Срещнах бившата си съпруга две години след развода. Тогава разбрах всичко, но тя само се усмихна и поклати глава, когато ѝ предложих да започнем отначало
Когато се роди вторият ни син, Стела спря да обръща внимание на външността си. Преди сменяше дрехите по няколко пъти на ден, винаги елегантна, подредена, с всеки детайл перфектно съчетан. Но след връщането от болницата, сякаш забрави, че в гардероба ѝ има нещо освен една изтъркана тениска и стари състезателни панталони.
Носеше ги не само през целия ден, но често си лягаше в тях. Когато ѝ попитах защо, отговаряше, че ѝ е по-удобно да става през нощта за децата. Може би имаше логика, но къде бяха онези думи, които винаги повтаряше, че жената трябва да бъде жена при всякакви обстоятелства? Вече не ги споменаваше. Както и за любимия си фризьорски салон, за фитнеса, за стилиста. И да извинете за подробността понякога дори забравяше да си сложи сутиен и се разхождаше из къщата със сбръчкана тениска, без и най-малко смущение.
Тялото ѝ също се бе променило. Талията, коремчето, краката вече не бяха същите. Косата ѝ, някога лъскава и поддържана, сега беше хаотична или набулена маса къдрици, или бърза плитка, от която се подаваха непокорни кичури. А да си спомня преди, когато се разхождахме по улиците на София, мъже се обръщаха да я погледнат. Аз се чувствах горд. Красива. Моя.
Но тази жена вече не съществуваше.
Къщата ни отразяваше нейното състояние. Единствено в кухнята Стела оставаше безупречна. Ястията ѝ бяха истинско удоволствие. Но всичко останало беше потискащо.
Опитах се да ѝ обясня, че не може да се изостави така. Че трябва да си върне себе си. Тя само ми се усмихваше тъжно и казваше, че ще опита. Месеците минаваха, а аз всеки ден виждах пред себе си непозната жена.
Докато един ден се уморих.
Взех решение: развод.
Нямаше крещене, нямаше сцени. Тя се опита да ме убеди да помисля още, но когато разбра, че съм твърд, само въздъхна и прошепна с приглушен глас:
Прави каквото искаш Аз си мислех, че ме обичаш
Не отвърнах. Нямаше смисъл да спорим какво е любов и какво не е. Отидох в съда и малко по-късно подписахме документите.
Не знам дали бях добър баща. Изпращах само хранителната издръжка и толкова. Не исках да я виждам. Не такава. Не тази жена, в която се бе превърнала.
Две години по-късно
Беше есенно следобед във Варна. Вървях без цел, затънал в мислите си, когато изведнъж я видях.
В движението ѝ имаше нещо, увереност в стъпката, което привличаше вниманието. Вървеше леко, елегантно, изпълнена с достойнство. И когато се приближи достатъчно, сърцето ми спря.
Беше Стела.
Но не Стелата, която бях изоставил.
Тази жена беше още по-ослепителна отколкото когато я срещнах за първи път. Високи токчета, рокля, която подчертаваше фигурата ѝ, перфектна прическа, подстригани нокти, дискретен, но завладяващ грим. И онзи парфюм същият, който ме караше да лудувам.
Сигурно стоях с отворена уста, защото тя се засмя.
Какво става? Не ме ли познаваш? Казах ти, че ще се променя, но ти не ми повярва.
Водих я до фитнеса, където сега тренираше редовно. Разказа ми за децата, колко са добре, колко са щастливи. За себе си не говореше много, но не беше нужно. Погледът ѝ, стойката, държанието говореха вместо нея.
А аз
Аз си спомних.
Спомних си онези сутрини, когато ме дразнеше да я виждам в пижама и разчесана, когато се ядосвах, че вече не се подготвя като преди. Спомних си дните, в които нейната умора ме издразваше. Спомних си точния момент, в който реших да си тръгна, когато егоизмът ми нашепна, че тя вече не ми стига.
И си спомних, че, изоставяйки я, изоставих и собствените си деца.
Преди да се сбогуваме, събрах кура да ѝ задам въпроса:
Мога ли да ти се обадя? Разбрах всичко Може би можем да опитаме отново.
Стела ме погледна със спокоен израз. После се усмихна и поклати глава.
Късно е, Борис. Късно е, Борис. Двамата с децата имаме нов живот. И този път той е за мен.
