Днес, като обикновено, приготвях обяд нарязвах месо за яхнията. Във въздуха се носеха аромати на лук, в тигана пък пържеше мазнина, когато изведнъж телефонът звънна. Мъжът ми Борис вдигна слушалката. Гласът му бе спокоен:
Ало?
Последва пауза. Дълга. Сякаш някой говореше безспирно, а той само слушаше. Изтрих ръцете в престилката и излязох от кухнята. В коридора никой. Телефонният кабел се проточваше към детската стая. Сърцето ми се стисна. Не знаех защо, но тръгнах тихо, сякаш се промъквах на пръсти.
От затворената врата долових неговия шепот. Тон, с който никога не говореше с мен.
Емилия, моля те, успокой се Разбирам те, наистина. Но и ти ме разбери. Имам семейство, не мога да дойда сега И аз те обичам. Много. Но не мога да говоря Гергана може да влезе във всеки момент. Ще се разбере с теб, но не е време все още Утре. Моля те, не ми звъни на този номер сега. И така Обичам те.
Сякаш ме удари ток. Ръката, готова да отвори вратата, замръзна във въздуха. Сърцето ми биеше толкова силно, че дишането стана тежко. Обичам те. Каза го на друга жена. Не на мен.
Гергана не направи сцена. Гласът на майка ѝ ехтеше в главата ѝ: Никога не взимай важни решения под влиянието на емоции. Изправи се колкото можа и се върна в кухнята. Взе ножа, но ръката ѝ трепереше. Парчетата месо падаха на дъската безредно. Котката се търкаляше около краката ѝ, Гергана ѝ хвърли парченце единственото автоматично проявило се добро.
И аз те обичам
Тези думи се въртяха в главата ѝ като заклинание. Запъна се на другата му фраза: Имам семейство Значи, още ли има значение? Още ли е важно?
Но тогава каква е тя? Само майка на децата му? Домакиня? Навик? Болката стисна гърдите ѝ. Всичко между тях беше наред. Той бе грижов, внимателен. Никакви признаци на дистанция. Никога не даде повод.
След двайсет минути Борис се върна в кухнята, вдиша аромата на готвеното и се усмихна:
Каква миризма! Скоро ли ще е готово?
След половин час. Надробих месото ще се свари по-бързо Кой ти звънна?
Какво? сякаш не разбираше. А, от работа. Помолиха ме да дойда утре да приема дървен материал.
Често те карат да работиш през уикенда. Не ми харесва.
Всички са на отпуск, лято е
Мхм.
Защо си толкова тъжна, Гергано?
Просто съм уморена. Мислех, че утре ще сме заедно, ще отихме до вилата.
Ами ти работиш. Ще тръгнем вечерта.
Борис
Какво?
Обичаш ли ме?
Разбира се, какво питаш. Обичам те, Гергано. И децата ни обичам. Знаеш семейството ми е всичко.
Протегна се, прегърна я, целуна я по врата. Но за първи път този целувка ѝ бе неприятна.
После лежеше на дивана и гледаше синовете си, които играеха наблизо. Котката скочи на корема ѝ, заби си ноктите благодаря за угощението. Гергана стисна лапичките ѝ, наведе глава си в пукулата.
Тази жена трябва да изчезне.
Гергана не можеше да споделя мъжа си. Не можеше да спи с него, знаейки, че е бил с друга. Но да го загуби непоносимо. Решението дойде само: да се справи с любовницата. Лично. Без негово участие.
На следващия ден, когато мъжът заведе децата в градината и се приготви за работа, Гергана каза в офиса, че се чувства здраво и остана вкъщи. Под прикритие зае от съседката халат и кърпа в завода ще зидаме. После направо до градския парк. След няколко минути излезе Борис. Гергана го последва, скривайки се по улиците.
Влезе в пазара, купи коктейл и плодове, после зави към частните къщи. Гергана разбра: там тя живее. Мъжът изчезна зад портата.
Седна на пейка. Чакаше. И ето го излезе не сам. Висока блондинка до него. Почнаха да вървят към гората мястото, където някога ходеха заедно. Гергана се върна у дома. В главата огън. В душата безнадеждност.
След няколко дни успя да разгледа Емилия добре красива, макар и предателка. На около трийсет. После късмет: видя я с приятелка. Тя, без да подозира, разкри всичко.
Емилия? Сама със болно дете, мъжът я изостави. Сега има почитател. Оженен. Казва, че ще напусне жена си заради нея, прошепна приятелката, а в сърцето на Гергана пламна мъст.
