Бригадирът позвъни в седем сутринта и каза една дума: кучка. Георги не разбра веднага какво общо има кучката, ако ставаше въпрос за събаряне на стария обор.
— Коя кучка, Вихре?
— Рижа. Средна ръст. Не пуска, ръмжи, стои на вратата. Ние, накратко, не можем да работим.
— Вас четирима здрави мъже с лостове.
— Георги, тя не си отива. Викахме, хвърляхме пръчка, тропахме. Отбягва на пет метра и се връща. Ляга право на прага.
Георги седна на леглото и потърка лицето си с длани. През прозореца лъхаше влага, първата майска, когато земята още не е пуснала студа.
Участъка беше купил през март. Къщата здрава, стените държат, ама оборът стърчеше накрая като гнил зъб: накривен, с олющена зелена боя, пропаднал покрив и тежка миризма на прогнили дъски, която стигаше чак през целия двор.
Събарянето беше планирано за събота. Бригада, контейнер, чук. Всичко платено.
А сега — кучка.
Облече се, сипа кафе в пътна чаша и седна в колата. По пътя отпи веднъж, опари си езика и се ядоса още повече.
Бездомни кучета по покрайнините имаше колкото щеш: шляеха се около контейнерите, стопляха се на топлопровода, просеха пред магазина. Но една дворняга да спре бригада от четирима мъже — това изглеждаше нелепо.
Наближавайки участъка, той позвъни отново.
— Не си отивайте далеч. Сега идвам, ще оправя нещата.
— И не сме отишли. Седим, пушим. Кучката лежи. Ситуацията стабилна.
Последната дума бригадирът произнесе с такова спокойствие, че Георги стисна волана.
В двора беше тихо. Чукът лежеше в тревата, лостът беше подпрян на оградата. Вихре седеше на обърната кофа и пушеше, закривайки огънчето с длан от вятъра. Двама работници дъвчеха сандвичи в кабината на камиона с вид, сякаш им плащат за чакане.
— Ето я.
На вратата на обора, точно на прага, лежеше рижа дворняга. Не едра, не дребна. Едното око леко присвито — дали от удар, дали от рождение. Козината на места сплъстена, по хълбоците прозираха ребра. Тя не лаеше. Лежеше, сложила муцуна на лапите.
— Пробвахте ли да заобиколите? От другата страна стената е изгнила, може с лоста…
— Пробвахме. Обикаля и застава пред мястото, откъдето се мъчим да влезем.
Остигналото кафе горчеше на езика. Георги го допи, остави чашата на един кол от оградата и тръгна към обора. С всяка крачка миризмата се променяше. Първо трева и пръст, после влажно дърво, гнило. И още нещо — слабо и неуловимо, което не можеше да определи.
Кучката вдигна глава. Не заръмжа. Просто се изправи и напрегна цялото си тяло. Козината по гръбнака се надигна бавно, а опашката нервно зашава.
— Махай се!
Той тропна с крак — тъпо отекна.
Тя отстъпи половин крачка. Замря. И се върна. Застана пред вратата, закривайки пролуката между крилото и касата. Не се оскали. Гледаше.
Той клекна, за да е на нейното ниво. Метър и половина между тях. Очи кафяви, тъмни, с влажен блясък, лявото леко сълзеше. В тях нямаше злоба. Имаше нещо друго, за което тогава не намери дума.
Един от работниците се приближи и подаде парче от дъска.
— Да я прогоним по-силно?
— Недей.
— Вихре казва, че отловът ще чака до вторник. А контейнерът е до вечерта.
— Знам.
Коленете му изпукаха, когато се изправи. Звукът се стори прекалено силен за тихата утрин. Кучката не помръдна.
— Аз ще вляза сам.
— Ами ако те ухапе?
— Няма да ме ухапе.
Каза го от яд, не от увереност. И пристъпи към вратата.
Кучката заръмжа. Тихо, почти на себе си. Гърлен звук, от който не те е страх, а ти става неловко. Ръката бутна крилото. Дървото изскърца, долният край задра по земята, пантите изпищяха тъй, че работникът при камиона се обърна.
Той се промъкна странично.
Вътре беше тъмно. И топло. Не лятна топлина, а друга — гъста, влажна, сякаш въздухът дишаше сам.
Георги замръзна на прага. Тази миризма я познаваше. Майка му носеше котета от улицата, настаняваше ги в кутия до радиатора, и в стаята стоеше точно такава миризма.
Очите свикнаха не веднага. Първо се очерта тезгяхът — празни кутии от боя, намотана жица, лопата без дръжка. Сетне подът. Землен, утъпкан, с парчета от миналогодишно сено. Паяжина се точеше от греда до стената, а в нея блещукаше самотна капка — кръгла и тежка.
