Мен няма
Пак ли си купила това нещо? Георги сложи плика на масата така, че нещо вътре издрънча. Казах ти вече: никакъв Велюр. Скъпо и излишно е.
Надежда Симеонова стои до прозореца и гледа към двора. Там съседското момиченце, на около седем години, гони гълъбите, те полетяват на облак, разпръсват се, а после пак се събират на асфалта, сякаш нищо не е станало. Надежда ги наблюдава и си мисли, че не помни кога последно си е купувала нещо просто ей така защото е пожелала.
Това е крем за ръце, Гошо. Триста и осемдесет лева.
Триста и осемдесет си е триста и осемдесет! Разбра ли колко е?
Тя не отговаря. Обръща се, взима плика, изважда малка кутийка със златист капак и я нарежда на перваза до мушкатото. Мушкатото не е цъфтяло отдавна. Надежда все си обещава да види защо, но все не ѝ остава време.
Надя. Говоря ти.
Чувам те, Гошо.
Тя излиза в кухнята, отваря хладилника и започва да мисли за вечеря. Зад гърба си чува тежките му стъпки, после тиха вратата на кабинета. Надежда въздъхва.
На петдесет и осем е. Живее в Пловдив, в тристаен апартамент на улица “Освобождение”, омъжена е за Георги Павлов Петров от двадесет и девет години. Имат пораснал син Антон, който живее в София и звъни в неделя, понякога пропуска. Имат вила на около четиридесет километра от града, кола, която само Георги кара, и работа Надежда е старша библиотекарка в градската библиотека вече осемнадесет години.
Животът си тече, никой не го е отнел.
Тя изважда пилешко филе, поставя го на дъската и взима ножа. Отвън момиченцето вече го няма, гълъбите са разлетели. Дворът е пуст, сив, между пукнатините на асфалта пониква миналогодишна трева.
Надежда стиска ножа, но не започва да реже. Просто стои.
Оставя ножа, отива до прозореца и отваря крема. Мирише тихо, с оттенък на цветя. Нанася малко от него, разтрива по ръката си. Кожата попива веднага и остава усещането, сякаш някой е държал ръката ѝ.
Затваря капачето и се връща да приготви пилето.
Тази вечер е като другите. Георги яде мълчаливо, гледа новините и си ляга. Надежда още стои на масата с чаша чай, който отдавна е изстинал, и разгръща старо списание за градини и дворове. Не чете, просто стои.
На сутринта отива на работа и заварва Люба Красимирова, скрита зад рафта с периодиката, плаче.
Люба, какво стана?
Люба е три години по-голяма и работи в библиотеката повече от всички. Знае разположението на всяка книга наизуст, а Надежда никога не я е виждала да плаче.
Нищо, нищо махва Люба с ръка и избърсва сълзите си. Лично е.
Ако искаш, разкажи.
Няма какво да кажа. Събаря носа си и прибира кърпичката. Дъщеря ми звънна вчера. Каза: Мамо, остаряла си. Така и каза остаряла.
Как така?
Точно така. Дадох ѝ съвет как да говори с мъжа си, по нашенски, човешки. А тя мамо, твоите съвети са вехти. Не знаеш как живеят хората сега. Люба подрежда списанията по купчини. Може пък да е права.
Не е права казва Надежда.
Откъде знаеш?
Надежда не намира какво да отговори. Стоят мълчаливо, наоколо мирише на хартия и старо дърво, после всяка тръгва по длъжностите си.
На обед Надежда излиза навън. Април е хладен, но слънчев, и тя стига до градинката, сяда на пейка и затваря очи. През клепачите просветва оранжево. Мисли за Люба, за дъщеря ѝ, за думата “остаряла”.
После се замисля за себе си.
Надежда Симеонова Петрова, по рождение Станчева, е родена в Пловдив през 1966 г. Завършва Пловдивския университет, специалност български език и литература. Омъжва се на двадесет и девет, късно за времето си. Георги е инженер, сериозен, надежден. След година се ражда Антон, тя излиза в майчинство, после работи на половин щат, прибира майка си, грижи се до края ѝ, после пак се връща на работа. Животът се подрежда предпазливо, без излишества.
