Росица облизваше белия крем от чаената лъжичка.
— Госпожо Стефанова, вече сте пенсионерка. Нямате за какво да харчите. Решихме със Стоян да намалим помощта.
На масата стоеше торта за трийсет и шест лева. Купена от пенсията на Райна.
Райна гледаше празната чаша. Чаят отдавна беше изстинал. Някъде вътре сухо щракна.
— Как така да намалите? — попита Райна.
Росица остави лъжицата. Избърса устни със салфетка. Движенията ѝ бяха бавни, властни.
— Направо. Вчера ви преведоха първата пенсия — четиристотин и двайсет лева. Сметките ви са шейсет. За храна ще ви стигне. За какво ви са повече?
Стоян седеше до нея. Гледаше в чинията си. Човъркаше с вилица остатъците от блата.
— Стоянчо, и ти ли мислиш така? — попита Райна.
Синът сви рамене.
— Мамо, имаме ипотека. Колата е на кредит. Росица трябва да си оправи зъбите. Ти все пак си вкъщи. Не ти трябват нито карти за градския, нито нови дрехи.
Райна придърпа хартиената салфетка. Взе химикал.
— Аз седя вкъщи. С вашите деца.
— Ами вие сте баба! Това е вашата радост! — възмути се Росица.
— Двеста и осемдесет лева, които ми давахте — Райна написа цифрата на салфетката, — не бяха помощ. Това беше плащане за труда ми.
Росица се изсмя кратко. Не от веселие — от злоба.
— Пфу, броячът тръгна. Какъв труд? Вие седите с родните си внуци!
— Четиридесет часа седмично. Плюс ги прибирам от детската градина. Плюс им готвя обяд от свои продукти.
— Ние ви родихме внуци! — гласът на снахата се вдигна.
— Вие сте си ги родили, Росице.
Стоян захвърли вилицата на масата с трясък.
— Мамо, не започвай. Росица е права. Да плащаш на собствената си майка, за да е с внуците, е дивотия. Повече няма да превеждаме пари. Точка.
Райна мълчаливо стана. Отиде до скрина. Отвори горното чекмедже. Извади връзка ключове.
Застана до масата. Хвърли ключовете пред сина си. Металът издрънча в стъклото на чинията.
— Какво е това? — Стоян се намръщи.
— Ключовете от апартамента ви. След като вече съм просто любяща баба, а не безплатна детегледачка, графикът ми се променя.
По лицето на Росица избиха червени петна.
— Това как да го разбирам, госпожо Стефанова?
— Много просто. От утре вие водите Тошко и Пенка на градина. Болничните си теглите сами. Почивните дни децата са при вас.
— Аз работя! — извика снахата.
— И аз работех. Четиридесет години в завода. Сега си почивам.
Райна отиде до входната врата и я отвори.
— Изпихте ли чая? Изядохте ли тортата? Изходът е там.
Стоян стана пръв. Лицето му беше червено. Грабна якето от закачалката.
— Ще съжаляваш, мамо. Ще ми се обадиш, като ти стане самотно.
Райна Стефанова не отговори. Затръшна вратата и завъртя ключа.
В понеделник Райна се събуди в осем. В кухнята беше тихо. Никой не искаше анимационни филмчета. Никой не разливаше компот върху чистата покривка.
Тя си свари истинско кафе. Извади красива чаша.
Звънецът на вратата звънна в осем и петнайсет. Дълго. Нагло. Без прекъсване.
Райна отиде до вратата. Погледна през шпионката.
На стълбищната площадка стоеше Росица. Със стиснат между зъбите телефон. В едната ръка носеше жълт пакет от супермаркета, а с другата държеше четиригодишната Пенка за качулката на якето. До нея се местеше от крак на крак шестгодишният Тошко.
— Отваряйте! — извика Росица и дръпна дръжката.
Райна натисна бутона на домофона.
— Аз спя, Росице.
