Падна ми се грозната
Светкавица Силен трясък Тъмнина Тъмнина
Най-накрая тъмнината започна да се разсейва. Чу се глас:
Весела Иванова, това е спасителят, при тях там нещо се взриви.
През болката усети докосване на ръка на шията си. Опита се да отвори леко клепачи. Това стана с мъка. Пред очите му висеше медальон във формата на правоъгълник с гравирани върху него зодиакални знаци… Очите на жената в бял халат
В операционната! прозвуча глас съвсем близо.
Родителите се върнаха от работа. Майката веднага се втурна към кухнята, като надникна в стаята, където синът правеше уроци. Димитър, влизайки в стаята, веднага забеляза, че настроението на сина не е много добро.
Толи, какво се случи? бащата потупа сина по главата.
Нищо, – измърмори синът, четвъртокласник.
Хайде, казвай!
Скоро е осми март. Учителката ни задържа днес и каза, че трябва да приготвим подаръци за момичетата.
Е, и какъв е проблемът? усмихна се бащата.
При нас момчетата и момичетата са еднакво. И тя разпредели кой на кого дари, – синът въздъхна тежко. На мен се падна грозната, Весела Иванова.
Всички момичета искат подарък за осми март, и грозните също, – бащата се стараеше да говори със сина като с възрастен. А как разпредели? По азбучен ред?
Не, по зодиакални знаци?
Как така? Димитър не успя да се сдържи и отново се усмихна.
По съвместимост. Весела е Дева, а на Девите най-много подхожда Телец. А аз, точно, Телец.
Това е добре, ако си подхождате! Ще пораснеш, може и да се влюбиш в нея.
Бащата не издържа и се разсмя. В стаята веднага влезе майката:
Какво става тук?
Елена, върви в кухнята, – лицето на бащата стана строго. Ние със сина имаме сериозен разговор.
Когато майката излезе, Толи с тъжен глас попита:
Татко, и какво да правя сега?
Да приготвя подарък!
Какъв?
Утре на работа ще направя аз подарък на твоята избраница.
Татко, какъв подарък можеш да направиш? Ти работиш в завода.
Да! Но работя в галванизацията. А там се произвеждат всички видове покрития на метали.
Татко, не разбрах.
Утре сам ще видиш!
***
На следващия ден бащата донесе медальон на верижка във формата на правоъгълник, който изглеждаше златен. На едната страна бяха гравирани два зодиакални знака, Телец и Дева, а на другата дребно, но красиво написано:
«На моята съученичка Весела за осми март! Анатоли».
Ох, колко красиво изглеждаше този медальон! А когато майката го опакова в целофанов пакет, започна да изглежда съвсем невероятно.
***
И ето седми март. Уроци учителката не смяташе да води. Първо учениците ѝ връчиха подарък. Тя дълго благодари. После обяви, момчетата да подарят подаръците на момичетата.
Какво започна тук! Всички момчета се втурнаха към своите избраници. Толи също се приближи до Весела Иванова и произнесе, както го беше учил татко:
Весела, поздравявам те с празника осми март! Може би някой ден съдбата ще съедини Телеца и Девата.
Произнасяйки заучената фраза, Толи се запъти към мястото си и, разбира се, не забеляза как заблъска сърцето на тази грозна, по негово мнение, девойка.
Скоро родителите на Весела се преместиха да живеят в друг квартал, и самата Весела от пети клас започна да учи в друго училище.
***
Анатоли отвори очи. Белият таван на болничната стая. Опита се да помръдне ръцете и краката. Движеше се само лявата ръка.
Къде съм? обърна се към никого.
Чу се някакво трополене и до леглото му се приближи болен на патерици, внимателно го погледна и попита:
Съвзе ли се? В отделението по спешна хирургия си.
Ръцете, краката ми всичките ли са цели? попита Анатоли с тих глас.
Изглежда, всичко е на мястото си, – съобщи онзи радостната новина. Само си превързан от глава до пети.
