Скъпи мо̀ синко, виждаш, че вече не съм младият Георги Петров от София… Моля те – покажи малко търпение!
Опитай се да разбереш ме в онези мигове, когато ще се нуждая от теб, и знай, че такива моменти ще се множат като късчета кебапчета в лятната градина.
Не се ядосвай, ако започна да повтарям едно и също, ако ти разказвам една и съща история за втори, трети или пети път. Спомни си как, когато беше малко Иване, търпеливо ти учих да изговаряш първите звуци, как ти пеех азбуката отново и отново, докато буквите не се запяха в главата ти. Спомни си колко пъти ти обяснявах едно и също, докато не прозреше смисъла. Никога не се уморих, защото ти беше моят син, моят малък къс късмет.
Така и сега – просто ме изслушай, дори и да ти се стори, че вече си чувал всичко това.
Не се ядосвай, ако отивам по-бавно, ако вече не мога да ти настигна с онова бързо темпо, ако краката ми си вървят по свой начин. Спомни си как някога ти държах малкия пръст и те учих да ходиш. Как ходеше несигурно, а аз те подкрепях, за да не паднеш. Спомни си как бягаше, а аз те настигнах, смей се и успях да те хванa в последния момент, за да не се удариш.
Сега е време да не бъда толкова бърз и силен, но в сърцето си оставам същият – твоят татко.
Не ме съди, ако не успявам да поддържам къщата в такъв ред, какъвто беше преди. Ако забравям къде съм сложил вещите, ако не се справям толкова изкусно с домашните задължения. Спомни си нощите, когато не спях, грижейки се за теб, когато си бил болен. Как те носех на ръце, докато температурата ти се изкапа, как търсих най-добрите лекари, за да се оправиш по-бързо.
Уморявах се, но никога не се оплаквах – защото ти беше моят син.
Бъди търпелив, ако не успявам да настигна новите технологии, ако не разбирам как работи новият телефон или компютър. Ако ме питаш едно и също няколко пъти, дай ми време, обясни отново, задръж раздразнението. Спомни си как ти учих да връзваш връзки, как ти показвах как се държи лъжица, как ти обяснявах как е устроен светът. Правех всичко бавно, спокойно и с обич.
Не ме съди, че продължавам да се тревожа за теб, дори и да си вече възрастен мъж. Все още чакам твоите обаждания, мисля за теб, се моля да ти е добре. И ако те попитам какво си ял, как ти мина денят, дали си се събудил добре – не отмахвай. Просто разбери: за мен ти винаги ще останеш моето малко момче.
Един ден ще разбереш какво е да чакаш, докато детето ти се връща късно, да чувате стъпки зад вратата и да се радваш, че е дошъл живо и здрав.
Знам, че ще дойде ден, когато ще бъда твърде слаб, когато няма да се грижа за себе си както преди. Не знам как ще изглеждам – може би ще бъда забравчив, може би капризен. Но моля те – не се обръщай от мен в този момент.
Спомни си как ти сменях пелени, когато беше малко Иване. Как те успокоявах, когато плачеше. Как те защитавах, когато се плашеше.
Ако започна да правя нещата по различен начин, ако навиците ми се променят, ако думите ми се заплитат – не се ядосвай, не се разочаровай, не губи търпението. Просто бъди до мен.
Когато дойде моят час да напусна този свят, не се скръбвай. Просто знай, че съм бил щастлив, защото имаше теб – моят син, моя гордост, моя любов.
Нека в паметта ти останат най‑добрите ни дни. Нека ме помниш като силен, обичащ и грижовен баща.
Благодаря ти за всеки миг, прекаран заедно.
Докато сме близо, докато можем да се гледаме в очи, искам да знаеш – обичам те, Иване, моят син. Завинаги.
