Последното желание
Не, няма да се прибера вкъщи… изхрипя Димитър, свит на две от болката. И Василена няма повече да видя. А исках да ѝ предложа брак… Не успях… Защо пък на мен така да ми се падне?
Айде сега, не драматизирайте усмихна се сестрата, като видя как пребледня момчето, докарано с линейката. Всичко ще бъде наред.
Съмнявам се едва прошепна той.
После с пуст поглед и ужас в очите мълчаливо наблюдаваха как го подготвят за операция.
*****
Димитър никога не обичаше болници.
Още от малък имаше патологичен ужас от тях всеки път го болеше, а най-жестокото беше, че никой не си правеше труда дори да се извини за нанесените морални щети.
Айде стига си ревал, Мите, подхилкваше се лелката с престилка, докато му дупчеше пръста за кръв. Момче си, на училище ще тръгваш, а ревеш като момиче. Срамота!
Димитър я гледаше през сълзи, риташе във въздуха, опитваше да се изтръгне, но бягството бе обречено. За срам и дума не ставаше беше му просто болезнено и обидно.
После, връщайки се с майка си от детската поликлиника в Русе, повтаряше през цялото време, че повече крак няма да му стъпи в болница.
Да, НИКОГА повече. По-добре да умра, ама там повече няма да вляза! отсече той патетично.
Ама, сине, защо говориш такива неща? изпъшка майка му. Лекарите са там да помагат на хората и да ги правят здрави. Те са добри хора, няма какво да ги мислиш!
Да бе да… подсмъркна Димитър, гледайки пръста си, от който му източиха половин живот. Да вземат да се лекуват сами, мен да ме оставят!
Изобщо да не ви разправям какво преживяха неговите ушни барабанчета, когато принудително го заведоха при зъболекаря да му вадят зъб. Такъв вой имаше, че го чуваха чак пред училището, въпреки двойните прозорци.
Ех, сладки детски спомени…
Та, когато стана възрастен, напълно логично беше да не ще и да чуе за бели престилки и миризма на медикаменти. Димитър пазеше дистанция от всичко болнично като от чума.
Но съдбата знае как да си прави шеги наложи се да иде в болница с апандисит.
Сгъна го така внезапно, че Василена, с която имаше резервация в ресторант, нямаше друг избор освен да вика Спешна помощ.
Айде, стига, бе, ще ми мине! хълцаше Димитър от леглото.
Стига глупости! Я виж се на какво си заприличал. Това е апандисит, казвам ти и аз такова имах!
Така че Димитър сърцето му не ще, но линеенца го заведе в Университетската болница в Русе.
Знаете как е там…
Само си помисли как ще го режат и започна да се изпотява яко. Когато по коридора покрай него минаваха двама санитари с количка и някой, който очевидно си е отишъл, направо му се смрази душата.
Свърши се… към небето дигна поглед Димитър, превивайки се. И Василена няма да видя повече. Предложение няма да има. Ех, за какво ми беше всичко това?
Айде, стига черногледства, опита с усмивка сестрата, спокойно, всичко ще мине.
Ама май няма…
Е, операцията е елементарна, дойдохте навреме по-късно е опасно. Но така, нищо ви няма!
Операцията действително мина като по учебник. Официално първият му позитивен опит с болнични легла и изобщо не го боля! Анестезията сладка дрямка; събуди се жив и здрав, направо учуден.
Прехвърлиха го в обща стая и той заспа като бягал пет кръга по стадиона. Събуждаше се само като сменяха системата.
А на другия ден сутринта…
Види се, стаята е споделена. В ъгъла възрастен мъж с вид на човек, дето е преживял повече социализма, отколкото демокрацията.
Само това ми липсваше помисли си Димитър. Сега ще захване да ми се оплаква на ушенце и няма спиране…
Изобщо не му се приказваше. Само на тишина и покой се надяваше и не звънна даже на Василена. Просто ѝ пусна едно “жив съм, не ме мисли”, мушна телефона под възглавницата и застана на поза статуя.
И какво? Трябваше тия дни да ѝ предложи брак романтична вечеря, музиканти, стъклена кутийка, всичко подредено. Но вместо с халка, се озова в болнична стая с безименен дядо.
Поне, за негов късмет, пенсионерът не се опита да го залива с истории от младините.