— Госпожо Стефанова, не правете глупости! Трябва да съм на работа в девет! В градината е карантина, няма да ги водя там.
Децата захленчиха. Пенка започна да си търка очите с мръсната ръкавица.
— А аз съм пенсионерка. Имам си режим.
Росица ритна вратата с ботуш.
— Ще ги оставя сега тук! На изтривалката! После вие ще се обяснявате със социалните служби!
Райна допря чело до студения метал на вратата.
— Остави ги. Съседката леля Цонка си е вкъщи. Тя веднага звъни в полицията. Ще кажа, че майката е хвърлила децата на стълбищната площадка и е избягала.
Зад вратата настъпи тишина. Чуваше се само тежкото дишане на снахата.
— Вие сте луда. Стара вещица — изсъска Росица.
Стъпките затихнаха. Асансьорът изтрака с вратите. Заминаха си.
Райна отиде в кухнята. Кафето вече беше изстинало. Изля го в мивката и си наля ново. Ръцете ѝ леко трепереха. Но вътре в нея беше спокойно.
Стоян се обади по обед. Райна не вдигна веднага. Изчака да звънне трети път.
— Слушам.
— Мамо, ти напълно ли си се побъркала? — Стоян крещеше в слушалката. На заден план бръмчаха коли. — На Росица ѝ вкараха забележка! Тя закъсня с два часа, защото кара децата при тъща ми на другия край на София!
— А как е Ружа Димова? — попита с равен тон Райна Стефанова. — Зарадва ли се на внуците?
— Не ме ядосвай. Защо устрои този цирк?
— Стоянчо, предупреждавах те. Услугите ми струват пари. Вие отказахте да плащате.
— Какви пари бе? Това е твоя кръв!
Райна взе от масата салфетката с вчерашните бележки.
— Кръв? Добре. Преди три месеца ти взе назаем от мен две хиляди и четиристотин лева. За ремонт на скоростната кутия. Върна ли ги?
Стоян се запъна.
— Ще ти ги върна. Ще забавят заплатата ми и ще ти ги върна.
— Няма да ги върнеш. А аз изтеглих кредит за тази сума и плащам лихви от пенсията си. Четиристотин и двайсет лева, Стояне. Минус шейсет за сметки. Минус осемдесет за кредита на колата ти. Колко остава?
— Аз ти нося продукти!
— Веднъж месечно. Две торби ориз и едно пиле. За четиридесет лева. А децата изяждаха при мен за петдесет лева седмично.
— Мамо, ама ти вечно всичко броиш! — изви Стоян.
— Трябваше да се науча. Като синът ми брои пенсията ми.
Райна затвори телефона. Натисна бутона за беззвучен режим.
Вечерта в приложението на банката изтрака уведомление.
Превод от Стоян. Сто лева. Съобщение: „На. Подави се“.
Райна върна парите. Не написа съобщение.
Минаха две седмици. Живееха като непознати. Нямаше позвънявания. Райна се разхождаше в парка. Четеше книги. Занесе старото си палто на химическо чистене.
В петък вечерта тя печеше ябълков пай. Просто за себе си. Мирисът на канела изпълни малката кухня.
На вратата се звънна.
Райна отвори. На прага стоеше Стоян Христов. Изглеждаше смачкан. Очите му шареха. До него стоеше Тошко в мръсно синьо яке.
— Мамо, спасявай.
Стоян бутна сина си в коридора.
— Какво се е случило?
— Росица е в болница. Съмнение за апендицит. Сега отивам при нея, да търся хирурзите. Тъщата взе Пенка, а Тошко няма къде да остане. Остави го до утре. Моля те.
Райна погледна внука си. Той стоеше с наведена глава и държеше таблет в ръцете си.
— Добре. Влизай, Тошко. Събувай се.
Стоян издиша така, сякаш свали чувал картофи от гърба си.
— Мерси, мамо. Ще се обадя сутринта.