Някъде там нещо се е изгубило, нещо, което Надежда не умее да нарече. Чува, че го е имало. Но сега го няма.
Отваря очите си. Пред пейката цъфти джанка, малки бели цветчета нереално нежни. Надежда си спомня, че не е рисувала поне тридесет години. В университета рисуваше изобщо, за себе си, с пастели. После нямало време, после неудобно, после забравено.
Изважда телефона и звъни на Антон. Той вдига на третото позвъняване, звучи зает.
Мамо, здрасти. Добре ли си?
Добре. Просто ти звъня.
Виж, почти съм на среща, ще ти звънна довечера?
Добре. Обади се.
Не се обажда. И това е обичайното.
Надежда се прибира от работа към шест, купува хляб от хлебарницата, върви по същия път, който е изминала хиляди пъти през тези години и знае всяка дупка, всяко ъгълче.
В къщи Георги е дошъл преди нея. Седи пред компютъра, чете нещо. Надежда се съблича, влиза в кухнята.
Ще ядеш ли?
По-късно.
Тя слага вода, намира остатъци от супа в хладилника. Докато топли, гледа крема, още стоящ на перваза. Кутийката малка, красива. Надежда си помисля, че Георги има право триста и осемдесет лева. Защо?
После обаче си спомня мира на крема. И го оставя на мястото.
Минават две седмици, нищо особено не се случва. Животът върви по старому. После една сутрин в библиотеката влиза Светла.
Надежда я вижда веднага жена на около четирийсет и пет, с палто като зряла череша, късо подстригана, с изправена стойка. Приближава и казва, че иска да стане читателка, интересува се от книги по психология и, ако има, нещо за рисуване с акварел.
С акварел? пита Надежда.
Да. Като дете все рисувах, искам пак да пробвам.
Надежда ѝ изготвя читателски картон, показва рафтовете с нужната литература. Светла се движи между редовете спокойно, разглежда, мести книги, не се колебае. Надежда следи с крайчеца на окото си у тази жена има нещо неуловимо, самодостатъчност, ведрост.
След половин час Светла идва с две книги, пита:
Вие самата четете ли това?
Кимва натам към рафта с психология.
Понякога.
Отдавна ли сте тук?
Осемнадесет години.
Светла я изглежда внимателно, без оценка, просто слуша.
Много е, казва.
Да.
Харесва ли ви?
Надежда мълчи секунда. Въпросът е прост, отговорът не е.
Харесва ми, казва. Харесвам книгите, хората. Мястото ми е познато.
Познато повтаря Светла, сякаш опитва думата на вкус. Разбирам.
Взима книгите си и си тръгва.
Следващата седмица идва отново, връща една от книгите, търси нещо по акварел. Надежда намира тънък албум с репродукции, подава ѝ го. Светла взима, после неочаквано пита:
А вие бихте ли пробвали?
Какво?
Да рисувате. Има един курс по акварел всяка събота сме малка група, много е непретенциозно. Елате.
Почти автоматично Надежда иска да откаже. Отваря уста за не. Вместо това пита:
Къде?
Светла ѝ изписва адрес: арт-пространство “Белият свят”, улица Марица, събота, единайсет сутринта.
Вечерта Надежда гледа бележката, слага я в джобче на престилката, после до крема на перваза. Георги не я пита нищо, както никога само ако опира до пари или домакинство.
В петък вечер, докато вечерят, му казва:
Утре ще ида на курс по рисуване.
Георги вдига очи от чинията.
Къде?
На Марица. Новата читателка от библиотеката ме покани.
Колко струва?
Не съм попитала още.
Ясно взима си хляб. Иди, ако наистина няма друга работа.
Надежда го гледа. Той вече не я гледа. Тя си мисли: всичките тези години едно и също пак ти, за какво, колко струва, няма какво да вършиш.
Добре, казва тя. Ще ида.