Това е добре, ако всичко е цяло.
Тогава се приближи медицинска сестра и участливо попита:
– Как се чувстваш?
– Какво ми е! отговори с въпрос на въпрос Анатоли.
– Животът ти не е застрашен от нищо. Ръцете, краката ще работят. Само ще останат много белези, – подаде включен телефон. Майка ти помоли да се обадиш, когато се събудиш.
– Синко, – раздаде се през сълзи гласът на майката.
– Мамо, всичко е наред, – той се стараеше да говори колкото може по-бодро. Казаха, че ще останат само малки белези. Скоро ще ме изпишат.
– Не ми разрешиха да остана с теб през нощта. Синко, сега идвам.
– Мамо, не се разстройвай особено!
Положи телефона до себе си, опита се да се усмихне на сестрата:
– Благодаря!
– Е, скоро няма да те изпишат, – усмихна се в отговор сестрата. Три седмици ще лежиш. Това е сигурно!
– Какво ви се случи? попита съседът по стая, когато сестрата излезе.
– Аз съм спасител. В завода кислородните бутилки започнаха да се взривяват, – започна да си спомня Анатоли. Повикали ни. Пристигнахме преди пожарникарите. Помещението е огромно, вътре трима пострадали. Влязохме там, бутилките са разпръснати, на места огън. Започнахме да изнасяме пострадалите Аз излизах последен Когато вече бях до вратата, поредната бутилка се взриви Повече не помня.
– Да, доста ти се падна.
– Ганчев Анатоли, – раздаде се гласът на сестрата. При теб колега от работа.
– Здрасти, Толи! Как си?
– Ръцете, краката цели! оптимистично отговори пострадалият. Но да се здрависвам засега мога само с лявата ръка!
– Хайде де!
– Какво стана по-нататък?
– Ние вече излизахме, когато се взриви. Веднага се втурнахме обратно, изтеглихме теб ти целият в кръв лекарите вече бяха наблизо
– Благодаря!
– Толи, за какво говориш?! внезапно на лицето на приятеля се появи усмивка. – Изглежда, ни искат да ни представят за медали.
– Към това време ще ме изпишат.
– Добре, тръгвам. Сега ще имате обход. Сестрата каза да не се бавим.
Не успя приятелят да си тръгне, когато влезе лекар, мъж на около четиридесет:
– Е, как си, герой? приближи се до леглото му.
– Нормално.
– Щом вече говориш, значи ще живееш. Хайде, ще те прегледам!
– Ти ли ме заши? попита Анатоли.
– Не, Весела Иванова. Тя вдругиден ще дойде.
***
Минаха два дни. Анатоли вече опитваше да става. Истина, болката в краката беше още силна, дясната ръка разкъсана. А пък рани по цялото тяло не по-малко от десетина. Две на лицето, когато се взриви, удари се в портала, добре че успя да изнесе напред дясната ръка. Погледна се в огледалото. Лицето все още подуто.
Днес обходът трябваше да извърши лекарят, който завчера пет часа подред го зашиваше в операционната. Анатоли дори малко се притесняваше.
И ето тя влезе. Млада, стройна, истина, с очила, но те ни най-малко не я разваляха, а белият халат напълно ѝ отиваше. Анатоли на своите двадесет и седем вече беше женен. Но след половин година се разделиха характерите не съвпаднаха, както написаха в заявлението, а в действителност на бившата съпруга не ѝ харесваше заплатата на спасителя.
– Здравейте! произнесе лекарката и се насочи към леглото му.
– Здравейте! Вие ли ме зашихте?
– Аз, – усмихна се. Нещо не е наред?
– Хайде, ще ви прегледам!
И тя се наведе над него Пред очите му медальон със зодиакални знаци, висящ от шията ѝ:
– Весела Иванова!!! възкликна той.
Тя внимателно погледна подутото му лице.
– Извинете! произнесе, така и не разпознала.