Вратата се затвори след него по-бързо, отколкото Райна успя да попита номера на болницата.
Тошко свали якето си. Хвърли го на пода.
— Вдигни го и го закачи на закачалката — спокойно каза Райна.
Момчето я погледна изпод вежди. Вдигна якето.
— Гладен ли си?
— Не. Ядохме в Макдоналдс.
Седяха в кухнята. Райна режеше пая.
— Как е майка ти? — попита тя. — Много ли я болеше коремът?
Тошко ядеше пая с апетит.
— На мама не я боли коремът.
Райна замръзна. Ножът спря на милиметър от чинията.
— А защо татко каза, че е в болница?
— Не знам. Мама си мери банските у дома. С татко отидоха в спа хотел. Днес е рожденият ден на леля Цветанка.
Вътре в нея нещо се затвори с глух, тежък ключ.
Тя остави ножа. Избърса ръцете си. Взе телефона.
Отвори страницата на Цветанка, по-малката сестра на Росица. Първата история се зареди с весела музика.
Дървен кей. Басейн с гореща вода. Росица в нов зелен бански чука чаши с шампанско. Текст: „Момичетата си са момичета! Мъжете платиха уикенда!“ Публикувано преди четиридесет минути.
Извънградски клуб „Боров парк“. Това е на двайсет километра от София.
В телефона избръмча съобщение. От Стоян.
„Мамо, фалшива тревога. Няма апендицит. Но лекарите казаха да почива. Ще останем до неделя при майка ѝ. Нека Тошко поживее при теб два дни. Целувам те.“
Райна дълго гледа екрана. После погледна Тошко. Той размазваше ябълковата плънка по масата.
— Тошко, обличай се.
Момчето вдигна глава.
— Къде? Току-що дойдохме.
— Отиваме при мама. Да честитим на леля Цветанка.
Таксито струваше двайсет и пет лева.
В купето миришеше на евтин освежител и мокър сняг. Тошко заспа на задната седалка. Райна гледаше през прозореца. Отвън прелитаха голи черни дървета.
Никаква ярост нямаше. Имаше студена пресметливост.
Колата спря пред кованите порти на клуб „Боров парк“.
Райна плати. Излезе на студения въздух. Изведе сънения Тошко.
Момчето се прозяваше и търкаше очи. Якето беше закопчано криво. Шапката беше изкривена на една страна.
На рецепцията стоеше висока девойка със строга униформа.
— Добър вечер. Може ли да ми кажете къде е банкетът на Цветанка Димова?
Момичето се усмихна служебно.
— Зала „Бисерна“, по коридора надясно. Да ви заведа?
— Ще намерим сами.
Райна здраво държеше Тошко за ръка. Вървяха по коридора с мек килим. Звучеше приглушена музика. Ухаеше на скъп парфюм и печено месо.
Тя бутна тежката дъбова врата на зала „Бисерна“.
Вътре имаше двайсетина души. Дълга маса, отрупана с мезета. Приглушена светлина. Някакъв пълен мъж вдигаше тост.
Росица седеше до рожденичката. С вечерна рокля с голи рамене. Косата ѝ беше красиво сресана.
Стоян седеше отсреща. Смееше се, облегнал на облегалката на стола. В ръка държеше чаша уиски.
Райна влезе в залата.
Стъпките по паркета отекваха силно. Тошко се спъна в крак на стол и изхленчи.
Няколко души се обърнаха. Тостът замлъкна.
Стоян обърна глава. Усмивката му изчезна толкова бързо, сякаш я изтриха с парцал. Лицето му побеля.
— Мамо? — издиша той. Чашата издрънча в чинията.
Росица се наведе напред. Очите ѝ станаха кръгли като чинийки.
Райна отиде право до тяхната маса. Не викаше. Не ругаеше. Говореше спокойно, но така, че цялата зала я чуваше.
— Стояне. Забравихте си багажа.
