Хей, слушай, имам една мила история, която се случва тук, в нашето дворно кътче в София. Малка майка, едва навършила четири наричат я Райна стоеше пред новия жител в двора. На една стара пейка седеше седемдесет и две годишен дядо, с бяла брада и с шепи, на които се опираше като в приказка.
Райна веднага го попита:
Дядо, вие сте магьосник ли?
Той се усмихна и каза, че не е, а тя се разочарова малко.
А защо тогава носите пръчка? продължи тя.
Тази пръчка ми помага да се движа, за да не се уморя толкова представи се дядо Емил Петров и се усмихна.
Значи сте много стар? любопитно попита малкото момиче.
По вашите мерки може и да съм, но аз съм все още в сила. Просто кракът ми болеше от една паднала случка преди време, затова се осланям на пръчката.
Точно тогава излезе баба на Райна Мария Иванова и я хвана за ръка, за да я заведе в парка. Мария се поздрави с новия съсед, той я погледна с топла усмивка, но истинското приятелство се завърза с Райна. Тъй като дъщеря обикновено излиза по-рано от вкъщи, тя успяваше да споделя с дядо новините: как е времето, какво е приготвила баба за обяд и за какво се бори приятелката й от седмица.
Емил Петров винаги ѝ поднасяше по една вкусна шоколадова бонбона. И в едно и също време Райна го благодареше, отрязваше точно половината, а втората внимателно въртеше в опаковката и я скриваше в джоба на блузата.
Не я яде цяла? Не е вкусно? питаше той.
Много е вкусна, но и баба ми трябва да опита отвърна малкото.
Дядото се разтърси от щастие и следващия път донесе две бонбони. Райна отново отряза по половина и ги скри в джоба.
А сега за кого ги пазиш? удиви се Емил.
За мама и тате. Те също могат да си купят, но се радвам да ги споделя. обясни тя с сериозен тон.
Ясно, ясно Семейството ви е доста сплотено, нали? заключи съседът, усмихвайки се.
И баба ми също е много грижовна, обича всички започна Райна, но Мария вече я грабна за ръка и ги изведе навън.
Емил Петров, благодаря за бонбоните, но и ние няма да ядем твърде сладко, моля те каза Мария учтиво.
Какво тогава да ви предложа? Какво бихте искали? попита той.
У нас има всичко вкъщи, благодаря. усмихна се бабата.
Не, не мога да оставя това. Искам да ви угаждам, за да поддържаме добри отношения между съседите, призна се с усмивка Емил.
Тогава нека орехи. Ще ги ядем у дома с чисти ръце. Добре? предложи Мария и се обърна към дядото.
Райна и Емил кимаха съгласно, а следващия път Мария откриваше в джапката на внука няколко ореха или лешници.
Ах, малко орехово зайче! се засмя Мария. Знаеш ли, това е скъпо удоволствие, а дядо се нуждае от лекарства, виждаш, той е малко хром.
Той не е стар и не е хром, кракът му се оправя, се намеси Райна в защита на приятеля, и той иска още преди зимата да се върне на ски.
На ски? усъмни се бабата. Е, добре, младежко.
Дядо, можеш ли да ми купиш ски? помоли се Райна, заедно с Емил ще клюнем по сняг. Той обеща да ме научи.
Мария, разхождайки се в парка с внука, видя как дядото вече без пръчка се разхожда спокойно по алеята.
Дядо, аз съм с теб! преследваше я Райна с енергичен крак.
Чакай ме, аз ще дойда, се втурна след тях Мария.
Трите започнаха да се разхождат заедно, а скоро Мария се запали с този начин на ходене за малкото дете се превърна в игра. Тя имаше енергия, която можеше да завиди: бягаше, танцуваше на пътека, се качваше на пейка, посрещаше баба и съсед, после отново вървеше рамо до рамо, указвайки:
Едно, две, три, четири! По-стегнато, гледай напред!
След разходката Мария и Емил седнаха на една от старите лавки, а Райна играеше с приятелки, получавайки отново малко орехи от дядото преди да се разделят.
