Върнала ѝ същото с лихва
Нямате право да се държите така в моя дом! гласът на Ралица трепереше от сдържан гняв. Тя стоеше в коридора, притискайки чантата към гърдите си като щит.
Това е моят апартамент, Райна Стоянова! Мой!
В очите на свекървата проблясна нещо, приличащо на презрение.
Какво да правя, ако ти самата не можеш да поддържаш чистота? прошепна Райна през зъби. Прашец по рафтовете, мръсни чинии в мивката. Така ли живеят прилични хора?
Ралица стисна дръжката на чантата, докато кокалчетата на пръстите ѝ побеляха. В гърдите ѝ кипеше от обида и безсилие.
Аз работя, Райна Стоянова! Не винаги имам време…
За важните неща винаги трябва да намираш време, отсече свекървата и, гордо вдигнала брадичката, потегли към вратата. Аз ви помагам, а ти вместо благодарност ми отвръщаш с грубости.
Вратата се затвори с тих щрак, оставяйки Ралица сама в коридора. Тишината на апартамента притискаше ушите, но вътре в нея буреше буря. Тя избута обувките и премина през всеки стай хола, кухнята, спалнята. Навсякъде бяха следи от “грижата” на Райна.
А в спалнята… Тук свекървата беше приключила почистването буквално минути преди тя да се върне. От нощното шкафче беше изчезнала кремът. На скрина вече нямаше статуетката, донесена от морето.
Ралица препускаше из апартамента като ловно затънал звяр. Ръцете ѝ трепереха от яд. Беше се върнала уморена от работа, мечтаеше за душ и чаша топъл чай… А сега в собствения си дом не можеше да намери нищо. Всичко беше разместено.
Входната врата се отвори. Светозар се завърна от работа. Като видя жена си, застанала с объркан поглед в кухнята, веднага разбра нещо не беше наред.
Рали, какво става? Светозар се приближи, опита се да я прегърне, но тя се измъкна.
Майка ти пак е била тук! гласът на Ралица се провали. Почистваше в нашата спалня! В спалнята, Светльо! Наистина мислиш, че това е нормално?
Светозар тежко въздъхна и се почеса по главата. Ралица познаваше този жест значеше, че не знае какво да каже.
Рали, тя просто иска да помага…
Да помага?! Очите ѝ потъмняха от гняв. Не мога да намеря зарядното! Любимата ми чаша я търся половин час! А кърпите за банята изобщо ги няма!
Светозар опита да я хване за ръцете, но тя се отдръпна.
Тя постоянно изхвърля неща, Светльо! Ралица изтри сълзите. Вещи, които са ми скъпи! А тя ги нарича боклук!
Мама просто проявява грижа, Светозар говореше кротко. Тя е свикнала всичко да е подредено…
Аз не искам да ми намесват вкъщи! Ралица го пресече рязко. Уморих се от това, че някой друг решава къде да сложи моите неща!
Ралица седна на стол, покривайки лицето си с ръце. Раменете ѝ трепереха. Светозар я притисна към себе си.
Съжалявам, сладко. Ще говоря с майка ми, добре?
Ралица се горчиво усмихна.
И тя ще те послуша. Да, сигурно.
Светозар успя да я успокои. Намери чашата ѝ беше забравена в дълбокия шкаф.
Но свекървата не спря.
След три дни Ралица се върна и веднага усети Райна отново е била тук. Във въздуха се носеха тежките ѝ парфюми. Кухненските буркани бяха пренаредени по размер. В хладилника храната беше подредена с дразнеща прецизност.
Още седмица по-късно историята се повтори. Този път Райна беше “подредила” гардероба. Всички дрехи бяха разместени. Любимото ѝ рокле, висещо до вратата за леснодостъпно, беше набутано на горния ред.
Ралица гледаше гардероба и глътна сълзи. Домът ѝ вече не беше убежище. Всеки път се чудеше дали свекървата е била тук? Какво ли е разместила този път?
