Хей, дядо! Ти, това са гъби? завъртя се около младият Юрко, който едва се стичаше да се задържи на крака. И името му беше като точка Юрко, от юрък, както българските старци обичат да казват.
Да, изморено отговори възрастният и въздъхна тежко.
Въпреки че гъбите са отдавна главна атракция в техния кът, дядо Васил се мъчеше да вдигне натоварения кош за гъби. За това се спря да възстанови дъха под старото дървено столче пред къщата на баба Вера. Баба? Не точно тя е баба на Юрко, а ако Лъчезар, брат му, не беше въртял подолките до 40годишна възраст, вече щеше да се счита за прабаба. В къщата й никой не живееше, докато в миналата пролет на прага й се появи Лъчезар с цялото семейство. Страхът почти я разтърси. Баба Вера викаше толкова силно, че селяните първоначално мислеха, че я нарязват. Накрая обаче се оказа, че просто се радва.
Това лято градските жители от София се спуснаха под залеза на август. Юрко обикаляше от зори до здрач по къщовите пътеки. Какво да прави, ако няма съотечеци? Правилно тормози възрастните. Сега дядо Васил искаше да се отпусне, а после да се прибере вкъщи, където Ралица ще прелее гъбите и ще ги остави да се накиснат, докато той търка краката си върху леглото. Тогава Юрко с пластмасовата си играчка се приближи до коша на Васил и попита:
Дай, снимам!
И какво ти е, чудочовече, да снимаш? Със щанга ли, такава? изненада се старецът, забравяйки за краката си.
С таблет! гордо издигна Юрко своя техничен уред.
Той обърна уреда към коша и почти мигновено се чу клик на камерата.
Виж! Юрко подмеси фанерната страна на уреда към стареца, а Иван Васил с удивление видя изображение на своя кош.
Уау! викна старецът, но Юрко, без да му дава шанс да се възстанови, мъркаше пръста си по снимката и изведнъж вместо гъби се появи Лъчезар.
Папо, каза Юрко сериозно, а Васил от изненада хвърли косъмчето си към коша: Къде е? Това не е шега имаше кош, а изведнъж Лъчезар. Щастливото е, че гъбите останаха на място
Юрко продължи с пръста си:
Това е мама, това е нашият апартамент това е Петко
Петко беше не котка, а пръснато прасенце. Баба Вера държеше малкото животинче на въже, само за да не избяга. Дядо Васил, като повечето селяни, не можеше да схване защо му е нужен такъв въже, защото котката винаги си се мърдаше лапичките зад господарката си, докато Пашотракторайте не се осъзнаха:
А, значи той я държи на въже, като на въжена къща!
Дядо Ваня, мога ли да те снимам? изведнъж Юрко хвърли листа със снимки.
Ами, защо? учуди старецът.
Какво какво е твоят брада, бяла, ръцете не като на папо, изглежда шлифовано. Ти Юрко се спъна в думите и, без да се оправя, изплю се: Как моята баба, само че дядо! Пауза. После, опитвайки се да излезе от неловкото, добави многозначително: Ето!
Васил се засмя.
Не ми започна той, но се спря.
След миг той погледна Юрко в очите и попита:
Не ти ли е жалко филмъка?
Какъв филм? не схвана малчуганът.
Фотографския.
Тогава Юрко се засмя.
За петте минути, докато Юрко обясняваше, че няма нужда от филм и че всяка снимка мама ще отпечата на принтер, старецът почувства нов заряд за остатъка от деня. Преди да се издигне, той каза:
Знаеш какво, Юрко ела след час. Ще ни снимаш с Ралица, добре?
Добре! отвърна радостно Юрко, а Васил, кълкайки, се изправи.
Той вдигна тежкия, както за здраво мъжко, кош и тръгна към къщата. Само след няколко крачки се обърна и извика след избягващия се момичок:
Юрко, не забравяй: след час!
Взето! прозвуча от съседната улица.
Ще се върна, гангстеро въздъхна старецът и тръгна към дома
Е, Ралица, пробрумтя, докато почти успя да постави коша на праговете и се спусна на стъпалото. Още една такава, и ще зимуваме като боярци: картофи и гъби Поне не ще има месо
Дядо Васил, който цял живот живя в село, не похапна никога магазинно месо, а колбасът се виждаше само в града, по редки празници. Не защото всичко от магазина е лошо, а защото той, като истински селянин, не се нуждаеше от чужда храна само сол и черен пипер. Сега, без сила, той се бореше с всяка сутрешна работа.
Достатъчно, Иван, стига с краставици и домати. Седни по-спокойно, въздъхна съпругата му, опитвайки се да вдигне коша.
Стой, глупачо! изръмна Васил, но пак се спусна на стъпалото. Кажих, стой! гласът му, изпълнен с власт, се трансформира в нежност. Не сега за гъбите. Отиди, пригрей се и си облечи любимото суиче.
Какво, старче? пръсна Анелия, звучейки като ойкната на някое старо къщарско късметче. Ужасно си, ако се ожениш отново? Вече сме шестдесет години брачни!
Точно за това, рече Васил, продължавайки да се изправя. Трябва да се сфотографирам.
Какво?
Сфотографиравание, казвам, повтори той, намръщвайки се. Юрко ще дойде с апарата
Ти си, снимай се, вдигна ръце Анелия и гордо се оттегли към своята стая.
Без да погледне коша, старецът, вече с твърд и строг израз, последва съпругата си.
Анелия, къде си? учуди се, влизайки в къщата. Анелия! Жена му нямаше никъде.
Тя се появи след няколко минути, криейки се зад печката в малко кътче, където в младостта често се криеше от него по време на клюки. Анелия с лице скрито в дланите си безшумно плачеше. Сълзите, изпълващи плътно стиснатите пръсти, се стичаха като мрежа върху избелелия подол на старата й рокля.
Васил отвори уста, но гласът му се удари в гърлото. Кога за последен път бяха се криели? Преди две десетилетия? Две години бе, откакто не я виждаше в това кътче, а споровете им бяха просто шум. Сега, на празно място
Анелия едва това слово, меко и старо, прережи тишината, след което още понежно: Анечко
Ръцете й спряха да трептят, а тя погледна съпруга си с мокри очи. След това се приближи и се облегна на него, поставяйки глава на рамо. Брадата му се навлажни от сълзите. Той почти се разкъса, но Анелия му не даде време:
Чеши брадата, докато гъжа ризата.
Юрко пристигна полчас преди, но всичко вече беше готово. Седнаха за масата, Васил трепери брадата, притеснявайки се дали момчето не се е изгубил. Анелия се опита да му успокои ръцете, но тогава в къщните прасета се разтопи вратата
Вечерта, след като се легнаха да спят, старците един по един преглеждаха двете снимки. Първата беше малка, чернобяла млада рижа девойка с голям букет полски цветя, държеше глава на рамо на мъж в костюм. Лицата им бяха щастливи, а зад тях чертаеше надпис ЗАГС.
Втората снимка беше голяма и цветна седеше седяла сивка с глава на рамо на Васил, а пред тях разстилаше голям букет градински цветя, ярки като август. Лицата им бяха също толкова радостни, колкото на първата.
Имаше и други снимки, но само тези две показваха двойка заедно.