– Аз съм Телец, – и посочи медальона.
– Толи Ганчев? устните ѝ затрепераха. Ти още ме помниш?
– Какво говориш, Весела? виждайки сълзи в очите на жената, той сложи длан на ръката ѝ.
– Извинявай! тя извади кърпичка и попи очите. Никога не мислех, че ще се срещнем така.
Повече този ден Весела не влезе в стаята му. Но Анатоли вече разбра, че графикът ѝ, както и неговият: ден, нощ и два почивни.
Не му се искаше да изглежда пред нея безпомощен. Целия следващ ден опитваше да ходи из стаята, опирайки се на леглата, няколко пъти, държейки се за стената, излезе в коридора.
Вечер. Лекарят, работещ в дневната смяна, си тръгна. Дойде нова смяна това се усещаше по разговора в коридора. Сега обход
И внезапно викове, припряни стъпки в коридора. Така става, когато довеждат поредния пострадал.
Вече е десет часа. Влезе медицинска сестра, изгаси светлината в стаята. Но нещо не се спя. Вече след полунощ в коридора се чуха нечии стъпки, ето те стихнаха, и в тази тишина Анатоли по-скоро усети, отколкото чу, че в коридора някой плаче. Стана и предпазливо излезе в коридора.
Зад дежурната маса седеше и, отпуснала глава на ръцете, плачеше бившата му съученичка. Приближи се, сложи здравата ръка на рамото ѝ:
– Какво има, Весела!
Тя стана и се пъхна в рамото му:
– Оперирах жена, тя попадна под кола, – задавяйки се със сълзи започна да разказва. Направих всичко възможно и невъзможно Сега е в реанимация, но няма да оживее. Има две деца мъжът ѝ сега е с нея в стаята
– Успокой се, Весела!
– Три години вече работя като хирург и все не мога да свикна, че хората умират.
– Успокой се, успокой се! Такива са професиите ни с теб. За пет години и аз толкова смърти видях, но пък ние с теб и животи доста спасихме, – Анатоли тежко въздъхна. – Затова и жена ми си тръгна. Казва: че аз сам не свой си идвам у дома и парите са малко. А у мен винаги излиза четиридесет може да се живее.
– У мен същото, – тя погледна лицето му. Момчетата ме гледат като на побъркана. Досега не съм била омъжена, като малолетна живея с родителите.
– Хайде де, на нас с теб само по двадесет и седем целият живот предстои.
– Не, Толи, на нас вече по двадесет и седем.
– Весела Иванова, пулсът ѝ изчезва, – извика, изтичайки сестрата.
– Извинявай! и Весела се втурна към реанимацията.
Не успя да заспи тази нощ Анатоли. Сутринта дойде сестрата, както обикновено му направи инжекция.
– Жената, която оперираха тази нощ, жива ли е? попита той неочаквано дори за себе си.
– Жива, но състоянието крайно тежко.
***
Минаха три седмици. Раните по тялото на Анатоли зараснаха. С Весела се виждаха, когато бяха нейните смени, освен това го теглеше към нея все по-силно и по-силно. Но отделението по спешна хирургия не е мястото, където може да се говори за нещо много лично.
И ето по време на един от утринните обходи лекарят-мъж съобщи:
– Днес ви изписвам, – усмихна се и добави. В смисъл, от болницата. Веднага ще отидете в вашата поликлиника, а там вече ще решат колко още да седите на болничен.
– Може да се събирам!
– Да, да! Особено не бързайте. Сега ще ви приготвят изписването.
Когато лекарят излезе, Анатоли се избръсна. Гледайки в огледалото, задоволително отбеляза, че двата останали белега съвсем не развалят лицето, по-скоро добавят мъжественост. На останалите белези съвсем не си струва да се обръща внимание.
Събра се, излезе в коридора. Насреща, държейки се за стената, вървеше болна.
Все пак се измъкна! – проблесна радостна мисъл.