Погледът плъзна в далечния ъгъл. Там, където покривът още държеше и през пролука между дъските падаше тънка ивица светлина.
Там лежеше одеяло.
Сиво, протрито, с ресни по краищата. Беше го видял през март, когато оглеждаше участъка преди покупката. Помисли си тогава — скитници са нощували. Или старият собственик го е зарязал. Ритна го с крак, провери пода и забрави.
Сега одеялото беше събрано в гнездо. На него лежаха кутрета.
Четири. Съвсем мънички, от две седмици най-много. Очите затворени, ушите прилепнали към главите като листенца. Те пълзяха едно върху друго, блъскаха слепи муцунки в плата и писукаха тънко, на една нота. Едното — най-дребното, с тъмно петно на гърба — се беше промъкнало под края на одеялото и потрепваше със задния крак насън. Ивицата светлина падаше върху тях наискос, и козината им изглеждаше не рижа, а златна.
Коленете му сами се подгънаха. Той клекна, ръцете увиснаха. Не помръдна.
Сетне пръстите сами се протегнаха напред и докоснаха мъничкия гръб. Топъл.
Кутрето не се събуди. Побутна лапа и се сгуши още по-близо до братята си.
Шумолене зад гърба.
Георги замръзна. Кучката влезе безшумно, заобиколи го и легна до кутретата. Той очакваше осклабване, ръмжене, какъвто и да е звук. Но тя просто легна и започна да ги ближе. Методично, спокойно — езикът от темето до опашката. Сякаш човекът не беше там. Сякаш в целия свят съществуваше само онова, което лежеше на сивото одеяло.
Най-дребното намери майката първо. Засука и затанцува с лапички. Останалите се доближиха след него, и оборът се изпълни с тихо цвъкане. Кучката премрежи присвитото си око и положи глава на лапите. Точно както беше лежала на прага преди половин час. Само муцуната беше друга — не напрегната. Мека.
Той седя дълго. Не броеше минутите. Коленете изтръпнаха, в гърба го лъхна влага от земления под.
После стана и излезе.
Вихре стоеше до оградата и допиваше чай от термос. От кабината на камиона мърмореше прогноза за времето.
— Е, какво има там? Плъхове?
— Кутрета.
Бригадирът замръзна с термоса в ръка. Погледна обора, сетне собственика.
— Как така?
— Право. Окучила се в ъгъла, на одеялото. Четири. Още слепи.
Вихре помълча. Почеса белега на лявата китка — навик, който се появяваше, когато ситуацията не се побираше в сметката.
— Накратко. Събаряме ли или не?
Крилото на обора остана полуотворено и в процепа се виждаше риж хълбок. Кучката лежеше спокойно, не вдигаше глава. Знаеше, че той е излязъл, и не трепна.
Ето какво му мина през ума. Кучката не хапеше, не се хвърляше, не бягаше. Стоеше. Нямаше как да спре четирима мъже с лостове. Само упорство. И праг, зад който лежаха онези, които не можеха нито да отворят очи, нито да избягат, нито да помолят.
— Не. Не събаряме.
— А кога?
— Като пораснат.
Вихре сви рамене, изсвири на бригадата и започна обичайната суетня по прибиране. Лостът звънна срещу чука. Термосът тропна върху борда. Вратата на кабината хлопна.
Телефонът се оказа в ръката му, преди да успее да помисли.
— Лена, тук се случва нещо. Трябва ни храна. За куче. И паница. Не, две.
Жената започна да разпитва, а той гледаше как рижата муцуна се подаде от процепа и изпрати камиона, който се завърташе пред портите. Вятърът носеше миризма на прясна трева, бензин и нещо цветно от съседния двор. Присвитото око на кучката мигна веднъж.
Той прибра телефона и тръгна към колата. В багажника имаше бутилка вода и сандвичите, които жената му пъхаше всяка сутрин „за всеки случай“. Водата извади първа. Огледа се. До стената на обора, вдясно от вратата, стоеше тенекиена паница. Стара, ръждясала, намачкана, със засъхнали петна на дъното.
Водата от бутилката се плисна в ръждивото дъно. Кучката не излезе. Само носът трепна в пролуката на вратата — влажен и блестящ.
Той седна на стълбите на къщата и разгърна сандвича. Колбас с хляб — нищо особено. Отхапа, сдъвка.
Птица отвъд оградата изсвирваше една и съща нота, сякаш проверяваше дали някой я чува.
Оборът стоеше. Боята продължаваше да се лющи, покривът провисваше от дясната страна. А от полуотворената врата лъхаше топлина и мляко.
Сивото одеяло в ъгъла вече не беше боклук, а първото гнездо за четири малки същества.
