Последният повик
Още от сутринта Весела не можеше да се отърве от едно особено усещане, че нещо лошо ще се случи.
Нещо неприятно…
Първата ѝ работа бе да звънне на майка си, но Стойна Иванова я увери, че всичко е наред:
Кръвното е перфектно, главата не ме боли. Що питаш?
Нищо, ей така, за всеки случай отговори Весела. Хайде, трябва да тръгвам на работа, ако стане нещо звънкай веднага.
Добре, ще ти се обадя.
След разговора уж трябваше Весела да се успокои, ама усещането си стоеше и сърцето ѝ пак бе свито.
Не можеше да си обясни откъде ѝ идва това притеснение обективни причини май не съществуваха.
Макар, като гледаш нейния занаят всякаква лудница може да те удари. Още повече днес е понеделник, а понеделник, както добре знаем, е ден за изпитания.
Довърши кафето, хвърли поглед на стенния часовник (половин седем), набързо се облече и, грабвайки сандвич за из път, изхвърча към работа.
*****
В двора на спешната станция Весела се сблъска с шофьора си за днес Николай. Като я забеляза, той ѝ махна приятелски, на което тя отговори само с леко кимване и мърморен поглед.
Веске, що си толкова нацупена? захили се Кольо, докато палеше цигара. Станало ли е нещо?
Не, още не е станало. Обаче настръхнала съм, че нещо ще стане отвърна тя разсеяно.
Айде стига глупости! Откъде накъде такива мисли още от зори? Да не си спала като хората?
Весела само вдигна рамене и мълчаливо погледна към небето, което сякаш се беше натъкмило за максимално драматична сцена облаци, тъмнина, чакаше се порой.
А тя дъжд от малка не обича…
Може би от това ми е лошо настроението, а не заради някое нутрешно чувство, успя да се усмихне криво, смятайки, че е разгадала собствената си тревога.
Но още в следващия миг лошото усещане пак си пролича.
Успешна смяна, колеги! подвикна младата фелдшерка, която пробяга покрай тях.
Кольо така се задави с дима, че едва се свести, след което ѝ показа театрално юмрук и тя веднага забрави да съществува.
Леле, извинявайте, простете ми… Излетя ми от ума, занемаряно промърмори момичето.
Бедната от миналата седмица бачка на подстанцията, а още не е научила най-важното правило. Прокараш ли им успех, тръгва малшансът!
Е, сега вече със сигурност нещо ще се случи… прошепна Весела, а по гърба ѝ пробяга студена вълна.
Да не ти се случва! изръмжа Кольо, хвърляйки фас в металната кофа.
*****
Весела започна да си дъвче устната, всеки път щом диспечерката пращаше координати на адрес и през високоговорителя разясняваше случая:
Мъж, 35 г., силно главоболие, говорът му се заплита възможно мозъчен инсулт.
Само това ми трябваше тросна се мислено. Ясно е, че на бърза помощ всякакви чудеса се срещат, но
Весела всеки път преживяваше случаите на живо, особено тежките. А инсултът си е кофти работа.
За щастие, пациентът този път просто бил прясно навършил приятеля голям празник, а главата го била сцепена от махмурлук. Весела му даде хапче и посъветва да полегне.
А с една бира няма ли да мине по-бързо? попита той с надежда.
Недейте с бирата! Само ще влошите нещата. Искате ли дълъг и щастлив живот по-добре изобщо недейте да гребете алкохол.
Излизайки от апартамента, Весела облекчено се усмихна. Май Кольо има право и това чувство, което разказа по пътя, си е чиста преумора.
Тъкмо да се успокои, и диспечерката пак се включи и ги насочи към… гробищата.
Къде?! зяпна Кольо.
Гробищата, тъжно отвърна Весела, стискаща таблета като спасителен пояс.
Там щяха да погребват виден артист (който, честно казано, никога не беше чувала). Народ колкото искаш. Млади и стари, мъже и жени едни мълчаливо с карамфили, други ронеха сълзи. Събираха се и разправяха за покойника.
Весела гледаше наоколо и очакваше да гърми, Кольо пушеше, двойно повече.
Но нищо не се случи, никой не припадна, никой не умря. Спокойствие.
После валяха адресите все обикновени случаи, които ги въртят всеки ден.
Така без да усети, минаха близо 12 часа и към края на дежурството ѝ оставаха още само десетина минути.
Вече се виждаше как се прибира, взима душ и директно се хвърля в леглото. Утре ще е нов ден може би и настроението ще е по-ведро?