Излезе сестрата, подаде изписването:
– Довиждане, Анатоли! Повече при нас не попадай!
***
Имаше си едностайно жилище, но отиде при родителите. Все пак мама така го чакаше и се притесняваше. Дори отпуск взе.
– Синко! хвърли се към него в прегръдките майката.
– Всичко, мамо! Както виждаш, жив и здрав съм.
– Хайде, приготвих ти да ядеш. Какъв слаб станал.
– Ох, как съм копнял за домашна храна!
– Докато не се оправиш и не се ожениш ще живееш в родния дом. Стаята ти до сега е празна, – и извика сякаш на дете. Върви, измий си ръцете!
***
До вечерта Анатоли отиде в бръснарницата. Влезе в апартамента си. Взе някакви дрехи. Майката веднага започна да ги оправя.
Вечерта дойде бащата от работа. Седнаха, както бивало по-рано, всички заедно и разговаряха до самата нощ.
Да спи легна в стаята си, където е минало детството и младостта, но не заспа веднага:
Утре трябва да отида в поликлиниката. После на работа. А вечерта
Ето с мисълта за следващата вечер заспа дълго след полунощ.
***
На следващия ден Анатоли сутринта отиде в поликлиниката. До обяд походи по кабинетите. След обяд отиде на работа при себе си, точно смяната му беше.
– Къде отиваш? поинтересува се бащата.
– Татко, помниш ли отдавна-отдавна, когато аз още в четвърти клас учех. Ти ми направи медальон за подарък на съученичка?
– Грозната Весела Иванова? Помня.
– Помниш, ти още каза: Ще пораснеш, може и да се влюбиш в нея.
– И това помня.
– Татко, Весела сега е хирург. Тя направи операцията на мен. И тя до сега носи на шията онзи медальон.
– Ето това, да-а!
– Татко, думите ти се сбъднаха. Аз отивам при нея!
***
Двадесет и седем години не са чак толкова много за началото на живот с любим човек.Падна ми се грозната
Светкавица Силен трясък Тъмнина Тъмнина
Най-накрая тъмнината започна да се разсейва. Чу се глас:
Весела Иванова, това е спасителят, при тях там нещо се взриви.
През болката усети докосване на ръка на шията си. Опита се да отвори леко клепачи. Това стана с мъка. Пред очите му висеше медальон във формата на правоъгълник с гравирани върху него зодиакални знаци… Очите на жената в бял халат
В операционната! прозвуча глас съвсем близо.
Родителите се върнаха от работа. Майката веднага се втурна към кухнята, като надникна в стаята, където синът правеше уроци. Димитър, влизайки в стаята, веднага забеляза, че настроението на сина не е много добро.
Толи, какво се случи? бащата потупа сина по главата.
Нищо, – измърмори синът, четвъртокласник.
Хайде, казвай!
Скоро е осми март. Учителката ни задържа днес и каза, че трябва да приготвим подаръци за момичетата.
Е, и какъв е проблемът? усмихна се бащата.
При нас момчетата и момичетата са еднакво. И тя разпредели кой на кого дари, – синът въздъхна тежко. На мен се падна грозната, Весела Иванова.
Всички момичета искат подарък за осми март, и грозните също, – бащата се стараеше да говори със сина като с възрастен. А как разпредели? По азбучен ред?
Не, по зодиакални знаци?
Как така? Димитър не успя да се сдържи и отново се усмихна.
По съвместимост. Весела е Дева, а на Девите най-много подхожда Телец. А аз, точно, Телец.
Това е добре, ако си подхождате! Ще пораснеш, може и да се влюбиш в нея.
Бащата не издържа и се разсмя. В стаята веднага влезе майката:
Какво става тук?
Елена, върви в кухнята, – лицето на бащата стана строго. Ние със сина имаме сериозен разговор.
Когато майката излезе, Толи с тъжен глас попита:
Татко, и какво да правя сега?
Да приготвя подарък!