Става рано, облича сив пуловер и тъмносини панталони. Поглежда се в огледалото отдавна не е спирала така внимателно. Лицето ѝ не е младо, но не е и лошо. Очите са сиви, живи. Косата, прошарена, но още гъста. Прекарава ръка, сплита я по иначе и слага от крема по ръцете, малко и на врата си.
Излиза в девет, за да не бърза.
Арт-пространството Белият свят се намира на втория етаж в стар пловдивски дом, отвън невзрачен, вътре уютен бели стени, дървен под, големи прозорци. Надежда се качва по стълбите и отваря.
Светла вече е там, с още четири жени и един мъж на около петдесет едър, с риза на каре. Всички седят на дълга маса, пред всеки има вода и лист хартия.
Надя, махва Светла. Добре дошли!
Надежда сяда до нея. Водещата, млада жена на име Зоя, казва, че днес ще рисуват клонка люляк. Надежда хваща четката, ръката ѝ леко трепери не от притеснение, а че не е свикнала.
Не очаквайте да стане красиво казва Зоя. Мислете за водата и за цвета, нищо друго.
Първият щрих се разтича лилаво по мокрия лист, смесва се със синьо. Втори, трети. Боята тръгва накъдето си ще, не по план това е особено интересно. До нея Светла е съсредоточена, мъжът рисува с малка четка недоволен от себе си.
Когато са готови, Надежда гледа картона си. Не прилича на люляк, по-скоро е нещо разлято лилаво-синьо, на петна. Но в него има нещо живо, нещо само нейно.
Много е хубаво, казва една възрастна жена отсреща Галина.
Не смятам, отвръща Надежда.
Аз мисля. Има настроение.
Може би. Може и да има.
След заниманието Светла кани Надежда на кафе в малка близка сладкарница. Сядат до прозореца, поръчват, Светла директно пита:
Хареса ли ти?
Да. Не очаквах.
Знаех си Светла държи чашата с две ръце. Понякога те гледаш така, сякаш виждаш нещо, но се страхуваш да го погледнеш право.
Надежда мълчи, после пита:
Отдавна ли сте в Пловдив?
Три години. Дойдох от Варна. След развода.
Ясно.
Много трудно в началото. После по-леко. После дори интересно.
Интересно?
Да живея сама по себе си. Оказа се, че не се познавам добре. Усмихва се топло, без ирония. А вие омъжена ли сте?
Двадесет и девет години.
Добре ли е?
Надежда разбърква кафето, без нужда.
Зависи.
Светла не пита повече. И това я прави приятел.
Вкъщи Надежда се връща към един. Георги гледа футбол и не пита как е било. Тя си стопля супа, обядва сама и слага акварела си до мушкатото.
Мушкатото изглежда по-живо, май. Надежда се вглежда на един клон има червен пъпка, не е забелязала досега.
Следващата събота пак отива на курса. И после пак. Светла идва всеки път. Постепенно започват да си говорят след занятието първо половин час, после цял. Надежда разказва за библиотеката, за книгите които обича. Светла за работата си на счетоводителка в строителна фирма, за Варна, за дъщеря ѝ, която живее там и учи английски.
Един ден Надежда пита:
Не ви ли е самотно тук?
Понякога. Но това е друго самота, не старата.
Как така друго?
Светла се замисля.
Преди бях с човек и пак бях сама. Това е най-тежката самота. Сега съм сама, но не се чувствам самотна. Различно е, нали?
Да, разбира Надежда. Вътре сякаш нещо се раздвижва, като лед по река на пролет бавно, но неотменимо.
Май месец в библиотеката обявяват конкурс. Общината иска културно събитие за хората. Управителката Мария Юриева събира екипа:
Идеи?
Всички мълчат. Надежда също, но умът ѝ вече работи.
Може да направим литературна вечер предлага Люба. Четем и обсъждаме.
Това го има всяка година. Не е ли време за нещо различно?
А ако е за жени? казва Надежда.
Всички я поглеждат.
В какъв смисъл? пита Мария Юриева.
Истории на истински жени от квартала. Да разкажат за себе си не литературни истории, истински. Ако ръчно творят да покажат. Рисуват, плетат, моделират.
Мълчание.
