Вече съм отдавна в пенсия, в младостта си работех като детска учителка и децата много ме обичаха заради моята доброта и мек характер. Да, наистина съм много мил и състрадателен човек. Сега почиствам офиси, защото пенсията ми като учителка не стига за издръжка, и в един от офисите забелязах нов колега, който беше много тъжен. Давид не говореше с никого, работеше постоянно и понякога го виждах да излиза през задната врата, сядаше сам и се замисляше. Това продължи няколко месеца, докато един ден не издържах и отидох при него да поговорим. Взех стария си суичър, сложих го на стълбите и седнах до него. Започнах разговор внимателно: – “Днес е малко хладно, казват, че парното ще пуснат след няколко дни.” – “Не знам,” отговори той, “аз и баба ми живеем в къща с печка на дърва.” – На колко години е твоята баба, може да сме връстнички? Давид въздъхна дълбоко и каза, че тя е възрастна и е единственият човек, който му е останал. Бабата на Давид е много болна и той работи на две места, за да може да купи лекарствата ѝ. Скоро щяла да претърпи спешна операция, която ще струва много пари. Днес колегите му събираха пари за рождения ден на шефа – по 10 лева, но Давид не можа да даде, просто защото не можеше да си го позволи. Сега момчето се чувства изолирано, колегите му го избягват и това много го тормози. Изказах съчувствието си за тази ситуация, пожелах на бабата на Давид бързо възстановяване и отидох в офиса, където работи. Всички там ме познават – от години работя там. Отидох при главния мениджър и го помолих за разговор. Христо беше душата на фирмата, знаеше всичко за всеки и излязохме в коридора да поговорим. Попитах го за Давид и защо според него винаги е в лошо настроение. – “Кой знае, странен е, затворен тип, не знам как изобщо го взеха на работа. Не говори с никого за лични неща, само за работа. Не ходи в стола, носи храна в стари съдове. И днес отказа да даде пари за рождения ден на шефа.” – Просто няма възможност, казах аз. Разказах му за ситуацията на Давид. Лицето на Христо се промени, той извика колежката Мария, поговориха нещо на ухо и ми благодариха за информацията. По-късно разбрах, че Христо организирал сред колегите събиране на средства за лечението на бабата на Давид, а също така е потърсил помощ от шефа. Шефът намери добър лекар, който пое операцията. После колегите на Давид организираха дори онлайн кампания за събиране на средства. Давид стана видимо по-ведър. Колегите му видяха колко е общителен и весел всъщност. Операцията мина успешно, а бабата се чувстваше по-добре. По-късно почерпи всички свои колеги, директора и мен с домашен кекс, опечен от баба му в знак на благодарност. И аз се зарадвах, че успях да помогна на момчето. Но и колегите на Давид дадоха всичко от себе си, за да му помогнат.

Вече съм на пенсионна възраст, но като по-млад мъж работех като учител в детска градина. Децата много ме обичаха заради спокойния ми характер и доброто ми сърце. Наистина съм човек със съчувствие и мекота. Сега почиствам офиси в София, понеже пенсията ми като учител не стига за нормален живот. В един от офисите, където работя, забелязах една нова служителка, която изглеждаше винаги потисната.

Петър, както се казваше младежът, не разговаряше с никого, работеше неуморно, а понякога го виждах да излиза през задната врата и да седи сам на стълбите, замислен.

Това се повтаряше с месеци, докато един ден не издържах и реших да седна до него. Взех стария си анцуг, сложих го на стълбите и седнах до Петър. Започнах разговор предпазливо:

Днес времето е малко хладно, казват, че другата седмица ще пуснат парното.

Не знам отвърна той, баба и аз живеем на къща с печка на дърва.

На колко години е баба ти? Може би сме връстници?

Петър въздъхна дълбоко и каза, че е възрастна и единственият му близък човек. Баба му е много болна и той работи на две места, за да купува лекарствата ѝ. Скоро ще се наложи спешна операция, която струва доста пари.

Същия ден, колегите му събраха 100 лева за рождения ден на шефа, но Петър не даде, защото просто нямаше възможност. Това го накара да се чувства още по-не на място. Колегите му започнаха да го отбягват и това го терзаеше.

Изразих съчувствието си за ситуацията, пожелах на баба му да оздравее и влязох в офиса, където всички ме познават. Работя там от доста време.

Отидох при шефа господин Димитров човек със златно сърце, който знае всичко за всички, и го помолих да поговорим на коридора. Попитах го какво мисли за Петър и защо според него винаги е мрачен.

Кой знае отговори той, странен е, много затворен, не разбирам как са го взели на работа. Само за работа говори, не ходи в стола с другите, носи ядене в стари кутии. Днес и отказа да даде за рождения ден на шефа.

Просто няма пари казах аз.

Разказах му за положението на Петър. Господин Димитров се замисли, извика най-близката си колежка Иванка, прошепнаха си нещо, после ме благодариха за информацията.

По-късно разбрах, че шефът е организирал колегиална кампания за събиране на средства за лечението на бабата на Петър. Помогнал е и директорът с връзки намерил е познат лекар, който да направи операцията. После започнаха дори дарителска кампания онлайн за бабата на Петър.

Петър стана по-усмихнат. Колегите му видяха, че и той може да е весел и разговорлив. Операцията мина успешно и баба му се възстанови. После той ни почерпи всички и колегите, и директора, и мен с баница, която баба му беше опекла специално от благодарност.

Радвам се, че помогнах на този младеж, но и колегите му дадоха най-доброто от себе си. Научих, че добрината в България винаги намира път, стига човек да не е безразличен към другия.