Ами, Стояна го намериха сутринта, а Гръм виеше от предната вечер. Росица чуваше тоя вой през две огради, но не излезе, защото Гръм виеше често и тя отдавна беше спряла да става заради това. Воят беше нисък, провлачен, без прекъсване, и към полунощ стана част от нощта като вятъра или шума на водата в тръбите.
Районният полицай дойде по обяд, запечата къщата и си тръгна. Попълни документите върху капака на колата, пушеше и поглеждаше кучето, но не се приближи. Провикна се на Росица през оградата, че са откарали тялото в областния център и че трябва да се търсят роднини. После затръшна вратата на колата и потегли по разкаляния път, оставяйки в калта две дълбоки следи от гумите. А кучето остана. Седеше на веригата, вдигнало муцуна към небето, и от него излизаше равен, нисък звук — като от тръба, която са забравили да затворят. Не лай, не скимтене — вой. Такъв, че ако го слушаш дълго, те притиска някъде под ребрата.
Росица стоеше до своята вратичка и гледаше отсреща, към двора на Стоян. Калта след нощния дъжд лъщеше по коловозите, а от земята идваше тежка, влажна миризма, като от прясно разкопана леха.
Оградата беше закривена, три летви лежаха в копривата, но вратичката се затваряше с тел, и телта беше усукана грижливо, на четири оборота. Старецът не оправяше оградата, но всяка вечер затваряше вратичката. Росица знаеше това, защото от кухненския прозорец виждаше как излиза в здрача и усуква телта със сухи пръсти.
Тя пресече пътя, разви телта и влезе в двора. Миришеше на мокра пръст, на куче и на нещо кисело — на застояла вода от бъчвата до навеса.
Гръм спря да вие и обърна глава. Ръждив, с черна ивица по гръбнака, едър, приличаше на овчарка, смесена с дворно куче. По муцуната му имаше сивина, а очите бяха жълти и мътни, като на стари кучета, видели повече, отколкото трябва.
Веригата се точеше от стълба до нашийника. Дебела, с едри звена, пет метра. Росица я познаваше от седем години. Всяко лято от прозореца гледаше как Гръм ходи по дъга и утъпква бразда в земята. С годините браздата стана дълбока до глезена и в нея стоеше дъждовна вода. През зимата веригата се покриваше със скреж и звената тракаха на вятъра. Но сега Росица забеляза какво не беше забелязвала преди: от едната страна, там, където веригата се опъваше най-силно, звената бяха изтъркани до блясък. Металът беше излъскан като дръжка на врата, която хващат всеки ден. Кучето винаги беше теглило в една посока. Не се мяташе, не тичаше в кръг. В една.
До стълба имаше паница. Алуминиева, огъната, с остатъци от качамак. Качамакът беше засъхнал; трохи от него лепнеха по стените, а отгоре беше замръзнала ципа мазнина. До нея имаше втора паница с вода, в която плуваше лист.
Стоян беше хранил кучето сутринта на деня, в който умря. Или предишната вечер. Росица погледна паницата и си оправи забрадката — ръцете сами посягат към нещо познато. Седем години тя повтаряше на съседите, че старецът измъчва кучето. Говореше на Гергана от магазина, на пощальонката Цветанка, на дъщеря си по телефона. Верига, колибка, качамак — и нито една разходка. Живо същество до стълба. И всеки път, като го казваше, усещаше своята правота — онази, която топли по-добре от печка и не изисква доказателства. Истината беше очевидна: кучето е на верига, стопанинът мълчи, значи виновен.
Цветанка, пощальонката, дойде след час, донесе хляб и мляко — беше свикнала да носи на Стоян и сега не знаеше на кого да ги даде. Каза, че го е видяла в събота, взимал си пенсията и купил два килограма царевично брашно. За себе си и за кучето. Росица попита дали Стоян има роднини. Цветанка помисли, притисна чантата до хълбока си, и си спомни дъщерята. Райна. Живее в Калиново, отвъд шосето, дванадесет километра. Отдавна не е идвала. Цветанка добави тихо:
— Дъщерята искаше да си вземе кучето, ама старецът не даваше. Телефонът ѝ нейде в пощата ми е записан.
Росица замълча. Помисли си: алчен, даже кучето не можа да даде, като не може да се справя. После тръгна към стълба.
Карабинерът на нашийника беше ръждясал и пръстите се хлъзгаха по мокрия метал. Росица го търкаше, въртеше, натискаше с палец езичето. Ръждата се наби под ноктите, а дланите замирисаха на желязо — тръпчиво и студено. Гръм стоеше кротко. Не скимтеше, не се дърпаше. Просто чакаше, сякаш знаеше, че точно сега ще се случи нещо, и беше търпял седем години заради едно щракване.
