Гергана лежеше в леглото вече няколко дни, без сили да стане. Нищо не я болеше. Просто ѝ се виеше свят, чувстваше се изтощена и въобще не ѝ се ставаше.
Защо? питаше се тя, всичко в този живот вече направих: децата отгледах, родителите си изпратих по вечния им път. Сега сякаш нямам вече работа тук. Годините минаха толкова бързо и незабелязано.
Нищо не ѝ се искаше. Гергана огледа стаята: по ъглите на тавана се поклащаха паяжини. Погледът ѝ падна на прозореца, зад който беше градината ѝ, сега обрасла с бурени. Започна да се развиделява, тя затвори очи и заспа.
Насън видя майка си. Гергана се изненада много: майка ѝ ѝ се беше явявала само веднъж, веднага след погребението преди три години. Майка ѝ я гледаше нежно, протягаше ръце към дъщеря си, желаейки да я прегърне и погали, както правеше приживе, но някаква невидима стена не ѝ позволяваше.
Мило мое дете, заговори майка ѝ, утре е последният ти ден…
Гергана трепна и се изстреля от този сън. Скочи от леглото, разтреперана.
Как последният? Вече ли всичко приключи? Защо толкова рано? викаше тя в празното.
Гергана си представи следната картина: тя лежи тук, на леглото, безжизнена, пристигат децата, роднини, познати… Къщата е в безпорядък, градината буренака, нищо за хапване. Засуети се из къщата, не знаейки от какво да се захване първо.
В кухнята тутакси замеси тесто: До вечерта ще втасало, ще изпека баница. Ако доживея.
Наляла вода в легена, хвана парцала и изчисти праха из всеки ъгъл. Събра всичко разпръснато. После взе метлата за пода.
Е, вече е чисто у дома! въздъхна Гергана.
Сега градината. Бързаше като обезумяла, без да усеща глад или умора. В главата ѝ думтеше само: Последният ден! Последният ден!
Едва когато последната леха бе окопана и бурените изпотръгнати, Гергана усети как я болят краката.
Трябва да почина. Не, после ще почивам.
Сети се за тестото и хукна обратно в къщата.
Вече и баницата беше готова на масата.
Е, утре като дойдат децата, ще пийнат чай с баница, ще си спомнят за майка си, промълви със сълзи на очи, я да видя какво излезе. Ох, пухкава стана!
Седна до прозореца и се замисли:
Все пак, колко хубаво е да си жив на този свят!
Но нищо не ѝ оставаше, реши да се приготвя за края.
Започна да си избира дрехи. Накрая избра новата си рокля, която нямаше повод да облече досега.
Застана пред огледалото, направи си прическа, сложи малко грим. Облече роклята. Погледна се и невольно се усмихна:
Красота! Така не за погребение, а за сватба трябва да се готвя!
Но съдбата не можеш надхитри… Легна да умира. Но не успя. Отвън се чу шум на кола, която спря до къщата ѝ. Посвири клаксонът.
Към съседите, помисли си Гергана, често идваха при тях хора.
След минута се почука на вратата, после още веднъж.
Да не дойдоха децата? Гергана отиде до прозореца. Не, колата ѝ беше непозната.
Ей, каква кола! изпусна тя, някой заблудил се май… Отиде да отвори. Отвори вратата. На прага мъж, добре облечен и поддържан. Гергана го измери с поглед.
Виж го ти, като за сватба излязъл!, мина ѝ през ума.
Вие ли сте Гергана? попита той.
Да…
Към вас съм. Извинете, забавих се по пътя…
С нещо мога ли да помогна? недоумяваше Гергана.
Да, смути се мъжът, но не знам как да кажа.
Може би грешите адреса.
Не, не, към вас съм. Простете ми за неканеното посещение.
Късно е вече за гости. Слушам ви.
Знам, че е късно. Извинете, не прецених времето, пък и се обърках по пътя.
Виждайки объркването ѝ, продължи:
Аз съм Калин. Дойдох да се запозная.
Аз пък си имах други намерения за тая вечер, помисли си Гергана.
Откъде ме знаете? попита тя чужденеца.
Писах ви за приятелство във Viber, но явно рядко сте там, та ви издирих и реших да дойда. Не питайте как после ще ви разкажа.
Какво да го правя сега тоя? питаше се Гергана.
Калине, извинете ме, но аз отдавна с никой не се запознавам и не желая да си променям живота. По-добре се прибирайте.
Може би сте права, първо трябваше да ви се обадя. Довиждане, Гергана.
Мъжът бързо тръгна към колата, по средата се обърна и ѝ подаде кутия скъпи бонбони.
Извинете ме.
И пак тръгна към колата си.
Гергана изпита неудобство, стана ѝ жал за непознатия. Минал цял ден в път, сигурно и гладен.
Калине, почакайте! Я елате барем на чаша чай.
Мъжът се зарадва и веднага се върна.
С удоволствие, Гергано.
Влязоха в къщата.
Измийте си ръцете, кърпата е ей там.