За всеки случай Весела пак звънна на мама:
Всичко е наред, успокои я Стойна Иванова. Сега ще вечерям и ще гледам БНТ.
Как е мама? попита Кольо, щом Весела прибра телефона.
Добре е.
Видя ли? Нали ти казах: няма да стане нищо фатално днес. Вземи се стегни, с тия тревоги. Понеделник като понеделник!
Е, ама пак си ми остана това притеснение Не разбирам защо.
Защо не си вземеш животинка? Супер са срещу стрес.
Това ли ти е решението?!
Ами, да, де! Аз като си дойда, моят Тошко (котаракът) ми скача веднага в ръцете, почва да мърка и всичко тежко изчезва. Завихрям се като бебе.
Кольо, ама аз на мойте смени кой ще гледа Тошко?! Ти си имаш жена, дечица. Аз живея сама.
Весела щеше още да спори, но в този миг таблета писна и се чу гласът на диспечерката:
Извини ме, Весела, ама нали ти не си свършила смяната, та последен адрес. Христо Ботев, 23. Апартамент секунда
Да не е 48?
Точно, да 48-ми апартамент. Откъде го знаеш? втурна се диспечерката.
Там живее Филип Димитров. Мисля, че на гости почти си му идвала. Какво се е случило, отново сърце?
Диспечерката тежко въздъхна и Весела се изправи на нокти.
Починал е, Весела Още сутринта май е станало. Полицията е там, трябва и вие да присъствате, знаеш процедурите
Знам… почти шепнешком промълви Весела.
С потрепваща ръка сложи таблета върху скута си и се обърна към Кольо. Той чу всичко, но избори:
Жалко за Филип Димитров… От разказите ти, бил е златен човек. Не се вини, Весела. Той сам си не искаше да постъпва в болница, нито ходеше на доктор Не е твоя вината, чуваш ли?
Да, ама…
Весела се отпусна на седалката, затвори очи и се откъсна от света за малко.
*****
С Филип Димитров се запозна преди месец и половина. Сам си повикал линейка, че гърдите му боляха.
Вратата е отворена, влизайте направо бе предал на диспечерката.
Като пристъпи прага малко кутре й пресече пътя, едва се виждаше колкото длан.
Първо изръмжа смешно на неканената гостенка, после залая, като за световно, и чак когато стопанинът го повика, литна към стаята с весело махащо опашле.
От улицата го прибрах. Сега ме пази като куче-дипломат, каза Филип и се опита да стане.
Не мърдайте! Много си е сладък кутрето. И аз бих взела, ако можех.
Що не можеш?
Сутрешни смени, нощни смени, няма кой да гледа животно.
Следващите десетина минути ги изкараха в медицински приказки. Изясни се, че проблемите със сърцето вървят от година, още откакто починала жена му. Ходил на поликлиника, но файда изобщо нямало.
Само да стоя на опашка ме скапва. Боли, минава и така.
Описа ли ги подробно?
К’во да описвам. Пошумя, отшуми. Корвалол или валидол да сложа готово.
Това не е лечение, усмихна се Весела Да направим едно ЕКГ.
Кардиограмата потвърди проблем наистина има и се опита да го убеди да постъпи в болница.
А Боби на кого ще оставя? хвана кутрето и го галеше по главата. Никой не ми е останал освен него.
Ами ако на теб нещо ти стане?
Няма! А и да стане, все ще се намери добре сърце. На съседката съм поверил казал ѝ съм даже къде са парите, да му купи кучешка гранула.
Пари?
Еми! Много хора не си вземат животно, щото е скъпо да го гледаш.
С две думи готин човек.
Сега обаче Весела отиваше последен път при Филип. Този път наистина не можеше да му поговори повече
Последният повик оправда името си.
И макар Кольо да настояваше, че Весела няма никаква вина, тя дълбоко в себе си не му вярваше. Трябвало е да го убеди да постъпи в болница. Трябвало е…
Дойдохме, каза Кольо, докосвайки я по рамото.
А? едва сега усети тежката му длан.
С пълна липса на енергия, Весела се покатери до третия етаж и влезе в апартамента, където вече я чакаха районният и съседката леля Марийка, която я познаваше от предишен случай.
Преди време на улицата на Филип му прилоша, а Боби не изпускаше от ръце. Помоли комшийката да звънне на спешна там си и намериха приказка.
Здравей, Весела.
Здравейте, лельо Марийке Вие ли извикахте полицията?
