МОЕ, МОЕТО, ЗА МЕН…
Телефонът звънна от училище.
Мамо, приключих. Ида си вкъщи.
До вкъщи е половин час. Минава час и половина. Обаждам се.
Ало?
Отзад шум, псувни, викове.
Къде си?
След малко съм там, чакай.
И затваря.
Обаждам се пак. Абонентът е извън обхват.
Мами, колко време ви трябва, за да се навиете до състояние, в което глътката ви е стисната и всичко ви пада от ръцете?
На мен точно десет секунди. Може би малко повече.
После въображението започва да рисува диви неща бил се е. Нападнали са го. Ограбили са го. Станало е нещо ужасно. Нещо непоправимо.
Обличам се. Бягам. Къде? По маршрута на автобуса. Обикалям околните входове. Обаждам се на класния. Не, първо в полицията. Не, на приятел от МВР, следовател от София. Да проследят телефона. Възможно ли е, ако е изключен?
Гледам към входа. Входовете са два, тичам от една стая в друга. Междувременно набирам отново. И пак. Абонентът е извън обхват.
Минават още двадесет минути напрегнато очакване.
Навличам дънки. Пуловер. Взимам лична карта. Ключове. Лудна из апартамента, търсейки телефона. Обръщам всичко с главата надолу. Телефонът като че ли се е изпарил. Сдърпвам покривалото от леглото. Нещо ми пречи да ровя в дрехите. А, това е телефонът. А, цялото време го държа в ръката си.
Скъсвам яке от рафта. Да не плача. Само да не плача. Господи, а аз сутринта му се развиках, защото не си оправи леглото. Дали ти е било нужно това легло! ДАЛИ ТИ Е БИЛО НУЖНО ТОВА ЛЕГЛО, ГЛУПАЧО! Никога, никога, никога вече няма да му се карам. Синко, синко…
Звънна видеотофона.
Да?
Българската армия те поздравява!
Къде беше???
Мамо, отвори, хора чакат отвръща българската армия.
Отървавам се от якето. Вървя да отворя входната врата.
Ще те убия! си обещавам мрачно.
Излиза от асансьора. Двуметрова каланча. Тежък раница на гърба. Джобът на якето подозрително издаден.
Къде беше? изхрипвам като Змей.
Мамо, останах на допълнително по история.
А да ме уведомиш не можа?
Беше спонтанно. Не успях. А като се освестих звънецът вече беше.
А СМС да пратиш? Да не се тревожа?
Мамо, знаеш, че в час не се ползват телефони!
После ми се обади, а там някой псуваше!
А, пияниците на спирката се караха за нещо. Исках да ти кажа, ама телефонът ми умря.
Стоя, дишам тежко.
Това е за теб вади от джоба сладолед. И се усмихва широко.
Усмивката му е моя. И на баща ми.
Преди три години, когато парите бяха оскъдни, отиваше да се разхожда с приятели и вземаше десет лева. Прибираше се с шоколад. Не знам как успяваше да спести. Но винаги идваше с шоколад. Протягаше ми го на прага.
Мамо, това е за теб.
Това е моето, да. Мое, моето, за мен.
Това е за целия живот. За целия ми благословен, огрян от щастието на майчинството живот.
Само да се науча да не се нервяка така…
