В продължение на години бях тиха сянка сред рафтовете на голямата градска библиотека. Никой не ме забелязваше наистина и така беше добре или поне така си мислех. Казвам се Росица и бях на 32 години, когато започнах да работя като чистачка там. Съпругът ми почина внезапно, оставяйки ме сама с осемгодишната ни дъщеря Снежана. Болката все още беше възел в гърлото, но нямах време за сълзи трябваше да преживеем, а наемът не се плащаше сам.
Главният библиотекар, господин Петров, беше мъж със строго лице и сдържан глас. Погледна ме от глава до пети и каза с безразличен тон:
Можете да започнете утре но без деца да правят шум. Без да ги виждаме.
Нямах избор. Съгласих се без да попитам нищо.
В библиотеката имаше един забравен ъгъл, до старите архиви, където се намираше малка стая с прашна легло и изгоряла крушка. Там спяхме Снежана и аз. Всяка нощ, докато светът спеше, аз почиствах безкрайните рафтове, лъсках дългите маси и изпразвах кошовете с хартии и опаковки. Никой не ме гледаше в очите; бях просто жената, която чисти.
Но Снежана тя ме гледаше. Наблюдаваше със любопитството на някой, който открива цяла вселена. Всеки ден ми шепнеше:
Мамо, аз ще пиша истории, които всички да искат да четат.
Аз се усмихвах, макар че навътре ме беше яд, че светът ѝ е ограничен до тия затъмнени ъгли. Научих я да чете с помощта на стари детски книги, които намирахме в рафтовете за изоставени издания. Тя седеше на пода, прегърнала износена книга, губеше се в далечни светове, докато бледата светлина падаше върху плещите ѝ.
Когато навърши дванайсет, събрах кураж и попитах господин Петров за нещо, което за мен беше огромно:
Моля ви, господине, оставете дъщеря ми да използва основната читалня. Тя обича книгите. Ще работя повече, ще ви платя от спестяванията си.
Отговорът му беше суха присмешка:
Основната читалня е за читатели, не за децата на персонала.
И така, всичко си остана същото. Тя четеше тихо в архивите, без да се оплаква никога.
На шестнайсет Снежана вече пишеше разкази и стихотворения, които печелеха местни награди. Един университетски преподавател забеляза таланта ѝ и ми каза:
Това момиче има дар. Може да бъде гласът на мнозина.
Той ни помогна да получим стипендии, и така Снежана беше приета в програма по творческо писане във Великобритания.
Когато съобщих новината на господин Петров, видях как изражението му се промени.
Чакай момичето, което винаги беше в архивите това твоя дъщеря ли е?
Кимна