Карабинерът поддаде. Нашийникът се смъкна от шията и Росица видя под него ивица притисната козина, светла, почти бяла, като следа от венчален пръстен. Кучето се отърси с цялото си тяло, от муцуната до опашката. После погледна Росица. Постоя секунда. И хукна.
Не към нея, не към паницата, не към къщата. Към оградата. Шмугна се между летвите, изскочи на пътя и затича. Росица видя как ръждивият гръб проблесна зад бъзовите храсти и изчезна.
Тя отиде в пощата при Цветанка — трябваше да се свърже с дъщерята на Стоян.
А кучето междувременно вече беше пресякло шосето. На мястото, където пътят правеше завой и колите намаляваха пред мостчето над канавката, то изчака и претича. Сви по полския път към Калиново.
Калиново започваше с три тополи и автобусна спирка без навес. Гръм зави по втората улица, премина покрай чешмата, покрай дворчето с гергините и спря пред къща със зелен покрив.
Стълбите пред къщата бяха ниски, от две стъпала, дъските бяха потъмнели от влага. Вратата беше тапицирана с дермантин, и в ъгъла тапицерията се беше отделила и висеше като триъгълник. Гръм седна пред вратата и заскимтя.
Опашката му тропаше по стъпалото и това тропане беше единственият весел звук през целия ден.
Вратата се отвори. На прага стоеше слаба жена, тъмната ѝ коса беше вързана на кок, а по ръцете ѝ имаше брашно. От къщата миришеше на тесто и ванилия; топлата миризма изплува на стълбите и се смеси с миризмата на мократа земя.
Жената погледна кучето. После клекна, взе муцуната му в шепи, и брашното от пръстите ѝ слезе по ръждивата козина на бели петна. Гръм пъхна нос в китката ѝ и затвори очи.
Росица се обади точно в този момент. Съобщи, че Стоян е починал. Че кучето се е освободило от веригата и е избягало.
— Той е при мен. Казвам се Райна.
Росица само ахна — дванадесет километра по шосето!
И Райна разказа.
Гръм беше кученце, когато Райна още живееше с баща си. Донесе го от съседното село, на един месец, ръждиво, с едно изправено ухо. Гледаше го, хранеше го с пипетка, спеше с него на пода първата седмица, защото скимтеше и не можеше да заспи сам. После Райна се омъжи и се премести в Калиново. Гръм остана с баща си.
Кучето тичаше при нея. През полето, през шосето, дванадесет километра в едната посока. Дотичаше привечер, лягаше пред стълбите и чакаше. Райна го хранеше, галеше, оставяше го да пренощува. Сутринта Гръм тичаше обратно. Пак дванадесет километра.
Първият път го блъснаха след половин година. Калникът го удари и го повлече по чакъла. Стоян го намери на обочината и го отнесе вкъщи на ръце — четири километра. Райна дойде с попътен транспорт и заедно закараха кучето при ветеринаря в областния център. Белегът остана на левия хълбок, дълъг, от ребрата до лапата.
Гръм оздравя и след месец пак избяга. Блъснаха го втори път. Същият участък, същият завой. Пукната тазова кост, три месеца без помръдване. Стоян сменяше постелката два пъти на ден и изнасяше кучето навън на ръце, за да види небето.
След този случай Стоян купи верига. Райна поиска да ѝ даде кучето. Стоян отказа. Каза само:
— Той ще се върне. Винаги се връща. А шосето трети път няма да преживее.
Райна спореше, половин година не дойде. После почна да идва, но по-рядко. После спря.
Седем години Гръм беше на верига. Стоян му вареше качамак сутрин и вечер — от царевично брашно, понякога от просо, с парчета месо, които взимаше от Гергана в магазина на половин цена. Проверяваше нашийника, мажеше карабинера, да не заяде от ръжда. Сядаше до него на пъна и мълчеше. Гръм слагаше глава на коляното му и така седяха, докато се мръкне — двама старци, единият на пъна, другият на веригата. Росица виждаше това от кухненския прозорец всяка вечер.
Гръм остана при Райна. Той беше там, накъдето се запътваше цели седем години.
Росица още веднъж надникна зад вратичката на Стоян и спря до стълба. Веригата лежеше в калта, свита на кръг. Росица я вдигна. Звената бяха тежки, студени, и едната им страна лъщеше, излъскана до гладкост.
Тя закачи веригата на гвоздея, забит в стълба. Завъртя телта на вратичката на четири оборота, както правеше Стоян. Постоя секунда, загледана в празния двор, в браздата в земята, утъпкана по дъга, в пъна до стълба. После пресече пътя към своя двор и затвори вратата след себе си.
Паницата изми и я остави на стълбите пред къщата си. За всеки случай. Ако Гръм се върне.
