Иван се прибра вкъщи, метна палтото си на стола, както обикновено, и влезе в кухнята, където на масата го чакаше топла вечеря. “Странно къде е Цветелина?” почуди се Иван и реши да я потърси. Промъкна се в спалнята и я свари седнала на пода, старателно подреждаща дрехи в онази позната зелена чанта.
Някъде ще ходиш ли? попита той, все още със сигурен тон, който криеше притеснението му.
Дадоха ми направление за преглед в Пловдив. Има някакви лоши съмнения… изпусна Цветелина направо, сякаш искаше въпросите да свършат на минутата.
Какви съмнения, Цветелина? ококори се Иван. Да не би, не дай Боже… Това, от което майка ти…
Иван само гледаше жена си, не вярвайки, че изпълненото с домашен уют и гозби битие може да бъде разтърсено за секунди.
Следващите дни Иван се превърна в Сърдитко Великан. Не му се седеше нито вкъщи, нито навън, а и село Долна Баня сякаш стана по-тясно. Мислеше постоянно за Цветелина, която лежеше в болницата в Пловдив. Той си стоеше вкъщи, броейки минути, секунди и засечени разговори по телефона.
Цветелина никога не се оплакваше от нищо, та Иван така беше свикнал, че си мислеше ами, тя е направена от стомана! Тридесет години заедно, двама пораснали сина, а жената върти дом като класическа българска домакиня, макар че работеше като счетоводител в същата фирма, където и Иван трупаше умора и после се оплакваше вечер.
Тя готвеше, чистеше, гладееше, оправяше всички домашни неща. Иван така и не се досещаше дори да си измие чинията не била това мъжка работа!
Абе Цветелина не беше безработна домакиня, и вечер само тя се въртеше правеше салати, кюфтета, супи и каквото му се прище на Иван, абе богата българска трапеза да има всеки ден различно! Той хич и не се усещаше да ѝ помогне нито тя искаше, нито той даваше.
Когато рече да вземе отпуска, че да отиде на преглед при докторите, Иван остана стреснат.
Какво има? попита я. Не се чувстваш добре?
Да, май не съм във форма, ама дано мине с малко витамини, отвърна тя, уж нехайно.
Като се върна от работа, Цветелина му каза, че следващата сутрин заминава за Пловдив, по работа с докторите.
Как така? Защо? надигна тон Иван.
Някакви лоши съмнения имат за здравето ми, та ще ме гледат специалисти, рече тя.
Това… сериозно ли е? продължи той, опитвайки се да не паникьосва.
Засега само подозират. Не се бой, каза уж по-спокойно Цветелина, макар че вече беше поплакала, докато Иван не бе вкъщи. Купих си билет за автобуса, утре в 8 трябва да тръгвам. Хапни си, има кюфтета и ориз, а на масата салатка. Аз ще си събера нещата и ще си легна по-рано.
Ти хапна ли нещо?
Не ми се яде, отговори тя и пак продължи да подрежда неща в чантата.
Иван стоеше като натикан в буре с кисело зеле все му се стори, че домашният уред е разбъркан. Цвети може би наистина е болна? А все така здрава и работлива, нищо да не казва…
Май всичко сложих, промърмори тя.
Не забравяй зарядното за телефона, напомни той, опитвайки се все пак да прояви грижа.
Ха, мерси, Иване! Ама ти няма ли да веечеряш?
И аз нещо… не мога да ям, призна той.
Да не съм те натъжила?
Аха, кимна Иван.
Погледът му пак падна върху зелената ѝ чанта същата, с която преди четири години трябваше да ходят на море! Цветелина тогава си беше купила цели два нови бански, плажна рокля и сламена шапка. Уви точно тогава на Иван му предложиха в работата да замени колега и да вземе бонус няколко стотин лева. Всичко щеше да иде за ремонта в спалнята. Цветелина се усмихваше, но после през нощта Иван я чу да плаче тихичко. Беше казала, че лош сън я е разтревожил. Сега чак му стана ясно защо заради тази пропусната морска ваканция.
На следващата година пак не им се получи, после и темата за море изчезна. Иван си беше супер имаше вила, работа, покани приятели на скара до реката, нищо не му липсваше. Че за какво ти е да се харчат излишни левове, като и така се почива добре!
И сега Цветелина пак си събираше багажа, ама не за розови изгреви в Созопол, а за преглед при лекарите. На Иван му стана едно тежко и горчиво Я ми да видим ако…?!
Онази вечер не вечеря. През нощта слушаше как Цветелина тихо сумти и хлипа. Много му се искаше да я гушне и утеши, ама не посмя мъжка му работа, нали.
