за да не ги нося сам.
Ах, неблагодарна! Изхранихме те, отгледахме, а ти изоставяш умиращия си баща!
Мамо, стига! Няма да ви изпращам и стотинка повече, докато всичко пропивате. Няма да финансирам вашите пиянски оргии! Елица се опитваше да говори твърдо, но сълзите блестеха в очите ѝ.
Тогава и не звъни повече! Не желая да говоря с теб! И на баща ти ще забраня! майка ѝ изкрещя и затвори телефона.
Елица падна на стола, остави телефона и покри лицето си с ръце. От съседната стая заплака малкият ѝ син. Жената потисна въздишката. Трябва да е силна. За него.
Но как да бъдеш силен, когато спомените те разкъсват?
Пред очите ѝ се извиваха картини от детството. Тежкият мирис на алкохол и цигари. Стаята с опърпани тапети и удари по вратите. Там се затваряше, когато пияните ѝ родители крещяха и чупеха чинии. Тогава не разбираше какво се случва, но беше още по-страшно. Всеки път мислеше, че утре някой от тях няма да се събуди.
Единствените ѝ играчки бяха направени от кутии, торбички и бирени капачки. Играеше си на семейство и мечтаеше, че един ден ще има хубав дом и усмихнати родители. Или че ще стане добра майка.
С майка си беше най-лошо. Елица се опитваше да не попада на очи. Дори трезва, беше ядосана и винаги намираше повод да крещи. Ако нещо паднеше шамар. Ако нещо се разсипе ремък.
Сега разбира, че не беше нейна вината. Тогава обаче мислеше, че заслужава всичко това.
Баща ѝ понякога се опитваше да се грижи.
Радка, храни ли поне детето? питаше, идвайки от работа.
Голяма е! Да си намери! майка ѝ махаше с ръка.
На седем години е! Нека поне сложи нещо в тенджерата. настояваше той.
Радка мърмореше, но готвеше. Обикновено макарони, понякога с наденица. Но повечето пъти Елица се нареждаше сама с хляб, моркови или студена овесена каша.
Страхът и тревогата бяха нейни спътници. Заспиваше под звука на бирените бутилки, събуждаше се от викове. Молеше се да спре.
Ученето я измъкна от този ад. Когато можеше, избяга в университет в Пловдив. Дишаше свободно, когато влезе в общежитието. Но нощем я глождеше вина. Мислеше, че родителите ѝ ще загинат без нея, че трябваше да остане. С годините тези мисли затихнаха.
С майка си спря да говори веднага. Баща ѝ звънеше все по-рядко.
Здрасти, дъще. Как си там? питаше той.
В главата ѝ се въртяха думи: “По-добре е без вас. Работя до късно. Имам приятели, на които не ми е срам да погледна.” Но казваше само:
Добре, бабо. А вие?
Знаеше, че нищо не се е променило. Но това беше по-добре. Промяната можеше да е само за лошо.
И ние добре. отвръщаше той.
После мълчаха и се сбогуваха неловко. С времето спряха да си звънят.
Тя носеше тайната на родителите си като кръст. Дори на съпруга си не разказа.
Моите няма да дойдат на сватбата. каза тя, сърцето ѝ биейки бързо. Живеят в село, далеч е.
Как така? Да им платим билетите. предложи Георги. Всеки родител иска да е там за детето си.
“Всички, освен моите.” помисли тя и стисна устни, за да не заплаче.
Майка ми има сърдечни проблеми. Ще им изпратя снимки.
Георги кимна и не настоява. Тя не искаше да се излага. Помнеше как на десетия ѝ рожден ден майка ѝ се скара с баща ѝ пред гостите.
Млъкни! Ядеш в моята къща! викна майка ѝ на приятелката ѝ, която се опита да ги успокои.
Момичето плачеше в тоалетната. След това родителите му я взеха. Елица повече не покани никого у дома.
Не искаше такъв “спектакъл” на сватбата си. Дори не ги уведоми. Опита се да забрави миналото. Сега имаше собствено семейство, където никой не крещеше. И сина си Митьо.
Но миналото се върна.
Елице, баща ти е много зле… съседката ѝ се обади. В болница го сложиха.
Сърцето ѝ прескочи. Винаги е знаела, че ще дойде този ден, но не беше готова.
Какво му е?
Болен е. Жълт е. Дали черен дроб, ама ти знаеш как живее… Може би ще дойдеш?
Гласът на съседа носеше неказаното “за последно”.
Ще се опитам. обеща тя.
Тогава разказа на Георги всичко. За детството си, за родителите, за бутилката. За баща си, който понякога се опитваше да е добър.
Това ли наричаш грижа? Георги се намръщи. Да оставяш детето с пияна майка, да се карате години, докато то избяга…
Погледна го с болка в очите, и той разбра все още ги обича. Като кученце, което се търка до крака дори след ритник.
Не можеш да пътуваш с Митьо, а аз не мога да остана. каза той.
Разбирам. Но да изпратим пари за лекарства?
Елице, знам такива хора. Ще ги пропие.
Моля те…
Добре, твой избор. Ако искаш да отнемеш играчка от детето си картата в твои ръце е.
Тя изпращаше повече, отколкото той разрешаваше. Казваше, че отива на фризьор, а пращаше на родителите си.
Баща ѝ се оправи, по думите му. Но не за дълго. След два месеца съ
