Младата жена Радка Илиева лежеше в болницата. Първо ѝ направиха операция за отстраняване на апендицит, после нещо се обърка леко възпаление, усложнения. Затова все още не я изписваха. Но за какво да бърза? На болнична е, работата може да почака. А в общежитието на шивашката фабрика, където живее, съквартирантката ѝ Снежана ще се радва, че е сама и възлюбленият ѝ Тошо може да я посещава до зори.
Радка нямаше ухажор. Не беше красива като русокосата Снежана тиха, скромна, прекалено за своите двадесет и шест. Животът ѝ някак не се получаваше. Снежана ще се омъжи, а на нея ще напаснат някой нов. Жилищният проблем във фабриката беше тежък не строят, а работници са нужни.
За всичко това мислеше Радка, гледайки синьото небе през прозореца и поглеждайки към възрастната си съпалатничка, баба Станка. Тя повечето време спеше, но когато се събуждаше, водеха спокойни разговори, разказваха си.
Радка сподели как остана сама. Родителите ѝ починали, а по-големият ѝ брат изпи всичко наследство, разпродаде семейния дом и сега лежи в затвора за кражба.
“Сама съм, бабо Станко,” жали се тя мъгляво.
“А мъж няма ли?” попита бабата, изучавайки я внимателно. “Никога не си била омъжена?”
“Не. Казвам ти, сама съм. Една приятелка имам, и тая скоро ще се омъжи. А вие имате ли семейство?”
“Ами как!” отвърна с гордост баба Станка. “Роднини нямам, ама момчетата ми са винаги до мен. Ако нещо тръгне накриво поправят, боядисват, белят.”
И разказа история, от която Радка остана леко объркана.
Оказа се, че баба Станка живее в къща в покрайнините на града. Къщата е стара, наследена от родителите ѝ. Мъжът ѝ почина отдавна, деца не им дал Господ. Но от доброта и от копнеж по деца, тя започнала да приютява улични хлапета.
“Напека палачинки или банички с картофи. Свиквам ги всички. Тичат като луди. Сядат около масата, пет-шест души, и ядат като вълци. Родителите им цял ден на работа, заводът е наблизо. А те сами на улицата.”
“А мъжът ви? Съгласявал ли се?”
“Как да ти кажа? Ромонеше, разбира се. Ама момчетата носеха вода в градината, нареждаха дърва за зимата. Той се примиряваше тежката работа беше свършена.”
“А сега къде са тези хлапета? Пораснали са, нали? Идват ли да помагат?”
“Идват, ама как!” заяви баба Станка. “С децата си идват. А които са по-големи сами притичват. А за мен каква радост! Винаги имам палачинки на готово. Дори в болницата ме посещаваха.”
Радка си спомни, че наистина някой я беше посещавал, но тогава ѝ беше мъчно да наблюдава.
“Не ми остана много, Райке,” изпъшка баба Станка изведнъж. “Ама имам два безпризорника Митко и Цветан. Е, не точно безпризорници. Единият с майка си живее, другият с баща. Те цял ден на завода, понякога по две смени. А децата сами по себе си.”
“И вие ги храните?” учуди се Радка.
“Не само храня. Уроките си ги правят при мен, помагат. Без мен улицата щеше да ги погълне. Затова и сърцето ми боли за тях.”
Два дни по-късно на баба Станка ѝ съобщиха, че има посетители. В палатата втурнаха две момченца на десет години Митко и Цветан, а зад тях родителите им: леко куцояк мъж с плътни ръце и жена с изтощено от работа и безсъние лице.
Радка вече ставаше, затова тихо излезе, за да ги остави насаме.
Когато се върна след тяхното заминаване, баба Станка вече спеше, а на нощното шкафче лежаха плодове, пакет бисквити и бутилка кисело мляко.
Гледаше спящата жена и не можеше да разбере откъде ѝ е хващала силите през годините да храни чужди деца. Би ли могла тя сама? Тогава си спомни и за трето момче Димо, непослушно и буйно. Родителите му пиеха толкова, че понякога той преспиваше на улицата. Баба Станка го прибираше. Един ден, когато Радка най-сетне напусна болницата, отиде при баба Станка. Дъждът капеше по прозорците на старата къща, а вътре гореше огън в печката. Митко и Цветан вече бяха там, седяха на пода и чертаеха, а Димо, по-голям и по-тих сега, донасяше дърва. Баба Станка ѝ се усмихна: Дойде, Райке? Седни, ще опечем банички. И докато миризмата на прясно тесто се разнасяше из стаята, Радка за първи път от години усети нещо като дом.