Аз, кой друг? Боби цяла сутрин лаеше като обезумял. Зарязах градината и накрая звъннах. Районният и ключар дойдоха, отвориха сочи към спалнята.
Ясно, благодарности.
Весела влезе в спалнята, дълго стоя безмълвна до Филип, стискаше се да не се разплаче и започна да попълва документите. Внезапно я сепна нещо и се втурна да оглежда наоколо кухня, баня, балкон.
Някой да е виждал кутрето? попита тя районния, който се бе заплеснал по нея.
Чурбак такъв, тъмничък? Май го видях тук моташе се, лаеше, ръмжеше. После съседката уж го прибра.
Слава на Бога! въздъхна Весела.
В първия момент се изплаши да не са го изгонили на улицата. Филип много го обичаше и щеше да има страшна мъка, ако някой го натири…
Изскочи от апартамента и реши да похлопа на леля Марийка.
Весела? Не очаквах да се върнеш. Всичко наред ли е?
Исках само благодаря да кажа, че сте прибрали Боби. Как е, много ли се стряска?
Кой?!
Ами Боби кутрето То е при вас?
Ами Да. Прибрах го, имаше много шум. Изкараха го на улицата. Много лаеше, а ми наду главата.
Значи сте го оставили отвън?
Не съм го оставила просто го пуснах да се поразходи. И без това в апартамента няма кой да го иска. Филип го няма.
Ама той ми беше казал с вас се уговорил, даже ви дал пари за да има храна.
Лицето на леля Марийка се промени моментално. Първо се изплаши, после се намуси:
Не разбирам за какво говориш, момиче. С Филип на тази тема не съм приказвала, нито знам някакви пари.
Но той…
Извинявай, Весела, работа ме чака. А кучето ако иска да живее, ще оцелява. Може да се намери някой добряк.
*****
Весела слезе по стълбите и изскочи на двора точно когато ситен дъждец накапа над София.
Какво правиш под дъжда, бе?! развика се Кольо. Влизай щото ще подгизнеш.
Тя тръгна, отвори вратата на линейката, остави аптечката и…
…я заключи пак.
Ще ми обясниш ли?! излезе вече изнервен Кольо.
Ти се прибирай на подстанцията, смяна свърши, но аз имам една работа.
Коя работа?
Търся Боби.
Какво се случва? Я обясни като за селянин.
Весела набързо разказа ситуацията, Кольо само запали цигара и мълчаливо изслуша.
Боби не би трябвало да е отишъл далече. Ще обиколим, а? Аз с теб ще търся. Да не мислиш, че ще те оставя нощес сама да се моташ?
Ми линейката трябва да върнеш!
Хайде сега, казал ли съм на някой? Нас никой не ни е видял…
Двамата започнаха да обикалят около блока, търсейки дребното кученце, което обаче сякаш бе потънало вдън земя. Малко по-късно към тях се присъедини и районният.
Намерих го! изкряска радостно Кольо изпод една пейка до блока.
Районният също се затича.
Я се виж ти, намерих те, а ти… ще ме изядеш от ръмжене, а?! шегна се Кольо с кучето, което явно не беше въодушевено.
Като стигна до тях, Весела въздъхна с облекчение отдолу под пейката лъщяха мокри очи.
Боби, сладур такъв! почти през сълзи се усмихна Весела. Или, може би, само дъждът маскираше сълзите ѝ.
Кутрето веднага я позна. Изпълзя бавно, махна с опашка, гледайки я с тъга.
Знам, Боби, знам… Филип го няма вече.
Кольо се обърна да прикрие влажния си поглед, а районният вдигна глава към небето все пак, мъжете не плачат.
Няма да мога да заменя Филип, но ще се опитам да го направя, добри ми… Ела с мене?
И Боби отиде.
Щото му вдъхваше доверие. А и и той не понасяше дъжда.
*****
Първо време Весела се страхуваше, че няма да се справи сама, но мама ѝ помогна.
Като беше дежурна, Стойна Иванова хранеше и разхождаше Боби. На почивки се събираха в парка тримата Весела, мама и кучето.
Нито за миг не пожали, че го прибра.
Животът ѝ се изпълни със смисъл и чак сега разбра Филип, макар че като лекар и до днес не одобрява твърдоглавието му.
След време към вярната й компания се присъедини и районният същият, който ѝ помогна да намери Боби. Още при първото посещение с китка карамфили, кучето изпълнява ритуал: душка, гледа го строго и… после одобрява.
А след като Боби одобри, значи и Весела може най-накрая да се отпусне за първи път от години има истинско човешко щастие.
