Майка
Записвах тези редове една късна вечер, а мислите ми летяха назад към първите ми стъпки в брака. Жених се на двадесет и четири, жена ми, Десислава, беше на двадесет и две. Тя беше дългоочакваният, единствен наследник в дома на университетски преподавател и учителка по литература. Почти веднага след сватбата ни се появиха двете ни момчета – едно след друго, а още след малко време и дъщеря ни.
Тъщата ми, Мария Ангелова, се пенсионира и веднага пое грижите по внуците. С нея отношенията ни винаги бяха малко странни наричах я само по име и презиме: госпожо Ангелова”, а тя ми отговаряше винаги хладно-възпитано на Вие, като не пропускаше да ползва пълното ми име. Не сме се карали или нещо такова, но сякаш във всяка стая, в която беше тя, ставаше хладно и напрегнато за мен. Трябва да ѝ се признае, макар тази сдържаност, тя никога не правеше скандали, беше сдържано любезна и в семейните ни отношения спазваше пълен неутралитет.
Преди месец фирмата, в която работех, фалира и ме уволниха. Една вечер Деси, сякаш между другото, подметна:
С пенсията на мама и моята заплата, няма да изкараме дълго, Кольо. Търси нещо.
Лесно е да се каже просто си намери работа! Обикалям от врата на врата вече цял месец, но никакъв успех.
От яд шутнах празна кутия от бира, която се търкаляше по тротоара. Добре, че тъщата засега мълчи, но погледите ѝ говорят достатъчно.
Преди сватбата случайно дочух разговор между нея и Деси.
Сигурна ли си, че Николай е твоят човек? попита тихо Мария Ангелова.
Мамо, разбира се!
Не си ли наясно, колко е голяма тази отговорност? Ако баща ти беше жив
Мамо, стига! Обичаме се това е важното!
Ами, като дойдат децата? Ще може ли да осигури всичко, от което имате нужда?
Ще може, мамо!
Не е късно да помислиш. Семейството му
Обичам го!
Само да не съжаляваш после!
Май дойде време за съжаления, кисело се усмихнах тогава. Ами, все едно е гледала в бъдещето тази жена!
Не ми се прибираше вкъщи. Чувствах, че жена ми уж ме успокоява с Ще стане, утре ще имаш късмет!, майка ѝ въздиша тежко и мълчи укорително, а децата всеки ден уж на майтап: Тате, намери ли си работа? Не можех да издържа всяка вечер да слушам същото.
Пошляй се из градинката до езерото в Борисовата, поседях на някоя пейка, а после – вече към полунощ, реших да отпраша към вилата ни, където семейството прекарваше лятото. Там гореше само една лампа тази в спалнята на тъщата. Крадешком тръгнах по градинската пътека. Завесата помръдна и се приклекнах на пънчето до прозореца.
Чу се гласът ѝ:
Десислава, не е ли време Николай да се прибере? Обади ли му се?
Да, мамо, но не вдига. Сигурно пак не си е намерил работа и се мотае нейде.
Гласът на майка ѝ стана леден:
Деси, недей така! Не говори така за бащата на децата си!
О, мамо, ама стига де. Изглежда ми, че Кольо просто се помотква и изобщо не търси работа. Цял месец си стои вкъщи на моята издръжка!
За първи път, откакто я познавах, чух тъщата да удари с юмрук по масата и повиши глас:
Не ти позволявам! Това е твоят мъж! Забрави ли обещанията си в църквата в болест и в беда, да си до него и да го подкрепяш!
Извинявай, мамо. Просто съм изморена и напрегната. Прости ми.
Лягай да спиш само това отговори Мария Ангелова, изморено махвайки с ръка.
Полилеят угасна. След малко, пак чух стъпки из стаята, тя дръпна завесата, загледа се в тъмното, и изведнъж се прекръсти с треперещи ръце нагоре към небето:
Господи, пази и помогни на този човек! Не го оставяй да загуби надежда, моля Те, помогни му да си намери пътя! Пази бащата на внучетата ми!
Шепнеше и се прекръстваше, а по бузите ѝ се търкаляха сълзи.
Гърдите ми се напълниха с топлина; никой не се беше молил за мен някога така. Майка ми, строга и делова жена, която даде живота си на общинския комитет, не говореше за чувства, а баща ми почти не го помня напусна, когато бях на пет. Израснах по детски градини, после в училище и занималня. Когато влязох в университета, веднага започнах работа. Майка не търпеше лежане и считаше, че млад човек трябва сам да си се грижи.
Тази топлина стигаше до очите ми, излизаше като тихи, срамежливи сълзи. Спомних си колко пъти тъщата ставаше първа печеше мекици с мед, които обожавах, вареше от любимата ми пилешка супа, а пелмените ѝ бяха истинско изкушение. Грижеше се за децата, переше, чистеше, садеше зеленчуци, правеше лютеница и туршии, вадеше буркани с компоти всичко от най-добрите неща от българската градина.
Защо никога не ѝ благодарих? Защо не се поинтересувах от нея? За нас с Деси сякаш животът беше просто работа, деца, къща” нищо повече. Или може би само аз така го виждах Веднъж гледахме заедно по БНТ филм за Нова Зеландия, а Мария Ангелова си мечтаеше да иде там. Аз се пошегувах, че няма да я пуснат от студената ни страна на топло, а тя се усмихна тъжно…
Стоях дълго под прозореца, с ръце върху главата.
На сутринта слязохме с Деси заедно за закуска на верандата. Масата беше отрупана с баница, сладко, мед, ароматен чай и топло мляко. Децата сияеха, а очите им преливаха от радост. Погледнах към Мария Ангелова, усмихнах се и тихо казах:
Добро утро, мамо!
Тя едва забележимо трепна, после ми отвърна:
Добро утро, Колчо!
След две седмици успях да започна работа. А една година по-късно сбъднах мечтата на Мария Ангелова изпратих я на екскурзия до Нова Зеландия, въпреки всичките ѝ възражения. И тогава наистина разбрах: никога не сме сами, ако някой се моли за нас от сърце. Човешката благодарност има силата да размрази и най-студеното сърце.
