Днес, на погребението на баща ми, сестра ми Мери ме уязви с думите: Ти не си родна, нямаш никакви права. Стоех пред ковчега, държейки букет бели рози, а сърцето ми беше тежко като камък. Всички около мен шепнеха молитви, кръстеха се, а Мери ме гледаше с ледена омраза.
Мери, моля те, не сега, прошепнах. Татко още не е погребан.
Точно така моят татко, отвърна тя. По кръв. А ти коя си? Взета от детски дом, защото той се смили над теб.
Сложих розите до главата му и отстъпих назад. Очите ми се изпълниха със сълзи. Димитър Иванов лежеше в бялата риза, която аз избрах вчера. Лицето му бе спокойно, сякаш спеше. Но той няма да отвори повече очи, няма да каже Добро утро или да ме погали по косата, както правеше цели тридесет години.
Момичета, какви са тия разговори? дойде леля Станка, съседката на баща ми. Скандали на погребение, срам.
Никой не скандалира, отрече Мери. Просто напомням на някои хора къде е мястото им.
Вера се оттегли, чувствайки се чужденка сред хора, които познаваше от детството. Съседи, колеги, роднини всички дойдоха да се сбогуват с Димитър, а тя осъзна, че няма право да стои до него като дъщеря.
Вери, как си? подхвана приятелката ѝ Цвета. Дръж се, скъпа.
Благодаря, че дойде.
А защо Мери те гледа така? Сякаш си ѝ враг.
Тя смята, че не трябваше да идвам.
Как така? Ти от малка живееш с Димитър чичо, той те отгледа.
Вера кимна, избърсвайки сълзите. Помнеше как, на пет години, той я доведе от сиропиталището висок, добър мъж със сиви мустаци, миришещ на тютюн. Показа ѝ малката стая с детско легло и рече: Това вече е твоят дом.
Вери, ела, повика я Мери.
Очакваше нови увреждания, но сестра ѝ я поведе в коридора на моргата.
Трябва да поговорим, каза тя. За наследството. Разбираш, че апартаментът и вилата са мои, нали? Аз съм единствената му кръвна дъщеря.
Вера замръзна. Тя не мислеше за наследство умът ѝ беше зает с погребението, поменът, хората за оповестяване.
Мери, нека поговорим после.
Не, сега. За да няма недоразумения. Той не е оставил завещание, значи всичко е по закона. А по закона наследниците са деца и съпрузи. Ти не си нито едното.
Но той ме осинови, възрази Вера. Имам документи.
Мери се изкриви.
И какво от това? Осинови те от жалост. А сега искаш да ми седнеш на врата? Да вземеш апартамента в центъра?
Не искам ничия помощ! Искам само книгите и снимките му.
Да, сигурно. После ще ме съдиш.
Гнявът избухна във Вера. Тридесет години бе живяла в това семейство, смяташе Димитър за баща, а Мери за сестра. А сега разбра, че е била просто взетата, търпена от милост.
Знаеш ли какво, Мери? Няма да споря. Прави каквото искаш. Само погреби баща си като хора.
Ти ми заповядваш как да погреба собствения си баща?!
Да. Защото през последните години той живееше с мен, не с теб. Аз го гледах, когато бе болен, а ти идваше веднъж месечно.
Мери почервеня.
Аз съм негова кръв, а ти си подхвърлена от сиропиталището!
Думите я удариха по-силно от камък. Вера се обърна и се върна в залата, където Димитър почиваше в ковчега.
На следващия ден, след отпева в черквата, го погребаха. Вера държеше червени карамфили любимите му цветя. Мери командоваше всички, разпореждаше се с венците, а Вера стоеше настрани и гледаше как трупат в гроба човека, който бе нейният свят.
Прости ми, тате, прошепна тя. Прости, че не успях да те спася.
Димитър почина от инфаркт в болницата. Лекарите казаха, че са направили всичко, но сърцето му се предало. Вера се обвиняваше, че не настояла за операцията, която предлагаха.
След погребението всички отидоха на помен. Вера беше взела заем, за да плати за трапезата. Мери не предложи да ѝ помогне, въпреки че работеше в голяма фирма.
Разговорите се носеха около Димитър как беше добър инженер, уважаван човек. Леля Станка спомена как той я довел от сиропиталището: Беше толкова малка и уплашена, а той я взе на ръце и каза: Сега имам две дъщери.
Мери се намръщи.
Татко винаги беше сантиментален. Жалеше всеки.
Не жалеше, отвърна чичо Иван. Обичаше я също като теб.
Вера слушаше и плачеше. Да, Димитър я обичаше като родна. Когато се омъжи за Стефан, той ѝ подари вилата. Мери беше ядосана, но той отказа да я раздели: Ти имаш своя къща, а Вери и Стефан нямат къде да почиват.
Бракът ѝ обаче продължи само четири години. Стефан я изневери и я напусна. Вилата трябваше да продадат при развода.
Когато гостите си тръгнаха, Мери я повика:
Покажи ми това завещание.
Вера ѝ го даде.
Странно, че татко не ми каза.
Знаеше, че ще се противопоставиш.
Разбира се! Защо взета да получи същото като мен?
Защото той ни обичаше еднакво.
Глупости! Кръвта не е вода. Аз съм дъщеря му, а ти просто дете, ко