Поздрави го, мърмори нещо под нос, звъня по телефона настървено, само че батерията сдаде багажа. А зарядното, разбира се забравил вкъщи. Лекарките такова чудо за стария Nokia нямаха
Човечецът погледна безжизнения телефон и се разплака. На Димитър стана неудобно, та чак гузно. Явно се е объркал човекът май имаше истински проблеми.
Седна на ръба на леглото, чу се да пита Нещо не сте добре, да помогна?.
До сина не мога да звънна… въздъхна старецът.
Той не знае ли, че сте в болница? попита Димитър учудено.
Знае, знае Сестрата му звъня. Но си се сърдим. Половин година никакъв. Искаше да ме прати в дом за стари хора да продаде къщата ми…
Тук старецът се отприщи разказа как постъпил с инфаркт, закрепили го, но му предстояла операция.
Наредена ми е след два дни въздъхна.
Я стига, дядо! Отиваш на поправка, не на оня свят. На мен вчера ми махнаха апандисита, виж ме крака ритам!
Дядото се усмихна криво, но не спори, че сърце и апандисит не са същото.
Остай ми една душица само кучето. Писал съм на сина да се погрижи за Бухала. Ако няма да ме бъде, поне него в добри ръце да даде. Съседите с техните кучета няма да го искат. Но синът… той само за къщата мисли, не за Бухала.
Голяма грижа за едно куче… за малко да помисли Димитър, но дядото разказа как са се намерили взаимно на рождения му ден.
Оставен беше, бедното животинче, сам на една пейка. Дъжд вали, студ, хората подминават, никой не пита. Аз чаках, чаках стопанина никой не дойде. Прибрах го. Честно, усещам, че жена ми, Бог да я прости, ми го е изпратила за утеха.
Всичко е възможно… кимна Димитър в стил “няма лошо”, но реши да подкрепи стареца.
Бухалът стана смисълът на живота ми… повече от куче е той заключи дядото.
Онази нощ Димитър дълго мисли за бедното кученце. Смени постановката, загуби съня. В просъница куче, същото като от разказа на дядото, обикаляше улиците, търсеше… някого. А Димитър се влачеше след него, макар и без идея защо.
Сутринта, точно когато слънцето прокарваше път и през прозорците на болницата, Димитър стреснато се събуди от шума старецът хриптеше, държеше гърдите.
Да викам ли лекар?! подскочи Димитър.
Не… Първо позвъни на сина ми. Силян се казва. Телефонът му е на листче. Искам да се сбогувам, а ако не нека поне кучето не остане само.
С леко треперещи ръце, Димитър грабна мобилния си, намери драскулката, пусна обаждане.
Ало, господин Силян? Аз съм съседът по стая на баща ви… в този момент се сети, че не знае дори името на стареца!
Симеон Стефанов съм… измънка самият Стефан на умиране.
…На Симеон Стефанов. Много му е зле, помоли да дойдете, ако можете, да се сбогувате. Или поне за кучето. Става ли?
А, умира ли? В коя болница че беше? Шеста, така ли?
Шеста, да. Трета стая, втори етаж.
Диктува адреса, оставя телефона и подскача навън да търси медицинска сестра.
Като се върна Симеон вече беше изгубил съзнание.
Дръжте се, Симеоне… Сестрата отива за лекаря. Синът ви обеща да дойде!
Но напразно. Симеон предаде Богу дух, преди дежурният да дойде и да отметне ритуалното Свърши се.
*****
На практика баща ви почина в ръцете ми съобщи Димитър на Силян, когато той най-накрая благоволи да се появи.
Е, добре, че мина така сухо заключи синът. По-добре без мъки поне не бях натоварен да го гледам с години както често става. Време нямам за нищо! Имам семейство, работа… Да е починал, жив да е…
Симеон ви помоли да гледате кучето му, Бухала подхвърли с укор Димитър.
А, кучето? Някакво там. За него не беше съгласен да иде в дом за стари хора. Аз и му казах там хем ще му готвят, хем ще си има компания! Сега мой си е домът. За кучето кой както иска…
Последното желание на баща ви беше, изстреля го с поглед Димитър, изпълнете го! Домът пак си получавате!
Силян го зяпна, грабна стария Nokia и листа с номера си и излезе тежко, без едно Благодаря.
Димитър въздъхна и се вглъби. Жал му стана за човека на 77, а можеше още поне 10-15 да поживее. Съдбата, ех, съдбата… Кучето на улицата, без стопанин.
Ако Силян има поне зрънце човечност, ще го даде на хора ако не, кучето ще скита наоколо…, замисли се той. До късно сънува Симеон, който вика Бухала по улиците, а по бузите му текат сълзи.
