Внучка вече няма да те вижда каза снохата ми и блокира телефона ми.
Елена Георгиева, мога ли да измия чиниите? Ръцете ми сърбят да правя нещо, предложи Радослава, надниквайки в кухнята към свекървата си.
Елена Георгиева откъсна поглед от вестника и я изучи внимателно. Радослава стоеше в прага, облечена в обичайната си домашна хлавица, косата събрана набързо, но очите ѝ бяха странни блестящи, почти лихорадочни.
Стига, Радославо, почивай си. Вчера до късно си работила по проекта. Аз ще се оправя, отвърна свекървата, сгъвайки вестника.
Не, наистина, нека аз. Вие вършите толкова много, а аз само преча, настояваше Радослава, вече пристъпвайки към мивката.
Елена Георгиева намръщи челото. Нещо в поведението на невястката я обезпокои. Обикновено тя беше сдържана, винаги леко напрегната в нейно присъствие. Днес обаче се въртеше като ученичка изпит.
Къде е Милена? попита свекървата, имайки предвид петгодишната си внучка.
Още спи. Вчера си легна късно, гледаше анимации, отговори Радослава, енергично насапунявайки чиния.
Елена Георгиева се приближи, застана до нея. Радослава миришеше на познати парфюми, същите, които Борис ѝ беше подарил за рождения ѝ ден. Но имаше и нещо друго тревога, може би.
Радославо, мила, какво става? Изглеждаш разтревожена, проговори нежно свекървата.
Радослава замръзна, държейки мократа чиния. Рамените ѝ се напрегнаха, пръстите стиснаха по-силно.
Нищо особено. Просто не съм спала добре.
А Борис къде е? Обеща да заведе Милена в парка днес, продължи Елена Георгиева, усещайки как напрежението в кухнята расте.
Борис няма да дойде, рязко отвърна Радослава, поставяйки чинията с твърде силен трак, че свекървата се сепна.
Как така няма да дойде? Вчера каза…
Елена Георгиева, Радослава се обърна бавно, и свекървата видя, че очите ѝ са зачервени, сякаш е плакала. Трябва да поговорим.
Сърцето на Елена Георгиева забърза. Тя седна на стола, чувствайки краката ѝ като вата.
Сядай, Радославо. Кажи ми какво се е случило. Радослава остави пердето на мивката и седна срещу нея, ръцете ѝ трепереха.
Борис Борис почина вчера. От сърце. На път за вкъщи.
Елена Георгиева не помръдна, думите сякаш се забиха във въздуха между тях, неподвижни и непрости.
Не исках Милена да узнае от някой друг исках да те видя първа
Свекървата протегна ръка, докосна ледените пръсти на невястката си.
А телефонът прошепна тя.
Аз го блокирах. Нямаше да издържа да те чуя да плачеш по него. Исках да си дойда тук. При теб. При нея.
В кухнята настъпи тишина, само часовникът тиктакаше, броейки миговете, които вече никога нямаше да се върнат.
