Кутията стоеше в краката ѝ от три дни, и дъното вече беше омекнало от сутрешната влага. Росица оправи кърпата вътре, преброи котетата: всичките пет. Две сиви, две райеста, едно черно с бяла гръд. Черното спеше, райестите се боричкаха, сивите се сгушиха едно в друго.
Пазарът се събуждаше бавно. Цветанка от плодовия ред вече беше подредила ябълките на купчинка, и от тях се носеше онзи киселичък есенен дъх, по който октомври се различава от всички други месеци. Небето стоеше сиво, плътно, и студът промъкваше под якето не изведнъж, а постепенно, сантиметър по сантиметър, от дланите към лактите. Асфалтът блестеше от вчерашния дъжд, и локвите отразяваха сергиите, хората, парчета от небето.
Росица духаше на пръстите си. Пръстите бяха червени, схванати, и ръкавиците беше забравила вкъщи, защото сутринта мислеше не за ръкавици, а за това, че днес е последният ден, когато може да стои тук. Утре дъщеря ѝ ще дойде да вземе котката, а котетата дъщеря ѝ няма да вземе. Дъщерята каза: „Мамо, ама накъде ми пет?“. И беше права. Но правотата на дъщерята не решаваше нищо, а само правеше по-тежко това, което и без това беше тежко.
– Вземете си котенце – казваше Росица на всеки, който забавеше крачка. – Мили са, ръчни. Ако не ви е трудно…
Хората отминаваха. Жена с количка се усмихна, но поклати глава. Мъж в работно облекло дори не погледна. Момиченце на около десет години клекна, протегна ръка, но майката го дръпна за ръкава и го повлече нататък.
– Ама на кого са нужни котета през октомври? – каза Цветанка от съседната сергия, докато преместваше ябълките. – Напролет още може, ама сега… Да ги връщаше обратно.
Росица мълчеше. „Обратно“ означаваше това, за което не искаше да мисли.
Черното котенце се събуди, вдигна глава, изписка. Росица пусна ръка в кутията и го почеса зад ухото. Картонът под пръстите беше мек, влажен, и в единия ъгъл вече започваше да се разслоява.
Той не забави крачка, не плъзна поглед по кутията и нататък. Спря се, сякаш се блъсна в невидима стена, и стоя така няколко секунди, гледайки надолу.
Слаб, с яке протрито на лактите, ръце в джобовете. Лице такова, каквото имат хора, които отдавна не спят достатъчно, но не от работа, а от нещо друго. Светли очи, уморени. Тридневна брада, но поддържана, сякаш не я отглежда, а просто забравя да се обръсне.
– Колко са? – попита той.
– Пет – Росица се изправи, оправи якето. – Две мъжки, три женски. Месец и седмица. Научени са на тоалетна. Ако не ви…
– Дайте ги.
Росица мигна.
– Какво?
– Всичките дайте.
Той извади ръцете от джобовете и клекна. Вдигна черното котенце с една длан, погледна го в очите, леко разтвори задните лапички, прегледа, после го сложи обратно. Така не взимат кученце за подарък на дете. Така взимат животно хора, които знаят къде да гледат и защо.
Росица стоеше и не знаеше какво да прави с ръцете. Торбата с храна, която носеше всеки ден, изведнъж не трябваше. Думите, които беше готова за всеки минувач, също не трябваха.
– Вие… всичките? – попита тя отново.
Той кимна. Вдигна кутията. Тя видя как ръцете му вече държат внимателно картона, нежно, без да стискат.
– Чакайте – Росица бръкна в чантата. – Ето, тук има храна, купувах я… И специална смес. Трябва още да ги дохранвате с пипета, по малко. Още не ядат добре сами.
Той взе торбата. Не благодари. Не се усмихна. Просто кимна и тръгна, и кутията в ръцете му се поклащаше в такт с крачките, а от нея стърчеше рижа райеста лапичка, вкопчила се в ръба.
Цветанка подсвирна.
– Е, работа. Всички ги взе. Чудак.
Росица не отговори. Гледаше гърба му и не можеше да разбере защо вътре не стана по-леко, макар че точно това искаше три дни. Сигурно защото да дадеш котета на непознат, който не обясни защо, не е същото като да ги настаниш. Да настаниш означава да знаеш къде. А тя не знаеше. Само видя ръцете му, и ръцете бяха правилни, и това трябваше да стигне.
Тя извади от чантата бележник и химикалка. Последва го – добре, че не трябваше да върви далеч – непознатият влезе във входа на съседната сграда. Росица, като шпионин, го проследи чак до апартамента. Записа адреса. За всеки случай. Или не съвсем за всеки случай.
Обувките на вратата бяха само един чифт. Куките на стената в антрето бяха празни: четири броя, лъскави, и на всяка някога е висяло яке, шал или чадър, а сега просто стърчаха от стената като въпроси, на които няма кой да отговори.
Асен остави кутията на пода в кухнята. Котетата се размърдаха, едно изписка.
Той свали якето, закачи го на единствената заета кука.
Радиаторът под прозореца беше едва топъл. Октомври се промъкваше към ноември, и парното бяха пуснали скоро, и тръбите още грееха така, сякаш сами не вярваха, че е време.
Асен клекна до кутията. Черното котенце пръв вдигна глава и го погледна право в очите – зелени, още мътни, но вече с характер. Ивица светлина от прозореца падаше върху линолеума, и в нея се въртяха бавни прашинки, безразлични към всичко.
Асен отвори шкафа, намери стара кърпа. Хавлиена, синя, отдавна загубила цвета и мекотата си. Постели я на пода до радиатора, премести котетата от кутията върху кърпата. Те лежаха на купчинка, лапичките им се преплитаха, и той не ги раздели. Нека.
