– Георги, ти ме обвиняваш за всичко! Ключовете не са там – моя вина. Хлябът е стегнат – моя вина. Кафето свърши – моя вина

— Георги, ти ме обвиняваш за всичко! Ключовете не са там – моя вина. Хлябът е изсъхнал – моя вина. Кафето е свършило – моя вина.
— О, разбира се, пак всичко е твоя грешка! — гласът на Георги прозвуча раздразнено от коридора. — Казах ти да оставяш ключовете на рафта!

Ралица замръзна пред котлона, държейки в ръка черпачка. Супата къкри, кухнята се изпълни с аромат на пресен копър, а мъжът отново търси повод за клюка.

— Поставих ги там, Георги, — прошепна тя, без да се обръща. — На рафта трябва да са.

— Ама не! — влезе Георги в кухнята, размахвайки ключовете. — Легнаха на нощното шкафче! Отново твоя безразсъдение.

Ралица се ухапа в устната си. Точно вчера вечерта беше поставила ключовете на рафта в предната стая. Ясно беше, че Георги сам ги е преместил и сега си е забравил къде са.

— Съжалявам, — каза тя автоматично.

— Колко пъти да се извиняваме! — той се усамотяваше на стол. — Трябва да правим нещата както е наред. А ти винаги някъде летиш.

Ралица разлее супата в чиниите. Георги мълчаливо вдигна лъжица, поглеждайки към нея с недоволство. Тя яде бавно, мислейки за себе си.

Кога започна това? Кога мъжът започна да я обвинява за всичко? Преди беше различен – внимателен, грижовен. Сега всяка дреболия се превръща в повод за упрек.

— Ралице, всъщност ме слушаш ли? — удари Георги лъжица по чинията.

— Слушам, — се изправи тя.

— Питам защо хлябът е толкова сух. Къде го купи?

— Сутринта вчера, беше пресен.

— Е, точно, пресен, — той се усмихна коварно. — Виждаш, че е изсъхнал. Трябваше в пакет да го държиш.

— Държах го в пакет…

— Грешно го съхрани! — прекъсна Георги. — Пакетът беше твърде тънък или каквото. Отново твоята вина.

Ралица погледна хляба. Обикновен, малко подсъхнал, но не катастрофа. Георги обаче го превърна в голям проблем.

След обяда Георги се оттегли в спалнята да гледа телевизия. Ралица прибра масата и започна да мие чиниите. Слънцето проблясваше през прозореца, в двора се возеха деца – обикновен буден ден. Но душата й беше тежка.

Звъна телефонът. Ралица избра шапка, изсуши ръцете и вдигна слушалката.

— Алло?

— Здрасти, Ралици! — весело прозвучи Нина, приятелката й. — Как си?

— Ок, — измисли Ралица. — Какво ново при теб?

— Мисля, да отидем утре в театъра. Има билети за комедия, казват, че е много смешна. Ще дойдеш ли с мен?

Ралица се замисли. Театърът звучи добре, но какво ще каже Георги?

— Не знам, Ниночо. Трябва да се посъветвам с Георги.

— Ох, какво! — се засмя приятелката. — Кой казва, че съпругът ти трябва да одобрява всичко? Жените също имат право на забавления.

— Разбира се, ще ти се обадя.

— Добре, но не се бави. Билетите може да изчезнат.

Ралица сложи телефона и отиде при мъжа си. Той лежеше на канапе, поглъщайки някой екшън филм.

— Георги, мога ли за минута?

— Какво още? — без да вдигне очи от екрана, буркна той.

— Нина ме кани в театъра утре. Мога ли да отида?

Георги неохотно завъртя глава.

— В театъра? Кой ще сготви вечерята?

— Аз ще се справя. Представлението е вечерно, ще се прибера до седем вкъщи.

— До седем… — той поклати глава скептично. — А ако се забавиш? Знам онези театрални кътове – после се забавляват в кафенето до късно.

— Не, ще се прибера веднага след представлението.

— Разбира се, — вдигна звука на телевизора. — Какво ще правиш, ако аз се забавя в работа и дойда гладен? Какво ще ям?

— Ще ти оставя нещо в хладилника, затопляш в микровълнова.

— Ха, затопляш… — той се засмя. — Защо аз трябва да затоплям своята храна? Нямам ли жена?

Ралица усети познатото раздразнение.

— Георги, не ходя навсякъде всяка вечер. Последен път в театъра бях преди половин година.

— И слава богу. Сега къщата е пълна с прах, дрехите не са перани…

— Кои дрехи не са перани? — възкликна Ралица. — Вчера ги пере!

— Не пере моята синя риза.

— Тя е чиста! Носих я само веднъж!

— Само веднъж, но се изпотих в нея. Трябваше да я изпрасеш.

Ралица вдиша дълбоко. Спорът с Георги беше безсмислен – той винаги намираше нещо, където да я упрекне.

— Добре, няма да отида в театъра.

— Точно така, — кима Георги доволно. — Жена трябва да е у дома, да се грижи за дома.

Тя излезе от стаята и се обади на Нина.

— Не мога утре, — каза тя.

— Какво? Боли ли те?

— Не, просто… мъжът има планове за вечерта.

— Какви планове? Той винаги гледа телевизия.

— Нина, остави. Не се получава.

