Най-добрата приятелка се оказа предателка
Айде недей пак, изрече приятелката, въртейки очи. Пак ли ще се сърдиш за глупости, Елица? Вече живеем в различни темпа. Трябва да свикнеш.
Ти със своите грижи, аз с моите. И класата е съвсем друга. Не мога всеки срещнат да го водя вкъщи.
Всеки срещнат ли? Елица усети буца в гърлото си. Аз ли съм всеки срещнат, добре ли чух?
Поля, сама лично ти ших завесите за моята гарсониера от твоите стари пердета, когато нямаше какво да ядеш! Децата ти ги прибирах от училище три години поред!
И какво? Трябва ли сега да ти падам на колене? ядоса се Полина.
Елица вцепени се на място: та с тази жена делеше радост и мъка почти 30 години
В джоба на старото си пролетно палто Елица напипа плосък сив копчен с четири дупки.
Сетих се веднага как бях пришила същото копче на Поля преди петнадесет години. Дъщерите ни тичаха из двора, а ние стояхме на пейката пред входа и Поля хълцаше, че мъжът ѝ пак изпил парите за сметките.
Аз, без да обеля дума, извадих игла и конец от вътрешния джоб на чантата, приших това пусти копче и мушнах в ръката ѝ смачкана петдесетолевка.
Вземи, рекох тогава. За мляко на децата. Когато можеш, върни.
Поля така и не върна. Не тогава, не и след година. Но аз и не поисках от приятелка, която ми е като сестра от толкова години, нищо не ми е жалко.
Минахме заедно през огън и вода чистихме въшките на децата след летните лагери, лепихме тапети в олющената гарсониера, когато Поля най-сетне изгони мъжа си неудачник.
Носех й тенджери със супа, докато тя тичаше между две работи, опитвайки се да плати заемите.
Ели, ти си ми ангел хранител, казваше Поля, бършейки сълзи с домакински парцал. Без теб на улицата щях да остана.
Само гледай ще успея! Всичко ще ти върна. Заедно ще обиколим света, обещавам!
Аз се подсмихвах, като ѝ доливах още чай. Светът да обикаляме по-скоро да изкараме месеца.
Промяната дойде неусетно. Отиде Поля на работа в някаква съмнителна фирма за препродажба на парцели.
Гласът ѝ по телефона стана по-студен, думите къси, рязки. Изведнъж се научи да казва “занета съм”.
Поля, ще дойдеш ли утре? попитах я веднъж. Ще изпека онези питки с кисело зеле.
Ели, питки ли? чу се гласът ѝ, отекващ в слушалката. Имам спешна сделка. Аз такива неща отдавна не ям, само глутен
Освен това вече съм абонирана във фитнеса. Да го оставим за друг път.
Този друг път така и не настъпи.
След половин година Поля си купи кола грамаден, лъскав джип, който едва се побираше в стария ни двор.
Дойде да се похвали, но не излезе от колата. Отвори прозореца, приглади очилата и посочи седалките, обвити в естествена кожа.
Гледай, Ели. Всичко екстри. Не като твоя таралясник.
Допрях ръка до хладния метал.
Радвам се за теб, Поля. Наистина. Искаш ли да влезем да пием чай? Да полеем новата покупка със сок?
Не мога, гледайки си часовника рече Поля. Имам час за маникюр в центъра. Там са strikтни.
Гледах я как потегля. Чувството беше странно. Не завист по-скоро усещане за невидима стъклена стена, издигаща се между нас.
После Поля почна да строи къща. Наричаше я “резиденция”. Снимки пращаше през месинджъра как изливат основите, как карат панорамни прозорци, дизайнерката показва плочки, всяка струва колкото две мои заплати.
Ела да видиш! пишеше Поля.
Но щом предложех ден, се намираха хиляди причини да не стане работници дошли, на пазар отишла, боли я глава.
Капката, която препълни чашата, дойде малко преди рождения ѝ ден. Бях ѝ взела красива покривка за новия дом и реших да я изненадам.
Знаех, че тя е вкъщи видях снимка в социалките: тихо утро в новия дом.
Оградата висока, над три метра, кована порта, видеодомофон. Натиснах бутона.
Да? гласът беше нейн.
Поля, аз съм. Минавах. Донесох ти покривка знам, че много обичаш лен.
Чух, че някой стъпва по чакъла зад портата. Вратата се открехна аморфно, колкото да се покаже Поля.
Беше в копринен халат, с перфектно подредена коса. Помислих си: как успява за всичко? Зад гърба ѝ се виждаше идеален морав и лъскавата фасада на къщата.
Не крачка назад, не ме покани. Просто остана да стои в отвора.
Здрасти, Ели, някак небрежно, дори досадено, каза Поля. Какво има? Нещо трябва ли ти?
Замръзнах с подаръка в ръка. Тридесет години приятелство изведнъж се смали до този делови, чужд въпрос.
Не, просто… донесох подарък. Мислех, че ще изпием по един чай, че ще ми покажеш къщата. Така хубаво си разказвала, пращала си снимки, канила си ме
Тя дори не погледна пакета.