В петък вечерта звънна телефонът.
Да, мамо… Разбира се… В събота? Добре, ще дойдем.
Светозар се обърна към жена си с виновен поглед.
Майка ни кани на вечеря утре. Има някакви новости.
Ралица замръзна за миг.
Трябва ли да ходим?
Рали, не се държи като дете. Тя се старае за нас.
В събота вечерта се качваха по стълбите към апартамента на Райна. Пети етаж, без асансьор. Всяка стъпка беше мъчителна. Ралица беше готова да е навсякъде дори при зъболекаря само не тук.
Всичко ще е наред, Светозар стисна ръката ѝ. Майка е сготвила любимите ти ястия.
Ралица се пресилваше да се усмихне.
На масата Райна говореше само със сина си. Ралица мълчеше, блъскайки храната в чинията.
Ралица, не си гладна ли? най-сетне се обърна към нея свекървата.
Просто замислена съм, отговори тя автоматично.
Е, Райна сложи ножа и вилицата. Имам новости. С Людмила решихме да отидем на почивка в баня. Десет дни, да се подлекуваме.
Чудесна идея, мамо! зарадва се Светозар.
Да, така си мисля, кимна Райна и извади ключовете от джоба. Ето ви ключовете. Идвайте да поливате цветята.
Ралица гледаше ключовете. Два метални ключа на обикновено халка. В главата ѝ започна да се оформля план. Усмихна се.
Цялата следваща седмица Ралица беше в добро настроение. Даже колегите забелязаха промяната.
Защо си толкова весела? попита Светозар вечерта. Получи ли премия?
Ралица се усмихна загадъчно.
Просто ми е добре.
В деня преди завръщането на Райна, Ралица излезе по-рано от работа. Каза, че отива на лекар.
Стоеше пред вратата на апартамента на свекървата си, държейки ключовете. Сърцето ѝ биеше като на изпит. “Дойде моят час”, помисли си и завъртя ключа.
В неделя срещнаха Райна на гарата. Тя изглеждаше отпочинала. Разправяше за процедурите, новите познати.
Представи си, овесените ядки бяха с мед! говореше тя.
Ралица мълчеше. Вътре в нея трепереше нервно напрежение.
Райна отвори вратата на апартамента си и замръзна. Очите ѝ бягаха из прихожая.
Какво… какво е това? гласът ѝ се разтресе.
Всичко беше чисто, но нищо не беше на мястото си.
Къде са статуетките ми?! извика тя и се втурна към серванта.
Преобръщаше шкафове, чекмеджета. Лицето ѝ от бледно стана пурпурно. Накрая се обърна към Ралица. Очите ѝ пламтяха.
Ти си! издиша тя. Ти си направила това!
Ралица вдигна гордо брадичката. Усмивката ѝ беше лека.
Да, аз. отговори тя спокойно. Не харесвате ли? Позаботих се за вас. Исках да ви спестя мъките.
Светозар стояше с отворена уста, гледайки ги една към друга.
А знаете ли какво? продължи Ралица. Изхвърлих старите статуетки. И чашките. Само събираха прах. Вие сами казахте, че са боклук!
Нямаше право! свекървата почти изпищя. Това са мои вещи!
Но и вие намествахте в моя дом, отвърна Ралица кротко. Не е ли неприятно?
Райна се обърна към сина си.
Светльо, виждаш ли какво върши жена ти?!
Светозар отвори уста, но Ралица го изпревари:
О, вижте колко е станало! Трябва да вървим. Взе го под мишница. Но ще се върна, Райна Стоянова. Отсега ще ви благодаря за всяка помощ!
Изведоха Светозар навън. Само на улицата той прошепна:
Еха…
Ралица се усмихна. Планът ѝ проработи.
…Минали два месеца. През цялото време Райна не беше стъпвала в апартамента им.
“Победих”, помисли си Ралица с удовлетворение.