После извади от торбата храната, млечната смес. Сложи ги на масата.
Сместа трябваше да се затопли до трийсет и осем градуса. Асен знаеше това, както знае собственото си име – без да се сеща, а просто като знание. Разбърка с топла вода, сложи на слаб огън, и застана до печката с термометъра за вода, който намери в чекмеджето, и зачака.
Събра инструментите в кутия, върна ключовете, написа заявление. Боряна си отиде през април, а до октомври той беше спрял да бъде ветеринар, защото ръцете, които лекуваха чужди животни, не можаха да удържат собствения му живот. И му се стори правилно да спре всичко.
Но тялото помнеше. Пипетата легна между показалеца и средния пръст така, както беше лягала хиляди пъти. Лявата ръка взе котенцето, обърна го по гръб, приближи пипетата до устните. Капка мляко се стече по брадичката върху кърпата, и котенцето зацъка, и Асен усети как нещо в китката му се отпусна.
Черното пръв, защото беше най-малко и гълташе лакомо, припряно, сякаш се страхуваше да не му отнемат.
Сивите заедно – лежаха един до друг и не искаха да се разделят, и докато едното ядеше, второто бъркаше с нос в шията му, и Асен придържаше и двете с една ръка.
Райестите поотделно, те се изтръгваха и пищиха, и млякото течеше покрай брадичките и по кърпата, и той ги бършеше с ъгълчето на плата, без да се дразни, а по навик, както беше правил с години в клиниката, където собствениците гледаха с тревога, а той казваше „всичко е наред, всичко е нормално“, и от гласа му се успокояваха не само животните, но и хората.
Наяли се, котетата заспаха. Всичките пет, на кърпата до радиатора, едно върху друго. Черното отгоре, бяла гръд, лапичките висяха. Асен седна на пода до тях и облегна гръб на стената. Гледаше как дишат. Тънък, чест, общ звук, подобен на шумолене.
После стана, изми чашката. Изсуши я и я сложи в шкафа. Извади друга, чиста. Наля си чай. И докато пиеше, едно от райестите се събуди, доковтури до крака му и се блъсна с нос в глезена. Носът беше мокър, студен, колкото грахово зърно.
Асен не очакваше звънец на вратата, защото звънецът не работеше от шест месеца, и той не го беше поправил, защото нямаше кой да звъни. Потропване. Три къси удара с кокалчета. Така чукат хора, които не са сигурни, че искат да ги видят.
Той отвори. Росица стоеше на прага със същата кърпа на главата, само че днес беше вързана по-спретнато. В ръцете ѝ торба, от която се носеше мирис на пържено тесто и лук.
– Здравейте – каза тя и веднага добави: – За малко съм. Само да попитам. Как са? Котетата.
Асен отстъпи настрани. Не покани с думи, просто отстъпи. Той дори не се учуди как го е намерила.
Росица влезе. Котетата бяха в кухнята. Кърпата до радиатора, до нея купички, всяка надписана с маркер: „черно“, „сиво-1“, „сиво-2“, „райесто-м“, „райеста-ж“. Росица погледна купичките, надписите с маркер, кърпата, и гърлото ѝ се сви, защото човек, който надписва купички на четвъртия ден, няма да ги даде.
– Ето. Донесох – тя подаде торбата. – Банички. Помислих, може би…
Не довърши, защото не знаеше как да довърши. „Може би сте гладен“ щеше да прозвучи неловко. „Може би ви е самотно“ щеше да прозвучи вярно, но истината беше рано да се казва.
Асен взе торбата. Сложи я на масата. Черното котенце седеше на рамото му, впило нокти в пуловера, и Росица забеляза, че пуловерът вече е на влакна, и Асен не ги поправяше.
– Ще пиете ли чай? – попита той. Първото дълго изречение за целия разговор.
Росица кимна. Седна на табуретката, сложи ръце на коленете си. В кухнята беше по-топло, отколкото в антрето, и ухаеше на мляко, храна и още нещо.
Котенцето скочи от рамото на Асен и се покатери на коленете ѝ, и тя го подхвана машинално, както подхващат онова, което пада, без да мислят. Беше топло, и ноктите пробиваха плата на полата, и Росица не го махна, а само притисна длан към гърба му, усещайки как под козината бие бързо, малко сърце.
Асен сипа чай.
След седмица Асен забеляза, че кутията вече не трябва. Котетата спяха кой къде: две на креслото, едно на перваза, черното в краката му, райестата на пуловера, който беше оставил на стола и забравил. Кутията стоеше празна в ъгъла, и той я смачка, сложи я пред вратата вместо изтривалка. Картонът беше мек, протрит, и котетата, минавайки покрай него, го дращеха с нокти от навик, както дращят познатото.
Росица идваше през ден. Носеше банички, или извара, или ябълки от същия пазар, от Цветанка. Звънеца той оправи на втората седмица. Тя звънеше, и този звук – рязък, дрънчащ, старомоден – беше по-добър от всяка тишина, която Асен познаваше през последната година.
В антрето на куките вече висяха неговото яке и нейната кърпа.
Една сутрин черното котенце изтича в коридора през полуотворената врата. Асен излезе след него, вдигна го, и котенцето опря лапички в брадичката му, сякаш искаше да види какво има отвъд вратата, нататък. Асен също погледна. Стълбищна клетка, прашен прозорец, светлина. Той стоя така няколко секунди, придържайки вратата с крак, за да не се затвори.
После се върна в апартамента. Сложи котенцето на пода, и то хукна към кухнята, където вече дрънчаха купички, защото останалите четири бяха чули стъпки и решиха, че е време за закуска. Асен не заключи вратата. Скоро ще дойде Росица.
