Мъжът се върна вкъщи и, без дори да съблече дрехите си, веднага извика: Трябва сериозно да поговорим!
Той беше стъпил само на прага, без да си свали обувките или палтото, когато изрече:
Лили! Имаме нужда от сериозен разговор
И почти без да диша, с очи, широко отворени от емоция, добави:
Влюбих се!
Ето ти го помисли си Лилия. Кризата на средната възраст удари и нас. Добре, добре Но не каза нищо, а само го погледна внимателно в очите нещо, което не беше правила от пет-шест (или може би осем?) години.
Казват, че преди смъртта целият живот прелита пред очите ти. Пред Лилия започнаха да се редуват спомените от общите им години. Запознаха се банално онлайн. Тя отреже три години от възрастта си, а бъдещият ѝ мъж добави три сантиметра към ръста си. Така, макар и с мъка, те успяха да отговарят на критериите си и да се намерят. Лилия вече не помнеше кой пръв пише, но знаеше, че писмото му не беше вулгарно и имаше лека самоирония, което й хареса. На тридесет и три, със средна външност, тя реалистично оценяваше шансовете си на брачния пазар и знаеше, че ако не е на последно място, със сигурност е на предпоследното. Затова реши да затваря очи за недостатъците, да носи розови очила и да сложи елегантно бельо, а в чантата си домашни бисквити и книга.
Първата им среща мина неочаквано леко (ето какво прави правилният имидж!), а романсът им се разви бързо и страстно.
Беше им забавно заедно, и след шест месеца срещи и постоянни подкани от родители, които вече бяха изгубили надежда да видят внуци, той ѝ предложи брак. Запознаха семействата си, сгодяването беше прието с радост, и от страх някой да не се размисли, избраха първата свободна дата за сватбата.
Според Лилия, живееха добре. Вкъщи цареше тропически климат с леки сезонни промени, без африкански страсти, но с топлина и уважение какво повече да искаш?
Той, типичен мъжкар, беше прост и прям и веднага след женитбата изостави имиджа на емпатичен-романтичен-мачо-с-златни-ръце, разкривайки се такъв, какъвто наистина беше обикновен, трудолюбив и грижовен човек с удобни домашни гащи.
Лилия, като по-сложна жена, бавно освободи образа на тиха-неразбрана-секси-домакиня-интелектуалка, започна да се отпуска, а бременността ускори процеса. След година вече с удоволствие се отдаде на удобен домашен халат.
Фактът, че никой не жалеше за изгубените имиджи, убеди Лилия, че е взела правилното решение. Всекидневничат и отглеждането на две деца раздвижваха семейната лодка, но без катастрофи след бурите отново плаваха спокойно.
Щастливите баби и дядовци помагаха, кариерата вървеше бавно, но сигурно, пътуваха, отделяха време за хобита, без да нарушават статистическите норми.
Бяха женени дванадесет години, и през цялото време той не беше изневерил, дори и с лек флирт, въпреки че Лилия не беше ревнива. Тя си го представяше, как флиртува, и се усмихваше картината в главата ѝ беше абсурдна.
Мъжът ѝ, осъзнавайки, че не умее да прави класически комплименти, смени тактиката сега изразяваше възхита само с очи, като дългокрако зайче.
С годините тя научи да разпознава цялата палитра от емоции в неговия поглед: от дива изненада до яростно негодувание. И сега си го представяше, как прави комплименти на някаква мишка, като очите му стават все по-големи
Гърлото ѝ пресъхна, когато си го представи като заек, и нервно попита:
Е, как се казва тази твоя мишка?
Очите му буквално се изкачиха на челото, а с треперещи ръце, заекващо, той прошепна:
Как Как как можа да познаеш, че съм се влюбил в мишка?! Виж я само колко е прекрасна, нежна, хубава прилича на теб!
И извади от под ризата си малка сива мишка с розови уши и черни очи-мъниста.
Лилия вече не чуваше нищо. Гледаше мъжа си, новата му приятелка, целува ги и двамата и беше безкрайно щастлива, че се е влюбил именно в тази мишка толкова подобна на нея.