Какъв?
Утре на работа ще направя аз подарък на твоята избраница.
Татко, какъв подарък можеш да направиш? Ти работиш в завода.
Да! Но работя в галванизацията. А там се произвеждат всички видове покрития на метали.
Татко, не разбрах.
Утре сам ще видиш!
***
На следващия ден бащата донесе медальон на верижка във формата на правоъгълник, който изглеждаше златен. На едната страна бяха гравирани два зодиакални знака, Телец и Дева, а на другата дребно, но красиво написано:
«На моята съученичка Весела за осми март! Анатоли».
Ох, колко красиво изглеждаше този медальон! А когато майката го опакова в целофанов пакет, започна да изглежда съвсем невероятно.
***
И ето седми март. Уроци учителката не смяташе да води. Първо учениците ѝ връчиха подарък. Тя дълго благодари. После обяви, момчетата да подарят подаръците на момичетата.
Какво започна тук! Всички момчета се втурнаха към своите избраници. Толи също се приближи до Весела Иванова и произнесе, както го беше учил татко:
Весела, поздравявам те с празника осми март! Може би някой ден съдбата ще съедини Телеца и Девата.
Произнасяйки заучената фраза, Толи се запъти към мястото си и, разбира се, не забеляза как заблъска сърцето на тази грозна, по негово мнение, девойка.
Скоро родителите на Весела се преместиха да живеят в друг квартал, и самата Весела от пети клас започна да учи в друго училище.
***
Анатоли отвори очи. Белият таван на болничната стая. Опита се да помръдне ръцете и краката. Движеше се само лявата ръка.
Къде съм? обърна се към никого.
Чу се някакво трополене и до леглото му се приближи болен на патерици, внимателно го погледна и попита:
Съвзе ли се? В отделението по спешна хирургия си.
Ръцете, краката ми всичките ли са цели? попита Анатоли с тих глас.
Изглежда, всичко е на мястото си, – съобщи онзи радостната новина. Само си превързан от глава до пети.
Това е добре, ако всичко е цяло.
Тогава се приближи медицинска сестра и участливо попита:
– Как се чувстваш?
– Какво ми е! отговори с въпрос на въпрос Анатоли.
– Животът ти не е застрашен от нищо. Ръцете, краката ще работят. Само ще останат много белези, – подаде включен телефон. Майка ти помоли да се обадиш, когато се събудиш.
– Синко, – раздаде се през сълзи гласът на майката.
– Мамо, всичко е наред, – той се стараеше да говори колкото може по-бодро. Казаха, че ще останат само малки белези. Скоро ще ме изпишат.
– Не ми разрешиха да остана с теб през нощта. Синко, сега идвам.
– Мамо, не се разстройвай особено!
Положи телефона до себе си, опита се да се усмихне на сестрата:
– Благодаря!
– Е, скоро няма да те изпишат, – усмихна се в отговор сестрата. Три седмици ще лежиш. Това е сигурно!
– Какво ви се случи? попита съседът по стая, когато сестрата излезе.
– Аз съм спасител. В завода кислородните бутилки започнаха да се взривяват, – започна да си спомня Анатоли. Повикали ни. Пристигнахме преди пожарникарите. Помещението е огромно, вътре трима пострадали. Влязохме там, бутилките са разпръснати, на места огън. Започнахме да изнасяме пострадалите Аз излизах последен Когато вече бях до вратата, поредната бутилка се взриви Повече не помня.
– Да, доста ти се падна.
– Ганчев Анатоли, – раздаде се гласът на сестрата. При теб колега от работа.
– Здрасти, Толи! Как си?
– Ръцете, краката цели! оптимистично отговори пострадалият. Но да се здрависвам засега мога само с лявата ръка!
– Хайде де!
– Какво стана по-нататък?
– Ние вече излизахме, когато се взриви. Веднага се втурнахме обратно, изтеглихме теб ти целият в кръв лекарите вече бяха наблизо
– Благодаря!