— Ралице, защо си така тъжна? Нещо се случва?

Ралица замълча. Искаше да сподели натовареното си сърце, но се срамеше да призна, че мъжът я превръща в постоянен акробат.

— Всичко е наред. Само малко съм уморена.

— Ясно. Ще се видим друг път.

Вечерта Ралица гладеше дрехите в кухнята, когато Георги се появи отново в прага.

— Къде са чорапите ми? — попита той недоволно.

— Какви чорапи?

— Черните, нови. Поставих ги на стола.

Ралица остави ютията.

— Не ги виждам. Може би са в пералнята?

— Как в пералнята? — избухна Георги. — Носих ги само половин час! Защо да ги мия?

— Не знам къде са. Погледни в шкафа.

— В шкафа няма! — вдигна глас. — Ти ги къде‑то скри!

— Георги, не докосвах твоите чорапи!

— Ага, не докосваше. Само изчезнаха. Винаги нещо изчезва, и вина е твоята ръка.

Ютият се включи, а Ралица се захвана с още една риза. Спорът вече не й се струваше нужен – Георги винаги намираше начин да я обвини.

— Ето ги! — от спалнята прозвуча глас. — Бяха на нощното шкафче!

Георги се завърна в кухнята с чорапите в ръка.

— Защо ме плашеше? Казваше, че не ги е виждала.

— Наистина не ги видях, — прошепна Ралица. — Не ги имаше в кухнята.

— Разбира се, че не са били в кухнята, защото са били в спалнята. Трябваш да бъдеш по‑внимателна.

Тя продължи да гладеше, а той стоеше до нея, сякаш чакаше още извинения, след което си тръгна.

Часовникът каза половин десета вечерта. Скоро ще може да легне и да се отпусне за няколко часа. В съня й поне се чувстваше спокойна.

Събуди я сутринта раздразненият глас на Георги.

— Ралице! Кафето свърши!

Тя отвори очите. Навън все още беше тъмно.

— Кой час е?

— Половин седем. Трябва да се приготвям за работа, а няма кафе.

— Има разтворимо…

— Не пия разтворимо! — прекъсна Георги. — Знаеш, че обичам само прясно смляно.

Ралица се изправи от леглото.

— Отиди в магазина, купи.

— Нямам време да се викам до магазина! Това е твоят дълг – да се грижиш продуктите да не свършват.

— Съжалявам, забравих вчера да купя.

— Точно така, забрави! Винаги забравяш нещо – хлябът е твърд, кафето липсва, чорапите изчезват!

Ралица се облече в къпанка и тръгна.

— Какво ще ме чакат? Трябва да изляза след половин час!

— Тогава вземи разтворимо, — измори се тя. — Един ден може да издържиш.

— Само един ден? — подигра Георги. — Защо аз трябва да търпя? За твоята вина?

— Георги, моля, не викай, съседите ще чуят.

— На мен им е безразлично! Може би ще се срамуват, когато разберат каква безотговорна жена имам!

Той вдигна глас, след което се оттегли в кухнята, където се оплакваше от чиниите.

В магазина Ралица успя да купи кафе, хляб и мляко. Върна се точно преди Георги да излезе за работа.

— Накрая, — бръмна той, обличайки якето. — Късно се събуди.

— Аз бях бърза.

— Бърза е, когато купуваш в последния момент, а не предварително.

Той затвори вратата и излезе. Ралица остана сама в кухнята с пликовете продукти.

Сипа си чай и сяда край прозореца. На двора деца се втурват към училище, млади майки карат колички. Животът тече, а тя усеща, че е в безкраен кръг от упреки.

Това е, че звъни непознат номер.

— Алло?

— Добър ден, тук е Анна Петрова, класният ръководител на Алек.

Сърцето на Ралица се стегна. Алек е синът на нейната по‑млада сестра Оля.

— Какво се случва?

— Нищо сериозно, просто исках да ви питам дали можете да се погрижите за него. Оля е в болница – апендицит, но всичко е под контрол.

— Разбира се! Ще дойда веднага.

Тя се облече и тръгна при сестра си. Алек я посрещна у входа – висок, слабо изглеждащ момче с изплашени очи.

— Тетко Тома! – изкрещя той. – Мама е в болница!

— Знам, малкичо, – успокои я тя. – Операцията е лесна, ще се оправи.

Тя остана цял ден при Оля, готвейки обяд за Алек, помагайки с домашните и посещавайки сестра си в болницата. Оля изглеждаше бледа, но лекарите казваха, че се възстановява.

Вечерта Георги се обади.

— Къде си? — запита той. — Дойдох вкъщи, а ти липсваш.

— При Оля. Тя е в болница, а Алек е сам.

— И какво? Нека съседите се грижат.

— Какви съседи? Това е моят племенник! Той е изплашен!

— А аз не съм ли твоят мъж? Кой ще ми сготви вечеря?

— В хладилника има кюфтета, затопли ги в микровълновата.

— Още микровълнова! Колко пъти казвах, че не харесвам затоплена храна!

— Георги, имам принудителна ситуация. Сестра ми е в болница!

— Какво е моето значение? Защо трябва да страдам за чужди проблеми?

Тя почувства как вятърът в гърдите ѝ се вдига.

— Чужди? Оля е моя родна сестра!