— Аз отмених майстора и доставката на тръби. Ще прекараш уикенда без вода — ще разбереш кой в тази къща е мъжът.
Това Красимир ми изстреля в гърба с тон на суров господар, който лишава робите от прясна вода.
— Този уикенд отивам при майка ми. Ще си почина от вечните ти молби. Опитай веднъж сама да решиш мъжки проблеми. Нека животът те научи да цениш този, който носи този дом на гърба си.
Той стоеше в коридора с приготвен пътнически сак, изпъчил гърди, сякаш под якето криеше орден за спасяване на галактиката.
С години Красиmir представяше всяко завито крушка като подвиг от национално значение, а касовата бележка от строителния магазин — като орденска книжка.
Сега чакаше да плесна с ръце и да се залепя за крака му, умолявайки да не ме оставя на произвола на счупения вилнен водопровод.
Мълчаливо преместих поглед от лъснатите му обувки към клетката в ъгъла на стаята.
Там, на клонката, чистеше перата си Гошо — едра африканска сива папагал, мой личен пернат прокурор с феноменална памет за чужди глупости.
Гошо погледна Красимир с кръгло жълто око и многозначително крякна.
— Чист път, Краси, — спокойно отвърнах аз. — Смяната на дейност е най-добрата почивка.
Мъжката незаменимост е стока крайно нетрайна: веднъж да се справиш без нея, и тя на очи се превръща в обикновена професионална негодност.
Но Красимир още не знаеше това. Той изсумтя шумно, затръшна входната врата така, че от тавана се посипа мазилка, и потегли към залеза при мама си, Валентина Георгиева.
Щом стъпките заглъхнаха на стълбището, включих компютъра.
Поръчката за ремонт беше на негово име, но трябваше да се плати от общата ни карта.
В историята на търсене на компютъра, който мъжът в пристъп на драматично напускане забрави да изключи, висеше отменена фактура за нова помпа, тръби и фитинги.
А до нея — отворена страница с преписка.
Вперих се в екрана, и леката ми усмивка бързо се смени със студена ярост.
В преписка с приятел доставчик висеше кратко съобщение от мъжа ми: „Нека Гергана постои ден-два без вода, после ще се съгласи на всяка цена”.
Красимир не просто искаше да ме остави без вода за уикенда, за да се върне после триумфално като спасител на бял кон.
Той беше поръчал строителни материали от кантората на свой съученик на тройна пазарна цена.
Тоест този „глава на семейството” планираше не само да ми устрои показателно наказание с безпомощност, но и да източи от семейния бюджет четиристотин и петдесет лева за нещо, което в най-близкия строителен пазар струваше най-много сто и петдесет.
Жал към мъжа се изпари окончателно. Започваше проста аритметика.
За два часа открих пряк доставчик по оптова база. За три минути се разбрах за доставка в събота сутринта.
Още петнайсет минути ми трябваха, за да намеря в местен форум умел майстор — бай Петър, който се съгласи да монтира всичко за разумни пари, а не за онези астрономически суми, които мъжът обикновено отписваше за „сложността на мъжкия труд”.
Уикендът на вилата мина не просто продуктивно, а с особено цинично удоволствие.
В събота бай Петър донесе всичко по списъка, монтира новата помпа, препоя пластмасовата обвръзка, смени фитингите и пусна системата.
Стария, уж неподлежащ на възстановяване агрегат, разглоби веднага пред мен, откри евтина причина за повредата (просто беше изпаднала контактна пластина), и го взе за резервни части, като ми брои петдесет лева.
В неделя към пет следобед вилата ухаеше на прясно окосена трева.
Новата помпа помпаше вода с ентусиазъм на млад стахановец, а аз седях на верандата, подреждайки пред себе си касови бележки, гаранционни талони и фактури.
Картината беше перфектна. Чаках гости.
Портата изскърца точно в шест. По пътеката се появиха двама.
Отпред, като строга комисия в зоната на бедствие, крачеше свекърва ми. Зад нея, с натюкан скръбен вид на уморен Атлас, се влачеше Красимир.
Те явно очакваха да видят разруха, пресъхнали лехи и мен да се блъскам в истерия с гаечен ключ в ръце.