Димитър наблюдаваше съня като страничен зрител и се чудеше защо не може да сдържи сълзите си а уж си беше обещал никога повече да не реве като момиче.
Тези сънища не го напускаха, докато не се прибра у дома. А Василена не можеше да не забележи колко замислен и умислен е станал.
Как, Мите, всичко наред ли е?
Да, просто мисля…
За какво?
В болницата лежах с един възрастен човек, Симеон Стефанов. Сърдечен пристъп, чакаше операция, но не дочака. Кучето му остана само…
Роднини няма ли, кой да го прибере?
Само син, ама не говориха. Като му се обадих дойде, но само за да се увери, че домът вече е негов. За кучето не му пука. Та сега ми тежи пък кучето сигурно заслужава не по-малко добър живот.
А да отидем да го потърсим? Ако още е по улиците, ще го вземем при нас.
Наистина ли? Ти нямаш против куче?
Ама много ясно! Много по-забавно ще е, ще го разхождаме, ще си имаме компания…
Добре, ама откъде да знаем къде е къщата на дядото?
Остави това на мен! Може би в болничната документация ще има адрес. Само по пътя ще минем през магазина ще купя шоколадче и хубаво кафе.
Магията на шоколадчето и хубавото лате не се забави на регистратурата едва, едва, но служителката размекна сърцето си и написаше адреса на листче.
След 40 минути бяха пред къщата в русенското село Басарбово.
Минаха покрай дървения плет, надзърнаха в двора, но куче няма.
Отсреща ги пресрещна съседката леля Марга.
Да не търсите някого? Там от седмица няма никой.
Аз съм лежал с дядо Симеон. Знам… Почина в болницата.
Ох, горкичкият! Какъв човек беше… На никого зло не направи. А синът му само къщата го вълнува. Кучето обаче, Бухала, го няма обаче.
Помните ли как изглеждаше?
Ей сега ще ви покажа даже снимка имам!
Показа им фото на екрана на телефона сладко малко бяло-кафяво кученце.
Той, милото животинче, откак Дядо Симеон го закараха, не мръдна от портата. Плачеше, виеше по нощите, ама синът накрая го натовари и си замина.
Знаете ли накъде?
Само каза, че ще му търси дом. Ама де да знам…
Двамата, отегчени и смутени, пробваха да обиколят улиците никой не беше виждал бездомно куче като това.
Изпратиха Силян съобщение блокиран номер! Явно интереси само към имота.
Дано поне да е намерил наистина дом на Бухала… рече Василена, макар да не вярвам.
И съдбата им поднесе неочакван обрат. Заради задръстване се отклониха по обиколния път и изведнъж Василена показа към канавката.
Митко! Онзи там не е ли Бухалът?
Слязоха, приближиха сърдитото малко куче стоеше и ги гледаше със същия поглед от снимката. Бухал!, викна Димитър и клекна. Не се страхувай! Симеон много искаше да се погрижим за теб. Може ли да дойдеш с нас?
Кучето първо подуши ръката му, после замаха с опашка, притисна се до Димитър и вдигна глава за почесване. Сякаш пак завоня на любимия си човек.
В очите на Василена се появиха сълзи може би, за първи път от години.
Тримата натовариха Бухала в колата и потеглиха към новия му дом.
Димитър си помисли: “Я виж ти, изпълних последното желание на човек, когото почти не познавах. А пък съдбата… умее да се шегува.”
******
Виж какво прави алчността, поклати глава Митко вечерта. Да имаш куче, а да го зарежеш на пътя!
Не се ядосвай, Мите главното е, че го намерихме. А на Силян животът ще му върне с лихвите. Когато децата му го изоставят някой ден…
М-да, вероятно си права, въздъхна Митко, прегледа Бухала, който вече хъркаше по собствения си диван.
В крайна сметка, понякога не трябва да чакаме специален случай трябва просто да направиш най-важните неща тук и сега. Докато Бухалът сънуваше света в краката си, Митко тихо извади скритата кутийка с пръстена и тази вечер предложи на Василена брак.
Не беше ресторант, не беше по учебник но беше точно както трябва.
И Василена, разбира се, каза да.
Е, това е историята. Колкото и шантава да изглежда, съдбата знае къде да завърти нещата Бухалът вече имаше истински дом, а Димитър и Василена куче и бъдеще заедно. Какво повече ти трябва?