Райна побутна Тошко напред. Той изтича при майка си и зарови нос в вечерната ѝ рокля, оставяйки върху коприната мокра следа от мръсния ръкав на якето.
— Мамо, искам да ям! — захленчи Тошко.
Росица стисна зъби така, че мускулите на челюстта ѝ изпъкнаха.
— Госпожо Стефанова, какво правите? — изсъска снахата. — Излагате ни пред приятелите! Махайте се веднага и го приберете!
Цветанка, рожденичката, се надигна.
— Стоянчо, това какъв цирк е? Казахте, че сте настанили децата.
Стоян скочи. Сграбчи Райна за лакътя. Пръстите му се забиха болезнено.
— Ти защо дойде? Молих те!
Райна бавно сведе поглед към ръката му. После го погледна в очите. Гледаше го като препятствие. Като празно място.
— Свали си ръката, Стоянчо.
Той отдръпна пръсти.
— Излъгахте ме — звънко каза Райна, така че гостите да чуят. — За апендицита. За болницата. Хвърлихте детето като багаж в гардероба и отидохте да пиете.
— Ние сме уморени! Имаме право на почивка! — извика Росица.
— Имате. Но за своя сметка. Ще си почивате заедно с децата. Аз съм пенсионерка. Работният ми ден свърши.
Райна се обърна.
— Бабо! — изкрещя Тошко.
Тя не се обърна. Закрачи към вратата, гледайки право напред.
В гърба ѝ удари викът на сина ѝ:
— Ти вече не си ми майка! Забрави номера ни!
Вратата се затвори, отрязвайки я от шума на залата.
В коридора беше тихо. Райна оправи яката на палтото си. Поръча такси за обратно. Вътре в нея имаше странна празнота, от която по някаква причина ѝ се дишаше много леко.
В неделя следобед ключът завъртя трудно в ключалката на апартамента на Райна.
Вратата се разтресе от удар. После звънец. Дълъг. Бесен.
Райна Стефанова си запарваше чай в любимата чаша с котки. Не бързаше. Свали чайника от котлона. Избърса масата с гъба.
Отиде до вратата. Не отвори.
— Кой е? — попита високо.
— Отваряй! — гласът на Стоян се скъсваше. — Смени ли ключалките?
— Смених. Сутринта идва ключар. Взе петдесет лева. От моята пенсия.
Стоян удари с юмрук по вратата.
— Мамо, ти в ума си ли си?! Росица не ми говори втори ден! Цветанка ни изгони от празника! Там беше шефът ми, той видя всичко!
— Твои проблеми, Стояне.
— Изнеси ми нещата! — изкрещя синът от площадката. — Инструментите, въдиците, зимните кънки. Всичко, което беше на балкона.
— Ще ги изнеса. В петък. Ще ги прибера в кашони и ще ги оставя до сметопровода.
— Ти си луда! Изложи собствения си внук пред всички! Счупи психиката на детето!
— Психиката му я трошат родителите, на които им пречи да пият шампанско в спа хотела.
Зад вратата падна тежка тишина. После Стоян изсъска през зъби:
— Ще умреш сама. Никой няма да ти донесе чаша вода.
Райна се усмихна. На отражението си в шпионката. Усмивката беше твърда.
— Ще си купя диспенсър за вода. С доставка до вкъщи. Сбогом, Стояне Христов.
Тя се отдалечи от вратата. Стъпките по стълбището затихнаха.
В кухнята миришеше на пресен чай и спокойствие. В апартамента нямаше нито чужди мръсни обувки, нито счупени играчки, нито крещящи роднини. За първи път от много години тя принадлежеше само на себе си.
Райна Стефанова седна на масата. Отпи горещ чай.
А вие как бихте постъпили на мястото на Райна: щяхте ли да задържите детето при себе си, преглъщайки лъжата, или и вие щяхте да го закарате право на празника при родителите?