Необичайно е, казва Мария Юриева.
Но е живо.
Кой ще го организира?
Аз, казва Надежда, като себе си изненадва.
Добре, Надежда Симеонова, опитайте.
Веднага звъни на Светла, тя чува и се смее:
Браво! Ти?!
Да. Не знам защо. Просто излязоха думите.
Най-истинските са така. Аз участвам. И Галина ще поканим нашата съкурсничка. Прави керамика.
Галина е пенсионерка, трети година, вае керамика най-вече птички. Надежда я кани, Галина веднага се съгласява.
Надежда пише програма вечер, като Георги е в кабинета. Сяда с тетрадка, пише, задрасква, пак пише. Това е ново усещане тя създава нещо, не поддържа, а създава.
Една вечер Георги я заварва с тетрадката.
Какво пишеш?
По работа. Подготвям събитие.
Пак библиотечно нещо.
Да.
Ти все си заета напоследък.
Лошо ли е?
Днес беше студена вечерята.
Извинявай. Другия път ще я стопля.
Той си тръгва. Надежда го гледа в гръб и мисли: той вече нищо не вижда във мен освен студена вечеря.
Продължава с тетрадката.
Вечерта в библиотеката е трета събота на юни. Надежда кани четири жени, сред които Светла и Галина, пета е Наталия Иванова бивша учителка по география, пише стихове, шеста е Зоя водещата на курса по рисуване.
Прави плакат, излепя го из квартала, обявява във вестника. Притеснява се дали някой ще дойде. Залата се напълва. Повече от трийсет души, основно жени от двайсет и няколко до възрастна дама с дъщеря си.
Води вечерта сама. Не прави големи встъпления само казва няколко думи: Събрали сме се, за да се чуем една друга. Това е важното. После дава думата на Галина.
Галина разказва как след пенсиониране не е имала идея какво да прави половин година е блуждаела из дома, после случайно попада на керамичен курс, взима глина и усеща: Оказа се, че имам ръце. Всички се смеят, топло, задружно.
Светла говори за преместването си и за страха от новото. Разбрах, че се страхувах не от новото, а от старото, казва. Надежда си повтаря тези думи.
Наталия Иванова чете стихове, гласът ѝ трепери, после се укротява. Аплодисментите са сърдечни.
След края, с Люба прибират, подреждат чашите.
Добре стана, Надя казва тя. Честно.
Неочаквано добре.
Неочаквано за теб. Ти умееш с хора, само не си го позволявала.
Мислиш ли?
Знам го, осемнадесет години сме заедно.
Надежда окачва забравен шал на закачалката. Мисли: права е. И това боли. Защо повод беше първият път едва сега?
Вкъщи Георги вече спи. Надежда се преоблича, пие вода в кухнята. На перваза са кремът и акварелът с люляк. Мушкатото цъфти с четири цветни топки.
Надежда нанася малко крем, бавно, с усещане. Гледа мушкатото, мисли за Светла: Страхувах се не от новото, а от познатото.
Сутринта Георги пита:
Как мина вечерта?
Добре. Имаше доста хора.
Изяде ли нещо?
Чай имаше.
Чаят не е ядене. Той рови телефона си.
Надежда си налива кафе и излиза на балкона. Утрото е ранно, дворът пуст и мирише на липи. Мисли: този въпрос Яде ли? е грижа, но в неговата форма. Двадесет и девет години е приемала формата за съдържание, без да види, че съдържание няма, или отдавна го няма.
Не знае. Но сега започва да гледа право.
Юли, Антон звъни не неделя, а сряда.
Мамо, здрасти. Как си?
Добре, Антош. Нещо се случи ли?
Не, не. Просто така. Писа ми Светла.
Надежда спира до хладилника.
Коя Светла?
Твоята позната. Намери ме във Фейсбук, каза, че правиш чудесни събития че си водила страхотна вечер. Не знаех.
И не си питал.
Мълчат.
Мамо, извинявай. Наистина не съм. Разкажи ми.
И Надежда разказва за курса, за Галина с птичките, за Наталия Иванова със стиховете, за пълната зала. Антон слуша, не прекъсва.
