Днес си спомних една случка, която ме научи на нещо важно. Вторикласникът Борис беше много чувствително и добро момче. Винаги му беше жал за всички и се опитваше да помага. Докато се прибираше от училище, отново видя бабата на пейката, която и вчера беше седяла там с протегната ръка.
“Здравейте, аз съм Борис”, приближи се той и ѝ сложи в ръката малко дребни пари, останали от сумата, която майка му даваше за училище. Бабата не му отговори.
“Сигурно няма ни дом, ни роднини, нищо няма”, помисли си той, макар че се учуди, защо дори не му благодари.
Бабата седеше неподвижно в тънко, старо палто, под което се подаваше ситцева хавлия с малки цветя. Лицето ѝ беше каменно, избледнелите очи гледаха в нищото.
“Може би е умряла”, мина през главата на Борис. “Не обръща внимание на нищо и не мърда.” Стана му леко неприятно.
Тогава бабата се обади, сякаш се съвзе:
“Благодаря, момченце. Всичко е наред.” Той дори леко се сепна.
“Бабо, вие сте жива, а аз вече си мислех… Чувствате ли се добре?”
Борис отвори раницата си и извади две шоколадови бонбона.
“Ето, изяжте ги. Днес един съученик празнуваше рожден ден и нигости.”
“Колко си добро момче”, повтори бабата. “Може и аз да имам такъв внук някъде…”
Не помнеше, че няма внуци. Имаше само дъщеря, която в продължение на три дни я търсеше.
“Бабо, как се казвате?”
Погледна го с празен поглед, и той разбра, че не знае.
“Не помня, момченце. А ти кой си?”
“Аз съм Борис, живея в съседната къща с мама и татко.”
Вчера Борис искаше да разкаже на родителите си за бабата на пейката, но не го направи. По телевизията бяха показвали жени, които се преструваха на просяки, а всъщност бяха измамници. Тогава майка му беше казала:
“Не вярвайте на такива. Синко, избягвай ги, защото сред тях има лоши хора.”
Но днес отново я видя. Въобще не му изглеждаше зла.
“Може би нещо й се е случило”, мислеше той. “Или е излязла от вкъщи и се е изгубила. Трябва да кажа на родителите си.”
Борис се поколеба край бабата, докато тя разгъна бонбоните и ги изяде. Виждаше, че е гладна.
“Бабо, останете тук, ще отида у дома и ще ви донеса нещо за ядене. Не си тръгвайте.”
Чакаше отговор и изведнъж видя проблясък в очите ѝ. Бабата се опитваше да си спомни нещо. Гласът на момчето ѝ звучеше познато. Може би го беше виждала някъде. Или просто искаше да повярва, че го познава.
“Добър си, момченце”, повтори тя. “Как се казваш?”
“Аз току-що ви казах – Борис. Уча във втори клас, идвам от училище. Живея в онази къща. А вие къде живеете? Наистина не помните нищо?”
“Не помня, скъпи, не помня. Макар че…” Погледна го и попита: “Каза Борис ли? Струва ми се, че нещо си спомням.”
“Наистина ли?” зарадва се Борис. Лицето на бабата вече не беше безчувствено.
“Да, спомням си. Борис, каза Борис. А баща ми се казваше Борис Петров, а майка ми – Мария. Дъщеря ми е Елена. Боже, имам дъщеря…”
Борис забеляза, че избледнелите ѝ очи станаха по-ясни. Може би от сълзите, които се спускаха по бузите ѝ, или защото нещо си спомни.
“Само да си спомни името си”, помисли той.
Тогава тя каза:
“Борис, мисля, че си спомних. Казвам се Радка. Радка Борисова.”
“А улицата, на която живеете?”
“Не, но помня имената на родителите си, дъщеря си и своето.” Лицето ѝ се изкриви, опитвайки се да си спомни още нещо. “Помня, че отидох до магазина… и после нищо.”
“Радка Борисовна, не се притеснявайте. Ще си спомните. Не си тръгвайте, ще ви донеса храна, после ще помислим какво да правим.”
Бабата кимна, и Борис изтича към вкъщи.
Дома майка му разговаряше по телефона. Беше приятелката ѝ Елена, която търсеше майка си вече три дни.
“Елено, все още нищо?”
“Не, Димитрина, нищо не разбрах.”
“Не се отчайвай, ще се намери.”
Борис побърза към кухнята, отвори хладилника и започна да събира храна за бабата.
“Синко, на пикник ли отиваш?” запита го баща му.
“Не, тате. Храната е за една баба, която седи на пейката. Гладна е и не помни нищо. Не е измамница, просто има проблем.”
Майка му го забеляза и попита:
“Как каза, че се казва бабата? Радка Борисова? Дъщеря ѝ Елена?”
Изненадана, Димитрина грабна телефона:
“Елено, мисля, че Борис намери майка ти!”
Изтичаха навън и видяха Радка Борисова на пейката. Димитрина веднага се обади на Елена.
“Елено, майка ти е тук! Жива е, само е гладна. Борис я намери, не я остави самотна!”
Борис беше горд. Изгубената баба беше майка на леля Елена, която никой не можеше да намери. А той я откри – или по-точно, не я пренебрегна.
След време Борис често посещаваше баба Радка. Тя го наричаше “внуче” и беше благодарна, че благодарение на него се върна при дъщеря си.
Така научих, че най-важното е да не минаваш равнодушно покрай чуждата болка. Ако можеш – помогни.