Ти го балуеш прекалено, се засрами Мария, нека оставим тази традиция за празниците, моля.
Емил разказа, че е вдовец от пет години и сега е продал голямото си тристаен жилище, за да си осигури малка студиоапапартамент и двустайна за сина си. Той сподели, че дори да не е голям привърженик на социализацията, приятелите са нужни, особено в съседските отношения.
Две дни по-късно се чу стукане на вратата. На прага стояха Райна и Мария с кутия пълна с пайове.
Искаме да те поканим на чай, приветства Мария.
Имате чайник? попита Райна.
Разбира се, ето го! разтвори вратата Емил.
Те се събраха около чай, затопляйки се, а Райна разглеждаше книжарницата и картините на съседа, докато Мария наблюдаваше как дядото търпеливо обяснява всяка картина.
Моите внуци са далеч, вече студенти. Липсва им, сподели Емил, а баба ти още е млада!
Той ѝ подаде молив и лист хартия.
Аз съм на пенсия едва две години и не ми се скучае, кимна Мария към внука си, дъщеря ми очаква второ дете. Щастливи сме, че живеем едно до друго.
Цялото лято съседите си бяха приятели, а зимата Мария изпълни обещанието и купи ски за Райна. Тримата тренираха в парка, където винаги имаше перфектно поддържана ски писта.
Емил и Мария станаха толкова близки, че почти винаги се разхождаха заедно, а Райна, която не ходеше в детска градина, почти живееше при баба. Така тримата се виждаха всеки ден. Една сутрин дядото трябваше да замине в Пловдив, където живеят роднини.
Райна копнееше и всеки път питаше баба кога ще се върне.
Той е заминал за цял месец, обясни Мария. Ние гледаме апартамента му, защото сме приятели. Мария се радваше на присъствието му, на усмивките и доброто настроение. Дядото помагаше: закрепваше контакти, сменяше крушки и т.н.
Седмица след това Мария и Райна вече го липсваха. Поглеждаха празната пейка, където обикновено ги очакваше.
На осмия ден Мария излезе навън, за да вземе внука, и видя Емил, седящ на същото място.
Здравей, скъпи съседе! изненада се тя, обеща ли не би тръгвал толкова рано?
Аха, шумът в столицата ме умори. Колегите ми са заети, а аз не искам да стоя сам, каза той, поглеждайки към малкото момиче. Скучах ви, като си станахе като роднини.
Дядо, какво им даде на внуците? Конфети? попита Райна.
Смях се и всички се засмяха.
Не, скъпа. Конфетите са вредни за тях, вече са възрастни. Дадох им пари по-умно. Нека учат, призна Емил, да съберат умове.
Радвам се, че се върна, като че ли сърцето ти е у дома, усмихна се Мария.
Райна прегърна дядото и го разтърси от радост.
Днес имаме куп палачинки с различни плънки. По-леки са от пайовете, но също вкусни. Хайде да си пийме чай, а след това разкажеш как е в Пловдив, покани Мария.
Какво Пловдив? подигра се Емил, красавицата на Югозападна България е чудесна. Донесох и малки подаръци вдигна Мария за ръка и я заведе към къщата, докато първите пролетни дъждове започнаха да капят.
Защо е толкова топло днес? попита Емил, гледайки Мария.
Защото пролетта е близо! отговори Райна, скоро ще бъдат Женския ден и баба ще поднесе гости, включително и теб, дядо.
Какво да видя, колко ви обичам, съседки прошепна Емил, качвайки се по стълбите.
След палачинките им се дадоха сувенири: на Райна ярка дървена матрушка, а на Мария сребърен брош. Тримата отново се отправиха по познатата им пътека в парка. Снегът се разтопи, улиците се напълниха с вода, а пътеките се разкриха. Райна скачаше по мокрите плочки и се радваше на топлия въздух:
Баба, дядо, хванете ме! Едно, две, три, четири! По-стегнато, гледай напред!
