Две седмици Мими съскаше и драскаше, не допускайки стопанката до стария диван. Вела почти се беше решила да даде котката. Но когато съседът помогна да преместят мебелта, зад нея се откри нещо, което обясни всичко.
Мими никога не беше зла. Но до стария диван в голямата стая не допускаше никого, и Вела вече втора седмица не можеше да разбере защо.
Започна с дреболия. Утро, кухня, мирис на варено кафе и прегорял хляб. Вела допи кафето, обърса ръце в престилката със слънчогледи и отиде да бърше праха. Протегна се към облегалката.
Котката изви гръб и изсъска толкова силно, че Вела отскочи и удари с лакът лампата. За три години заедно бяха преживели много: и мъркане сутрин, и настоятелен вой преди храна, и обидено мълчане след ветеринар. Но съскане чуваше за пръв път.
После котката явно напълня. Хълбоците се закръглиха, походката стана тежка и предпазлива. Вела реши, че е прехранила. Намали порцията, изсипвайки излишното обратно в пакета с шумолящо фолио. Не помогна. Мими започна да мъкне парчета от купичката някъде зад дивана, и веднъж Вела намери под крака изсъхнало парче пиле, покрито с прах.
В ъгъла миришеше странно: кисело, топло, живо. Вела коленичи, опита да надникне в цепнатината между стената и облегалката. Мими се стрелна насреща, без звук, без предупреждение. Застана пред цепнатината и се втренчи с жълти очи, сякаш зад гърба ѝ лежеше най-скъпото нещо на света.
На тила на дланта останаха две тънки драскотини.
Дъщерята се обади вечерта, както обикновено, набързо.
– Мамо, какво става с котката?
– Съска. Ръката ми одраска. До дивана не може да се доближи.
Искра въздъхна. В слушалката тракаха токчета по асфалта, бръмчеше клаксон, шумолеше чанта от магазина.
– Казах ти. Дай я някому, докато не ти е разкъсала лицето. Има групи в интернет, бързо ги приемат.
Вела мълчеше. Пръстите стиснаха края на покривката, докато платът се събра на акордеон.
– Мамо? Чуваш ли?
– Чувам.
– Не ти трябва всичко това. Сама, с тази котка… Ела по-добре при мен.
Телефонът остави на масата. В коридора Мими седеше до прага на голямата стая, опашката увита около предните лапи, гръб прав. Като часовой. И нито веднъж през тези две седмици не се беше отдалечила оттам за дълго: дори ядеше по-бързо от обикновено, сякаш бързаше да се върне.
След разговора Вела отвори телефона и написа в търсачката това, което каза дъщеря й. Групите се появиха веднага. Снимки на котки, надписи: «нежна», «свикнала с тоалетна», «търси дом». Предиства минута. После остави телефона с екрана надолу, и гърлото й пресъхна.
Преди лягане тя отиде до стаята. Мими лежеше до дивана и ближеше лапа, бавно, грижливо, сякаш се готвеше за нещо важно. Вела приклекна на прага.
– Мимче. Какво криеш там?
Котката вдигна глава, мигна и продължи да се ближе.
През нощта Вела не спа. Отвъд стената шумолеше, затихваше и започваше отново. Веднъж в тишината се прокрадна тънък звук, подобен на писък. Вела замря, ослуша се. Не се повтори.
Тя стана и тръгна към вратата боса. Подът беше леден, изпод перваза лъхаше декември. Фенерът отвън хвърляше през тюла жълти ивици, и в тази неравна светлина Вела видя: Мими лежи не на постелката. Притиснала се е с хълбок до стената, до самия диван. Коремът равномерно се издигаше и спадаше.
Котката не съскаше. Лежеше и гледаше Вела през ивицата фенерска светлина.
Вела се върна в спалнята. На нощното шкафче стоеше снимка на мъжа й в рамка от раковини, донесени някога от морето. Боян се усмихваше. И Вела си помисли: той нямаше да даде котката. Той първо щеше да премести дивана.
На сутринта тя се обади на Димитър от долния етаж. Съседът имаше такива ръце, че и шкаф да вдигне, и кран да поправи. Излишни въпроси не задаваше.
– Диван? – препита той. – Накъде да го движа?
– От стената. Искам да видя какво има зад него.
Дойде след десет минути, в карирана риза и чехли на бос крак. След него надникна жена му Станка, не се сдържа.
Мими при вида на чужди се скри под кухненската маса. Вела забеляза: котката не изтича в голямата стая, както правеше винаги. Остана в кухнята. Зениците се разшириха толкова, че жълтото в очите почти не се виждаше, и лапите й дребно престъпваха по студените плочки.
Димитър хвана единия край. Вела – другия. Краката изскърцаха по паркета, провлачено и рязко, и звукът изпълни апартамента до тавана. Диванът вървеше тежко, стар, набъбнал от време. Прах се вдигна на стълб и се завъртя в ивицата утринно слънце.
Станка ахна първа.
В ъгъла, върху стар вълнен шал, който Вела беше изгубила още през октомври, лежаха котенца. Четири. Мънички, слепи, с притиснати ушички и розови подложки на лапите, толкова меки, че биха се побрали на нокът. Те мърдаха, отваряйки беззъби усти, и от тях вървеше мирис на мляко, топъл и гъст. На Вела й секна дъхът.
Тя коленичи право в прашния паркет. Ръцете й трепереха. Протегна пръсти към рижото котенце с бяла звездичка на челото, и то бутна муцунка в дланта й. Дланта беше студена, а котенцето – като малка печка.
– Ето ти я злата котка, – издиша Димитър, клекнал до нея.
Станка се обърна към кухнята. Мими стоеше на вратата и не помръдваше. Гледаше не към хората. Към котенцата.
Тогава Вела разбра всичко наведнъж. Съскането и храната зад дивана, надебелелият корем и безсънните нощи до стената, когато й се струваше, че котката просто е «с характер». И шалът. Онзи вълнен шал от антрето, с който Вела загъваше коленете си вечер. Мими го беше отмъкнала сама, беше го разстлала в ъгъла и беше направила гнездо.
Котката приближи бавно, на меки лапи. Подуши ръката на Вела, бутна нос в пръстите й. И легна до котенцата, придърпвайки ги към себе си едно по едно.
Станка излезе тихо и се върна с паничка топла вода. Сложи я на пода, без да каже нито дума. Димитър се изправи, погледна Вела отгоре надолу и също замълча. Нямаше какво да се каже, всичко вече лежеше на шала.
Вечерта Искра се обади отново.
– Е, мамо? Помисли ли за котката?
– Помислих, – каза Вела. Гласът й беше друг, равен и топъл, като онзи шал, който се беше намерил на най-неочакваното място. – Сега са пет.
В слушалката настъпи мълчание. После дъщерята се засмя, кратко и смутено, и Вела за първи път от две седмици се усмихна.
А Мими лежеше на шала, и четирите слепи котенца я търсеха с нослета в тъмнината, блъскаха се в топлия й хълбок. Тя не мъркаше. Дишаше равномерно и дълбоко.
Това беше достатъчно.
Вела затвори вратата на голямата стая, но не докрай. Остави цепнатина.
Мими трябваше да излиза.
Понякога най-дивата защита крие най-нежната тайна – и колкото повече бързаме да я отхвърлим, толкова повече рискуваме да загубим нещо наистина ценно.