Браво, казва. Сериозно.
Благодаря.
От кога така?
За пръв път ми е.
Трябваше по-рано.
Така е.
После пита:
А с тати добре ли сте?
Надежда гледа през прозореца. В двора е залято от юлска светлина, две момчета ритат топка.
По познато.
Ама това добро ли е?
Не зная още.
Антон не настоява. Казва, че ще дойде през август. След разговора Надежда стои дълго пред прозореца.
Август, Антон идва за четири дни. Много прилича на баща си по външност, по характер има нейното внимание към хората. Носи сирене и ядки, седи на масата и слуша майка си истински.
Една сутрин, Георги на вилата, двамата с Антон на кафе в кухнята.
Мамо, променила си се.
В какъв смисъл?
Не мога да ти обясня. Като че си станала повече. Засмива се. Звучи смешно.
Не е, разбирам.
Щастлива ли си?
Надежда стиска чашата.
Да. Но малко ме е страх.
Защо?
Като започнеш да виждаш себе си по-ясно, виждаш и всичко наоколо не винаги е удобно.
Антон кимва.
Тати вижда ли?
Тати вижда студената вечеря казва тя, веднага съжалява. Прости ми.
Не, честно е. Говорила ли си с него?
За какво?
За това, от което имаш нужда.
Надежда се заглежда през прозореца август, вече позлатен, тревата по края жълтинее.
Не умея. Не съм опитвала досега.
Опитай.
След заминаването му, Надежда мести постелята, мисли за думите му. За опитай. Двадесет и девет години не е опитвала истински. Заговаряла е, но не за важното. То винаги се премълчава по навик, заради сигурното. Георги умееше да гледа така, че разговорът изобщо не започва.
Септември Мария Юриева я вика: общината иска да повтори вечерта, по-голям мащаб, в цялата библиотечна мрежа. Пак Надежда е организатор.
Вече е сериозно. Ще получиш надбавка.
Съгласна съм.
Мария Юриева се усмихва:
Станала си различна това лято.
Не ми е обидно.
По-добра си. По-жива.
Надежда се връща на работното си място поздравява читател, раздава книги, записва в тетрадката. Обръща се към четалната зала рафтовете с книги, масите с нощни лампи, голямото прозорец, през което влиза септемврийска светлина.
Осемнадесет години. И чак сега да си “у дома” свое място, не просто място, където си.
Есента носи промяна и вкъщи. Георги усеща, че все по-често се връща късно, съботите са заети, с жени, които той не познава.
Коя е тази Светла?
Приятелка.
Кога успя да стане приятелка?
Февруари. В библиотеката.
И всяка седмица с нея?
Почти.
Поглежда я по друг начин не раздразнен, а объркан. Надежда разбира в него има обърканост.
Не забранявам, казва. Просто не съм свикнал.
С какво?
Че имаш толкова неща.
Тя сяда срещу него. За пръв път от години го гледа без обичайната си защита като човек, когото не познава, макар да делят три десетилетия.
Гошо, казва тя, Радваш ли се, че правя нещо. Освен дом и работа?
Той мисли:
Не знам. Може би.
Може би?
Казвам ти непривично е. Отива до прозореца. Преди беше винаги тук. Сега все си някъде.
Не съм някъде. Тук съм.
Тук, но друга.
Гледа гърба му леко прегърбен, шейсет и една. И той е остарял.
Гошо, кога последно си говорихме не за ядене, не за колата просто разговаряхме?
Е…? Говорим си, нали…
За какво?
Не отговаря. Гледа встрани.
Точно това, казва тихо Надежда.
Ноември идва със студ и голямата вечер. Три седмици подготовка, осем участнички, местен художник излага картини на стената в библиотеката. Светла помага навсякъде, виждат се почти всеки ден в кафене, библиотека, разхождат се по Марица, когато може.
Един ден, край реката, Надежда казва:
Не знам как съм живяла преди.
Живяла си казва Светла.
Не. Сякаш съм била дълбоко вътре в себе си и не съм излизала. Защо?