– Толи, за какво говориш?! внезапно на лицето на приятеля се появи усмивка. – Изглежда, ни искат да ни представят за медали.
– Към това време ще ме изпишат.
– Добре, тръгвам. Сега ще имате обход. Сестрата каза да не се бавим.
Не успя приятелят да си тръгне, когато влезе лекар, мъж на около четиридесет:
– Е, как си, герой? приближи се до леглото му.
– Нормално.
– Щом вече говориш, значи ще живееш. Хайде, ще те прегледам!
– Ти ли ме заши? попита Анатоли.
– Не, Весела Иванова. Тя вдругиден ще дойде.
***
Минаха два дни. Анатоли вече опитваше да става. Истина, болката в краката беше още силна, дясната ръка разкъсана. А пък рани по цялото тяло не по-малко от десетина. Две на лицето, когато се взриви, удари се в портала, добре че успя да изнесе напред дясната ръка. Погледна се в огледалото. Лицето все още подуто.
Днес обходът трябваше да извърши лекарят, който завчера пет часа подред го зашиваше в операционната. Анатоли дори малко се притесняваше.
И ето тя влезе. Млада, стройна, истина, с очила, но те ни най-малко не я разваляха, а белият халат напълно ѝ отиваше. Анатоли на своите двадесет и седем вече беше женен. Но след половин година се разделиха характерите не съвпаднаха, както написаха в заявлението, а в действителност на бившата съпруга не ѝ харесваше заплатата на спасителя.
– Здравейте! произнесе лекарката и се насочи към леглото му.
– Здравейте! Вие ли ме зашихте?
– Аз, – усмихна се. Нещо не е наред?
– Хайде, ще ви прегледам!
И тя се наведе над него Пред очите му медальон със зодиакални знаци, висящ от шията ѝ:
– Весела Иванова!!! възкликна той.
Тя внимателно погледна подутото му лице.
– Извинете! произнесе, така и не разпознала.
– Аз съм Телец, – и посочи медальона.
– Толи Ганчев? устните ѝ затрепераха. Ти още ме помниш?
– Какво говориш, Весела? виждайки сълзи в очите на жената, той сложи длан на ръката ѝ.
– Извинявай! тя извади кърпичка и попи очите. Никога не мислех, че ще се срещнем така.
Повече този ден Весела не влезе в стаята му. Но Анатоли вече разбра, че графикът ѝ, както и неговият: ден, нощ и два почивни.
Не му се искаше да изглежда пред нея безпомощен. Целия следващ ден опитваше да ходи из стаята, опирайки се на леглата, няколко пъти, държейки се за стената, излезе в коридора.
Вечер. Лекарят, работещ в дневната смяна, си тръгна. Дойде нова смяна това се усещаше по разговора в коридора. Сега обход
И внезапно викове, припряни стъпки в коридора. Така става, когато довеждат поредния пострадал.
Вече е десет часа. Влезе медицинска сестра, изгаси светлината в стаята. Но нещо не се спя. Вече след полунощ в коридора се чуха нечии стъпки, ето те стихнаха, и в тази тишина Анатоли по-скоро усети, отколкото чу, че в коридора някой плаче. Стана и предпазливо излезе в коридора.
Зад дежурната маса седеше и, отпуснала глава на ръцете, плачеше бившата му съученичка. Приближи се, сложи здравата ръка на рамото ѝ:
– Какво има, Весела!
Тя стана и се пъхна в рамото му:
– Оперирах жена, тя попадна под кола, – задавяйки се със сълзи започна да разказва. Направих всичко възможно и невъзможно Сега е в реанимация, но няма да оживее. Има две деца мъжът ѝ сега е с нея в стаята
– Успокой се, Весела!
– Три години вече работя като хирург и все не мога да свикна, че хората умират.