Тя наля чай в чашките, сложи баница на масата.
Да не искате нещо за ядене? попита тя.
Ако може…
Разбира се, заповядайте!
Гергана усети, че и сама е огладняла много. Бързо нареди на масата за щастие, беше готвила доста.
Добър апетит! пожелаха си едновременно и се засмяха.
За първи път от дълго време Гергана яде с удоволствие. С Калин ѝ беше някак леко и уютно. Оказа се интересен събеседник. След час ѝ се струваше, че го познава от цял живот.
Ако нещо ви трябва, само кажете ще помогна, каза Калин.
Гергана погледна дрехите му и се усмихна:
Помощ ли? Имам нужда, разбира се! Навесът полуразрушен, оградата се сурва вече…
Калин замислено подпря брадичка:
Гергано, ще помогна, всичко ще оправя.
Започна да се приготвя да си тръгва.
Благодаря ти, всичко беше много вкусно! За пренощуване няма да моля, разбирам неудобството. Лека нощ, Гергано.
Лека нощ, Калине, щастлив път!
Гергана прибра масата, поседя още малко и отиде да си легне, или по-скоро да умира.
Сън я обгърна бързо изморена от целия ден.
Момиче, защо избяга вчера, не ме дослуша? майка ѝ я чакаше насън, днес бе последният ден от самотата ти. Знаем, че ти е тежко сама, затова пратихме ангел да ти помага. Не го прогонвай, ще те пази. И ти го пази, мило мое.
Кого да пазя, мамо? Вашият ангел избяга, уплаши се от работа.
Майка ѝ я прекръсти и изчезна в светлина.
Преди да се съмне, Гергана я събуди шум на камион. Изгледа през прозореца цял натоварен с материали. Спря пред дома ѝ, след него още един. Мъже започнаха да разтоварват дъски.
Какво е туй? Нищо не съм поръчвала!
Щеше да изскочи навън, но зърна Калин, който показваше къде да разтоварват.
След като свършиха, всички се разотидоха.
Гергана излезе пред къщата.
Какво става! Та с тези материали къща можеш да вдигнеш!
По обяд още една кола, този път метални листове, още материали…
Та това е ограда, осъзна тя, такава докараха и на съседката. Винаги й се възхищавах на новия двор.
Мъжете започнаха работа. Сред тях разпозна Калин, не само говореше, а и сръчно работеше.
Излезе пред вратата:
Калине, защо го правите? опита се да възрази.
Герганче, не се тревожи, всичко ще е наред, влизавай вътре, днес е хладно.
Тя се чувстваше объркана. Животът я беше научил да не вярва на мъже, а двама е имала, но с нито един не се е получило. Винаги се справяла сама. Затова не знаеше как да реагира.
Работата вървеше на пълна пара. След няколко дни имаше нова ограда, нов навес, подът подменен, печката ремонтирана. Но Гергана пак не вярваше, подозираше Калин в някакво намерение.
Какво ли иска от мен? Пари ли му трябват за труда?
А нямаше такива пари…
Давам колкото имам, останалото после!
Когато умореният, но доволен Калин влезе, Гергана му каза:
Калине, много съм ви благодарна, не разбирам защо правите всичко това…
Гергано, стига, за какво ми говорите.
Протегна му пари.
Ето, вземете. Малко са, но ще върна останалото.
Я не! Защо? Защо ме обиждате?
Вземете, трудът трябва да се плаща.
Калин излезе от къщата. След малко тя чу тръгването на колата.
Хукна навън. Калин беше изчезнал. Не се върна ни на другия, ни на третия ден, ни след седмица…
Гергана не знаеше какво да прави. Болка засели се дълбоко в сърцето ѝ. Не можеше да мисли за нищо, освен за него влюбила се беше като момиче.
Защо го обидих? Как ще живея сега без него? мислеше, сякаш го познаваше завинаги.
Вървеше по пътя без посока. Спря я съседката, знаеща всичко за всички.
Гергано, тоя мъж не го гонѝ, ти виж колко направи за тебе! Мъж е това!
По́трава си тръгнал, мрачно отвърна Гергана.
Я не ми разправяй, засмя се жената, колата му от вечерта до сутринта стои на оня завой!
Къде? Каде е колата му? попита Гергана.
Виж там, на завоя за нашето село…
Гергана вече бягаше натам. Но нито кола, нито Калин.
Аха, майка ти се подигра само с тебе, реши тя и се върна към дома.
Но вечерта не можа да заспи. Стана, метна шала и излезе на верандата. Беше хладно, зави се и седна на стъпалата.
Защо съм толкова нещастна и глупава! прошепна.
Тогава някой приближи, притисна я в обятия и я целуна по сълзите.
Гергано, не плачи! помоли я Калин.
Къде беше? Защо си тръгна?
Не можах, не си тръгнах обичам те!
И аз теб, повече от живота.
Гергана се сгуши в своя ангел, изпратен от небето.
Благодаря ти, мамо! прошепна Гергана и пак заплака този път от щастие.