Разбираш ли, в момента не е удобно. Тук чистя, след малко ще идват гости важни хора.
Пък, самата виждаш чисто нов интериор. Да не вземеш да изцапаш или надраскаш, обувките ти са много кални…
Пеша ли си дошла? Колата ти развали се? Дай ми пакета, ще я разгърна и ще ти се обадя някой ден.
Протегна ръка, но аз инстинктивно стиснах покривката до себе си.
Важни хора? тихо попитах. А аз какво съм?
Ей! Поля размаха ръка нервно. Вечно чепкаш думите! Пак ли ще почваш с миналото, как си ми помагала?
Чуй ме, Ели, благодарна ти съм. Честно. Но беше отдавна. Много отдавна! Сега сме други. Аз всичко сама извоювах.
Сама? горчиво се усмихнах. Така ли? Сама.
Точно така! И не искам да мъкна опашки от миналото. Тежи ми вече. Ще ми дадеш ли подаръка? Имам работа.
Гледах я. Пред мен стоеше напълно непозната жена. Гладко лице, хладен поглед, изрядни ръце.
Къде се изгуби онова момиче, което делеше с мен последното парче шоколад? Къде е тази, която обещаваше, че ще си останем приятелки до старини?
Чуй, Поля, оставих бавно пакета върху чакъла пред краката ѝ. Недей ми звъня. И тази покривка прави с нея каквото искаш. Парцал направи, прах бърши, или на важните хора под краката я постели.
Прекрасно! изсмя се Поля. Вечно драматизираш.
Вратата се затвори шумно, рязко. Останах пред масивната ограда, слушайки как стъпките ѝ се отдалечават.
Върнах се към старата си кола. Краката ми тежаха. Седнах зад волана, погледнах в огледалото на седалката зад мен детско топче, явно на внучето.
Избърсах неканени сълзи и потеглих към вкъщи.
***
Минаха три месеца. Животът ми течеше по старому: работа, къща, почивка на вилата уикенда.
Бях блокирала телефона на Поля не от злоба, а за да не гледам дали ще пише. А и тя не писа.
Всичко се промени в края на есента.
Белих картофи в кухнята, когато някой звънна. Забърсах ръцете в престилката, погледнах през шпионката на площадката беше Поля.
Но не онази кралица. Приличаше на посърнала, остаряла жена. Палто разкопчано, спиралата размазана по бузите, рошави коси, ръцете ѝ трепереха.
Отворих вратата.
Ели Поля се вкопчи в касата. Пусни ме Моля те.
Не помръднах. Бях в рамката на вратата, точно както тя преди три месеца.
Какво стане? спокойно я попитах. Какво искаш?
Поля потръпна, като се чу как звучи собствените ѝ думи. Скрие лицето си и заплака, както преди петнайсет години.
Ели, случи ми се нещастие Продадах онази старичка квартира, за да инвестирам в къщата. А парцелът, оказа се, бил купен незаконно. Подписите фалшифицирани, проверки, арести Всичко блокираха! И сметки, и колата
Днес ме изхвърлиха, разбра ли? Казаха освободете помещенията. Ония мои важни хора изчезнаха. Никой не вдига телефона.
Никой не ме иска И децата ми не ме искат
Слушах в мълчание този поток от жалби. В мен всичко беше празно. Нито злорадство, нито жал нищо.
И какво искаш от мен, Поля? леко наклоних глава. Нали живеем в различни светове. Аз съм прост човек, домът ми е скромен, има и прах на места. Не е твоята класа.
Прости ме! Поля падна на колене върху изтрития килимче. Аз съм глупачка! Главата ми хвана звезден прах! Ти ми беше най-близката Помниш ли как миехме главите на децата с керосин?
Помня, кимнах. Помня всичко. И как ти пришивах копче. И как ти заключи портата си пред мен. Обяви ме за “някой случаен”. За минало, което ти тежи.
Не съм го мислила Прости давеше се в сълзи тя. Ели, само за нощта те моля Студено е
Погледнах през прозореца навън падаше ситен, бодлив сняг.
Не, Поля, спокойно, но твърдо отговорих. Няма да те пусна.
Затворих се в квартире, но след две минути пак излязох.
Ето ти покривката. Макар и нова, изпрах я за всеки случай. Вътре има петдесет лева. Това е, което мога за теб.
Ели протегна ръка тя.
Недей, отдръпнах се. Не е подходящият момент” сега. Семейство имам. Имам си грижи.
А ти ти си силна. Сама си постигнала всичко, нали? И сега се справяй всичко сама. Различни нива сме, помниш ли?
Със спокойствие затворих вратата. Блъсна се ключалката. Опрях гръб в дървената врата и затворих очи.
Отвън се чуваше, как Поля драска по вратата, молейки и проклинайки, докато разбра, че няма да получи отговор.
След десет минути тишина.
***
Поля намерила подслон при някаква далечна леля в едно село. Разказваше навсякъде, че е била богата, а най-голямата ѝ болка била предателката, най-добрата ѝ приятелка, получила всичко навреме, а когато кризата дошла, я изоставила.
Елица знаеше тези приказки, но не ги опровергаваше. Защо? Животът си нарежда всичко сам.