Не защо, така се е получило.
Можеше и по друг начин.
Можеше. Светла гледа Марица сива, ноемврийска, красива в суровостта си. Инако започва, когато му дойде времето.
На петдесет и осем съм.
И?
Много е.
Надя, обръща се Светла, Сериозно ли? Аз познавам жени, които на трийсет и пет са се отказали от себе си и живеят като музейни експонати. А ти на петдесет и осем започваш. Това е време.
Надежда гледа реката. По нея бавно слиза баржа.
Знаеш ли казва, рисувам всяка седмица. Девет месеца вече.
Знам.
Днес написах текст за вечерта сама, не по образец.
Чете ми го.
И се получи.
Живо е. По-важно от хубаво.
Петък вечерта залата е пълна повече от седемдесет души. Някои стоят изправени. Надежда води и чете своя текст. Гласът не ѝ трепери почти. Говори за това, че у всяка жена има нещо истинско, което чака да бъде видяно. Възрастта не е врата, която се затваря, а понякога отваря нови. Не наставлява, просто казва това, което сама е разбрала наскоро.
След края идва една много възрастна жена Евдокия Матеева, на осемдесет и три.
Детенце, това за мен ли беше?
За всички ни.
Не за мен. Усетих го. Като млада везах, после оставих мислех, че е глупост. А сега си мисля: можех да пробвам пак. На осемдесет и три, смешно ли е?
Изобщо не е смешно.
Наистина?
Наистина.
Евдокия си тръгва. Дъщеря ѝ я държи под ръка, вървят бавно, но с нещо ново.
Декември е тих. Надежда вече води собствени срещи литературен кръжок в библиотеката, сряда вечер. Постоянно има шест-седем души, четат, спорят, тя едва ги успокоява.
Вкъщи е напрегнато. Не гръмко, просто напрегнато. Георги е по-мълчалив. Тя усеща нещо мисли, не казва. Не чака вече той да започне.
Средата на декември Надежда влиза в кабинета, където Георги чете.
Гошо, трябва да поговорим.
Кажи.
Не така. Затваря вратата, сяда до него. Нормално.
Той затваря книгата, гледа я.
Какво има?
Нищо няма. Но искам да ти кажа неща, които никога не съм казвала.
Той мълчи, леко напрегнат.
Дълго живях така, сякаш почти ме няма, започва тя. Бях тук, готвех, работех, поддържах вилата, правех всичко. Но вътре мен почти ме нямаше. Това е и мое позволих. Но е и наше такова съжителство.
Георги гледа в масата.
Искаш развод?
Не знам какво искам. Но трябва да говорим истински. Имам нужда да ме виждаш. Не вечерята, не ризите мен.
Дълго мълчат. Навън вали сняг.
Не мога, Надя, казва накрая той. Не ме учиха така.
Знам. Но не те обвинявам. Просто искам да опитаме по друг начин. И искам да знам, искаш ли и ти.
Гледа снега. После пак нея в очите ѝ вижда онова объркване.
Много си се променила тази година.
Да.
Не винаги те разбирам.
Знам.
Но не искам… спира се, търси думи. Не искам да си тръгваш. Оттук. Или изобщо.
Гледа го шейсет и една, рамене приведени, объркан човек, свикнал на един живот.
Тогава да опитаме, казва. Не обещавам, че ще е лесно, но можем да опитаме.
Януари идва със студ и чиста светлина. Надежда ходи на работа, води кръжока, рисува всяка събота. Вече има много рисунки Светла взема част у дома, други окачва Надежда в кухнята при мушкатото. Мушкатото пак цъфти пресажда го, сега расте буйно.
Със Светла се виждат по-рядко, тя има трудности на работа, но се чуват често.
Един ден Светла пита:
Мислеше ли да продължиш събитията пролетта?
Мислех. Искам цяло малко тържество, няколко дни.
Много работа.
Да. Харесва ми да има какво да правя.
Светла се смее.
Кой би казал миналата година.
Кой би казал…
С Георги не е по-лесно. Говорят често, това е вярно. Понякога лесно, понякога той се затваря, тя го оставя, не настоява. Животът тече, тя си има своето.