На сутринта я изпрати до автогарата в селото. Прегърна я силно и не можеше да я пусне. Гледаше подире на автобуса, дори му се насълзиха очите…
Цвете… само да си ми добре, милата ми, прошепна.
Беше смачкан, ама трябваше да поеме към работа. Денят мина, някак се занесе без мисли, без емоции. Сам вкъщи, без Цветелина беше като в музей на самотата. Затопли си малко от вчерашните кюфтета, но му загорча на сърцето.
Опита с телевизора, ала българските серии хич не му бяха до сърце. Взе албума със снимки и започна да го разглежда.
Ей ги младите! Сватбата, първото им жилище… Цветелина беше толкова красива и тънка като седмична зелена чушка. Даже и сега си беше хубавица, ама тогава майко мила!
Запознаха се на рожден ден на негов приятел тя дойде с един младеж, Иван бе с някаква Мария. Щом видя Цветелина, Иван се влюби баш като по филмите, макар че преди това се е подигравал с такива истории.
Скара се с Мария още същата вечер тя си тръгна разплакана. След седмица вече се беше залепила за някакъв Виктор от детските си години. Иван обаче хвана дирята на Цветелина, не ѝ даде мира с ухажванията си, докато тя не му върна чувствата…
Гледайки снимките, Иван се сети колко щастлив е бил през всички тези години. Ама май беше забравил да казва Обичам те, нито дори едно Благодаря за вкусната вечеря не й бе раздал напоследък нали така се полага на мъжете, а жената да си знае работата.
Тепърва схващаше, че Цветелина влачеше цялото домакинство, грижи, готвене, чистене на нейните рамене. Когато той боледуваше, тя му вари пилешка супа и морс, търпеше мрънкането му. А когато тя боледуваше пиеше нещо и продължаваше работа…
Дни наред Иван чакаше изхода от болницата, телефонът му беше като радио с лош обхват, на което чакаш новини. Цветелина не казваше нищо определено.
Изведнъж един ден телефонът звънна с познатия ѝ глас:
Иване, добри новини! Нищо сериозно не намериха, имам си някои проблеми, ама не са драматични, рече Цветелина.
Ама наистина ли? Ох, Цветелина, много се радвам!
След няколко дни вече я чакаше на автогарата в Долна Баня с букет бели лилии в ръка.
Лелее, изхарчил си се за цветя! засмя се тя. Ама ми е приятно!
Как се притесних за теб, Цвете! Толкова те обичам… Прости ми…
За какво бе, Иване? пак се изненада тя.
Не бях добър мъж, не ти помагах много.
Да не би… не си ми изневерил нещо?
Ама как пък! Просто, сега ще е различно. И имам изненада купих билети, след месец отиваме на море. Българското… слънце и солена вода.
А вилата?
Айде, да й махнем ръка. На пазара ще вземем чушки и домати, па да почиваме като хората.
Не те познавам, Иване…
И аз не се познавам, Цветелинке… Притесних се, че може да те загубя. Сега ще те пазя като златото си… Обичам те!
Ох, Иване! Може би всичко това трябваше да се случи, за да чуя такива думи от теб. Хайде, върви у дома И аз те обичамЦветелина го прегърна така силно, че двамата едва си поемаха въздух. От автобуса се разнесе весело Айде, живи-здрави! от шофьора, а Иван и жена му се разсмяха през сълзи.
Тази вечер у дома Иван сам сложи масата, поднесе вечерята с лъскава вилица и салфетка, и изми чиниите, макар че Цветелина тайничко подсмърча в смях зад гърба му. На масата сложиха снимка от сватбата и си обещаха всяка вечер да си казват по една добра дума.
Няколко седмици по-късно двамата вървяха боси по влажния пясък при залез, спъваха се по мидички и се държаха за ръка като младежи. Иван ѝ намести сламената шапка, а тя го щипна леко по ръката.
Чудо е, че си още такъв инат, смее се тя през вятъра.
Ама сега ти казвам: обичам те всеки ден, и най-накрая разбрах какво значи дом това си ти.
Вълните приглушено плискаха тайните си, а двамата вървяха напред, с усещането, че за истинския уют трябват просто две сърца и малко смелост да признаеш колко ти е скъп човекът до теб.
И понякога всичко, което истински трябва да кажеш, настъпва в момента, когато най-много те е страх да го загубиш.
А Иван знаеше това лято, и всеки следващ ден, ще го изживее така, че да не пропусне нито една прегръдка, нито една прошепната благодарност.
Защото любовта му към Цветелина вече не беше казана само на ум, а всяка вечер на глас, тихо и тържествено, около домашната софра на техния малък, голям свят.