– Успокой се, успокой се! Такива са професиите ни с теб. За пет години и аз толкова смърти видях, но пък ние с теб и животи доста спасихме, – Анатоли тежко въздъхна. – Затова и жена ми си тръгна. Казва: че аз сам не свой си идвам у дома и парите са малко. А у мен винаги излиза четиридесет може да се живее.
– У мен същото, – тя погледна лицето му. Момчетата ме гледат като на побъркана. Досега не съм била омъжена, като малолетна живея с родителите.
– Хайде де, на нас с теб само по двадесет и седем целият живот предстои.
– Не, Толи, на нас вече по двадесет и седем.
– Весела Иванова, пулсът ѝ изчезва, – извика, изтичайки сестрата.
– Извинявай! и Весела се втурна към реанимацията.
Не успя да заспи тази нощ Анатоли. Сутринта дойде сестрата, както обикновено му направи инжекция.
– Жената, която оперираха тази нощ, жива ли е? попита той неочаквано дори за себе си.
– Жива, но състоянието крайно тежко.
***
Минаха три седмици. Раните по тялото на Анатоли зараснаха. С Весела се виждаха, когато бяха нейните смени, освен това го теглеше към нея все по-силно и по-силно. Но отделението по спешна хирургия не е мястото, където може да се говори за нещо много лично.
И ето по време на един от утринните обходи лекарят-мъж съобщи:
– Днес ви изписвам, – усмихна се и добави. В смисъл, от болницата. Веднага ще отидете в вашата поликлиника, а там вече ще решат колко още да седите на болничен.
– Може да се събирам!
– Да, да! Особено не бързайте. Сега ще ви приготвят изписването.
Когато лекарят излезе, Анатоли се избръсна. Гледайки в огледалото, задоволително отбеляза, че двата останали белега съвсем не развалят лицето, по-скоро добавят мъжественост. На останалите белези съвсем не си струва да се обръща внимание.
Събра се, излезе в коридора. Насреща, държейки се за стената, вървеше болна.
Все пак се измъкна! – проблесна радостна мисъл.
Излезе сестрата, подаде изписването:
– Довиждане, Анатоли! Повече при нас не попадай!
***
Имаше си едностайно жилище, но отиде при родителите. Все пак мама така го чакаше и се притесняваше. Дори отпуск взе.
– Синко! хвърли се към него в прегръдките майката.
– Всичко, мамо! Както виждаш, жив и здрав съм.
– Хайде, приготвих ти да ядеш. Какъв слаб станал.
– Ох, как съм копнял за домашна храна!
– Докато не се оправиш и не се ожениш ще живееш в родния дом. Стаята ти до сега е празна, – и извика сякаш на дете. Върви, измий си ръцете!
***
До вечерта Анатоли отиде в бръснарницата. Влезе в апартамента си. Взе някакви дрехи. Майката веднага започна да ги оправя.
Вечерта дойде бащата от работа. Седнаха, както бивало по-рано, всички заедно и разговаряха до самата нощ.
Да спи легна в стаята си, където е минало детството и младостта, но не заспа веднага:
Утре трябва да отида в поликлиниката. После на работа. А вечерта
Ето с мисълта за следващата вечер заспа дълго след полунощ.
***
На следващия ден Анатоли сутринта отиде в поликлиниката. До обяд походи по кабинетите. След обяд отиде на работа при себе си, точно смяната му беше.
– Къде отиваш? поинтересува се бащата.
– Татко, помниш ли отдавна-отдавна, когато аз още в четвърти клас учех. Ти ми направи медальон за подарък на съученичка?
– Грозната Весела Иванова? Помня.
– Помниш, ти още каза: Ще пораснеш, може и да се влюбиш в нея.
– И това помня.
– Татко, Весела сега е хирург. Тя направи операцията на мен. И тя до сега носи на шията онзи медальон.
– Ето това, да-а!
– Татко, думите ти се сбъднаха. Аз отивам при нея!
***
Двадесет и седем години не са чак толкова много за началото на живот с любим човек.