През февруари Георги казва на вечеря:
Миналата седмица бях на лекар. Преглед.
Притеснява те нещо?
Превантивно. Понякога кръвното. Бърка с вилица. Няма нищо страшно, казаха само хапчета.
Добре, че си ходил.
Не питаш защо не ти казах?
Защо?
Не исках да те тревожа. Привичка е.
Привичка да не ме тревожиш?
Да. Ти и без това все имаш нещо на главата.
Надежда го гледа. Тия думи са важни, усеща го.
Гошо. Искам да знам, когато ти е зле. Искам да зная за лекаря. Поне да знам.
Ще ти казвам.
И аз ще казвам.
Мълчат. Навън преспи, в кухнята топло, ухае на храна. На перваза кремът и нова рисунка ябълкова клонка бяла, нежна.
Хубава е картинката, казва той. Ти я направи?
Аз.
Можеш.
Уча се.
Февруари късно звъни телефона Люба Красимирова.
Надя, извинявай, дъщеря ми се върна.
Добре ли е?
Да. Помирихме се. Усмивката ѝ се усеща. Каза, че е била несправедлива с остаряла-то.
Щастлива ли си?
Много. Надя, да опитам ли на твоя курс по акварел?
Разбира се. Събота в единайсет.
Страх ме е, че няма да мога.
В началото никой не може. В това е смисълът.
Люба идва. Държи четката неловко, първият щрих твърде тъмен, вторият почти без цвят. Люба се изнервя.
Надя, виж ме каква мизерия.
Харесва ми.
Не е клонка, а петно.
Първият път е такъв.
Не ти ли е неудобно да ме утешаваш?
Честно ти казвам: следващият път ще е друго.
Люба се смее:
Добре, следващият път.
Март носи първа топлина. Надежда пуска заявка за пролетното тържество, приемат я. Антон съобщава, че ще дойде април и ще присъства.
Една вечер, Георги си легнал, Надежда в кухнята с тетрадка, записва идеи. Отвън капе, снегът се топи, пролетта се усеща. Мушкатото разцъфтява мощно три червени цвята, една пъпка скоро ще се отвори.
Гледа крема отдавна е свършил, но оставя кутийката. Купува си нов, пак Велюр, триста и осемдесет лева. Георги не коментира.
Отваря нова страница: Какво знам сега, което преди година не знаех. Гледа заглавието, после затваря тетрадката. Това не се пише, вече е в нея.
Звъни телефонът, късно почти единайсет. Светла.
Всичко наред? пита Надежда.
Всичко е по-добре. Гласът на Светла е променен вдъхновен, малко развълнуван. Надя, трябва да ти кажа. Предлагат ми работа във Варна добра позиция, добро заплащане. Дъщеря ми е там. Мисля.
Надежда замълчава.
Тръгваш ли?
Не знам. Мисля Затова ти звъня. Кажи нещо.
Какво?
Какво мислиш.
Надежда гледа вън април е, тъмен, влажен, жив.
Мисля казва бавно, че ти знаеш отговора. Вече си решила, просто не си го изрекла.
Тишината не е дълга.
Да, може би си права.
Тогава какво те спира?
Какво ще остане тук курсът, ти, Галина с птиците, Наталия Иванова със стиховете.
Ние няма да се изгубим.
Пловдив е далеч от Варна, Надя.
Светла върти химикал в ръката ти самата ми го каза помниш ли, над Марица, беше ноември.
Какво?
Инако започва, когато започва.
Светла се смее, тихо и топло.
Умна съм била.
Умна си.
Надя, ще те питам нещо откровено.
Казвай.
Щастлива ли си?
Надежда гледа мушкатото, крема, рисунките по стената, тетрадката с неизписани отговори.
Станах себе си казва. Мисля, че това е по-важно.
Това ли е отговорът?
Може би да.
Радвам се за теб.
И аз за теб.
Надя
Да?
Какво ще правиш, ако замина?
Надежда гледа празната страница в тетрадката.
Ще продължа, казва тя.