— Е, какво, Герганче? — започна Валентина Георгиева, още преди да стигне стълбите. Гласът й капеше сладка, лепкава отрова. — Разбра ли вече, че мъжът в къщата е главата? Жена без мъж, както се казва, ще се обърка пред първия пирон! Красимир толкова се притесняваше, толкова се притесняваше, цял уикенд не си намираше място…
В този момент от отворения прозорец на хола, където стоеше пренесената за лятото клетка, се разнесе бодро скрибуцукане на Гошо:
— Главата я няма! Водата дойде! Главата я няма!
Свекървата се спря, като певица забравила текста.
Красимир изпъна шия и се втренчи в новия кран до стената на къщата, от който, блещукайки на слънцето, весело капеше вода.
Семейството е като лодка — един тихо гребе, а вторият гръмко критикува течението, искрено смятайки себе си за капитан.
— Ами какво говорите, Валентина Георгиева? — аз дори не станах от стола. — Никакво объркване. Влезте, седнете. Вода има, тръбите са сменени, налягането е отлично.
— Как… сменени? — мъжът замига. — Кой направи? Ти нищо не разбираш от това! Сигурно са те излъгали сто процента!
Гошо, усетил благодарна публика, се приближи до пръчките, поклати глава и изрецитира следващата тирада, копирайки интонацията на мъжа до най-малките нюанси на самохвалство:
— Сама ще допълзи! Без мен ще загине! Да усети! Да усети! Герой на дивана!
Красимир пребледня. Свекървата недоумяващо се обърна към прозореца:
— Краси, това птицата ти какво бърбори?
— Телевизията е слушал, — опита се жалко да се оправдае Красимир, отстъпвайки към портата.
Надутата му важност на очи изчезваше, отстъпвайки място на откровена паника.
Но пернатият прокурор не беше за спиране.
— Кажи на мама! Кажи на мама! Гергана не може! — довърши Гошо, издавайки след това противно, бълбукащо кикотене, в което безпогрешно се познаваше смехът на Красимир след бутилка бира.
На верандата стана толкова тихо, че се чуваше бръмчене на пчела над лехата.
Лицето на Валентина Георгиева пламна с гъст червен цвят. Най-накрая до нея стигна цялата дълбочина на синовия сценарий: той не се „притесняваше”, той целенасочено беше организирал саботаж, за да се самоутвърждава после за моя сметка пред нея.
— А сега за това кой и кого е излъгал, — взех от масата документите и с равен жест ги придърпах към ръба, по-близо до сгърчения мъж.
— Ето твоята отменена сметка. Четиристотин и петдесет лева за материали от твой приятел. А ето моите касови бележки. Сто и петдесет лева за всичко с доставка. Плюс петдесет лева от бай Петър за твоята „мъртва” помпа.
Издържах пауза, гледайки как мъжът крие очи.
— Общо, Краси: твоята безценна помощ щеше да струва на бюджета ни триста лева чиста загуба.
Красимир гледаше цифрите със стъклени очи. Безпомощно размърдваше устни, но думи не идваха.
— Краси… значи ти искаше от Гергана чрез твоя приятел да вземеш тройно повече? — тихо попита Валентина Георгиева.
Толкова обичаше думата „мъж”, но за пръв път от вечерта не знаеше къде да я приложи.
Лишена от главния си коз — гениалния син, свекървата сви устни като копче и отмести поглед. Да защитава мъж, който така глупаво се беше хванал на самохвалство и прахосничество, в нейната картина на света не се вписваше.
Станах, опряла ръце на масата, и погледнах мъжа право в очите.
После събрах документите от масата и прибрах моите касови бележки в прозрачна пластикова папка заедно с отменената сметка.
— Отсега нататък това ще се пази в папка „мъжки решения”. За историята. За да имаме учебник, когато следващия път поискаш да ме учиш на живот.
Мъжът отвори уста, но с жест го спрях.
— Семейният бюджет повече не храни твои приятели. Нито една сметка, нито един майстор, нито едно мъжко решение без моето съгласие. Искаш да си глава в къщата — първо стани полезен, а не вреден. А докато произвеждаш само гръмки думи и дефицит на пари, ще правиш каквото ти кажа.
Обърнах се и влязох в къщата. Отзад не се чуваше нито протест, нито обичайните лекции за женската участ. Само тежко, унизено дишане.
Когато вече хванах дръжката на вратата, от прозореца отново се разнесе радостният вик на Гошо, сложил мазна, окончателна точка в тази история:
— Герой на дивана! Чек покажи! Чек покажи!
