**Личният ми дневник**
Днес стигнах до края на търпението си. Две цели години се опитвах да изградя дори и най-малката връзка с дъщерята на жена ми от предишния ѝ брак, но всичко бе напразно. Това лято тя премина всички граници, а тънкият конец, на който държех спокойствието си, се скъса в буря от гняв и болка. Реших да разкажа тази мъчителна история, пълна с предателство и страдание, която завърши с една твърда решеност тя никога повече няма да стъпи в нашия дом.
Когато срещнах жена си, Елена, тя носеше тежестта на миналото провален брак и двадесетгодишна дъщеря, Снежана. Разводът им беше от преди тринадесет години. Любовта ни избухна като пламък бурен, страстен роман, който ни доведе до брак с невероятна скорост. През първата година не се и замислих да се сближа с нейното дете. Защо да се намесвам в живота на чужда млада жена, която още от пръв поглед ме гледаше като враг, дошел да ѝ открадне света?
Враждебността на Снежана беше ясна като слънцето по пладне. Баба ѝ и дядо ѝ, както и бившият ѝ баща, бяха отровили ума ѝ с мисълта, че новото семейство на майка ѝ ще сложи край на привилегированата ѝ позиция на несподелена любов и изобирала пари, които някога бяха само за нея. И до голяма степен бяха прави. След женитбата принудих Елена да имаме рязък разговор. Бях ядосан тя харчеше почти цялата си заплата за капризите на Снежана. Елена работеше добре платена работа, редовно изплащаше алименти, но не спираше там купуваше ѝ всичко, което поиска: от най-новите телефони до скъпи дрехи, които изяждаха бюджета ни. Нашето семейство, живеещо в скромна къща край Плевен, едва свързваше двата края.
След бурни скандали по-най-накрая постигнахме крехък компромис. Парите за Снежана бяха сведени до минимум алименти, подаръци за празници, понякога излети. Струваше ми се, че лудите разходи приключиха.
Всичко се промени, когато се роди синът ни, малкият Борис. В сърцето ми пламна искра надежда мечтаех децата да се сприятелят, да растат като истински братя, свързани от смях и споделени моменти. Но дълбоко в себе си знаех, че това е несбъдната мечта. Разликата във възрастта беше огромна двадесет и една година а Снежана мразеше Борис още от първата му дихателна минута. За нея той беше живо доказателство, че времето и парите на майка ѝ вече не бяха само нейни. Опитвах се да убедя Елена, но тя се вкопчила с фанатична решимост в идеята за семейна хармония. Твърдеше, че и двете ѝ деца са равни, че ги обича еднакво. Най-накрая се прегънах. Когато Борис навърши седемнадесет месеца, Снежана започна да идва в нашия уютен дом край Враца, под претекста, че иска да играе с братчето си.
Тогава не можах повече да мълча. Не можех да се преструвам, че я няма! Но между нас не пламна дори искрица топлина. Снежана, подклаждана от отровните думи на баща си и дядото ѝ, ме посрещаше със студена ярост. Погледите ѝ ме пробождаха, всеки от тях ме обвиняваше, че съм откраднал майка ѝ, живота ѝ.
След това започнаха малки, но подли подлости. Случайно обърна моята колонска вода, оставяйки стъклени късове и остър мирис. Ненарочно сипа щипка пипер в супата ми, превръщайки я в неядлива каша. Веднъж замърси с мръсните си ръце любимото ми кожено яке, висящо в коридора, с едва прикрит усмивка. Оправдавах се пред Елена, но тя само свиваше рамене: Това са дреболии, не драматизирай.
Кулминацията дойде това лято. Елена взе Снежана при нас за седмица, докато баща ѝ си почиваше на Черно море, край Бургас. Живеехме в къщата ни край Ловеч, и скоро забелязах, че Борис стана неспокоен. Моят малък лъч на радост, обикновено тих и усмихнат, внезапно стана раздразнителен, плачеше за всяка малост. Мислех си, че е заради жегата или зъбките докато не видях истината с очите си.
Една вечер тихо влязох в стаята на Борис и замръзнах от ужас. Снежана стоеше там, кражком го щипеше по крачетата. Той ридаеше, а тя се усмихваше злобно, с победоносен блясък, сякаш нищо не се случва. Изведнъж си спомних за малките синки, които преди бях забелязал по тялото му мислех си, че са от натъртвания, защото е живно дете. Но сега всичко стана ясно. Това бе тя. Ръцете ѝ, изпълнени с омраза, го нараняваха.
Яростта ме залива като вълна, гняв, който едва удържах. Снежана бе на двадесет и две не беше невинно дете, което не знае какво прави. Изревах толкова силно, че къщата потрепера, а стъклата сякаш щяха да се строшат. Но вместо покаяние, тя ми плюна отрова, крещейки, че иска всички ни да умрем. Тогава, каза, ще си върне майка си и парите ѝ. Не знам как успях да не я ударя може би защото държах Борис в ръце, гушкайки го и бършейки сълзите му, които се лееха безспирно. Затворих очи и дълбоко си поех въздух, решението ми беше окончателно. Събрах нещата ѝ още същата нощ и ѝ казах да си тръгва завинаги. Елена плачеше, умоляваше ме да прости, но аз стоях непоколебим. На сутринта Снежана си отиде, без да се обърне. Заключих вратата след нея и запалих свещ за Борис за първи път от месеци той спеше спокойно. От този ден нататък, нашата къща стана наистина наша.
