Дъждът пада с неумолима сила, като че ли небето иска да измива всеки ъгъл на София. Асфалтът блести под светлината на уличните лампи, а малки реки се спускаат по жлебовете към канализационните решетки, вкарвайки листа, цигарени конецчета и праха от предишните дни. В колата ми отоплението работи безмълвно, обгръщайки ме с приятен топъл микроблен. Мека мелодия от радиото ме изолира от бурята, като ме поставя в собствена мехурчеста кутия.
Това е обикновен следобед в среда, а аз се връщам от работа след среща, която излиза поподобре от очакваното. На предното седалко до мен лежи папка, пълна с документи, а в главата ми се реди списък от задачи. Изведнъж всичко спира, когато на ъгъла на булевард Цар Освободител забелязвам малка фигура, скрита под дъжда.
Тя не е поголяма от осем години. Тъмната й коса е залепена към лицето от водата, а якето, което носи, е толкова тънко, че изглежда като хартия. В ръцете й стисва букет изсъхнали цветя, увито в прозрачен, вече мръсен пластмасов пакет. Тозикичките й от плат са напълно пропити.
Намалявам скоростта и, без да се колебая, спирам близо до тротоара. Поглеждам я няколко секунди. Бих могъл да продължа пътя, както правят мнозина, но начинът, по който сжима цветята до гърдите си, като един единствен съкровище, ме спира.
Изключвам двигателя и отварям вратата. Студеният вятър ме удря веднага, придружен от непрестанното тропане на капките. Приближавам се.
Хей, момче! виква тя над шума на проливната буря . Не искате ли цветя за жена ви? Красиви са предлагам ги на достъпна цена.
Гласът й е слаб, но се опитва да звучи оживено.
Свалям жакета си и я слагам върху раменете й. Той е огромен за тялото й, но поне я затопля.
Дръж казвам, като й подавам и чадъра си . Ще се разболееш, ако останеш така.
Тя ме поглежда като че ли му е дала диамант.
Не, господине майка ми казва да не приемам вещи от незнайни хора.
Твоята майка има право отговарям , но това не е подарък. Това е заем, докато се оправиш.
Тя се съмнява, но в крайна сметка приема чадъра.
Колко букета имаш? питам.
Двадесет, господине. По хиляда лева всеки но мога да ги дам за осемстотин, защото са малко намокрени от дъжда.
Теглям портфейла и й протягам двадесет хиляди лева.
Взимам ги всичките.
Тя отваря уста, готова да каже нещо, но не излиза нито една дума.
Всички? Какво ще правиш с толкова много цветя?
Ще ги раздавам отговарям . На хората, които минават тук. Така всеки ще има покрасив ден.
Тихата усмивка се появява на лицето й.
Майка ми няма да повярва.
Къде е майка ти?
У дома се грижи за малкия ми брат. Той е болен. Затова излязох днес, за да не се намокри майка.
В стомаха ми се образува възел.
Остави си якето и чадъра. Сега бързай у дома. Майка ти ще се тревожи.
Тя прегръща парите до гърдите си, прави няколко крачки и, преди да завие ъгъла, вика:
Благодаря, господине! Да ви благослови Бог!
Я видя как се отдалечава, сега защитена от червения ми чадър. Връщам се към мократа кола, но с необичайно чувство: смес от тъга, нежност и лека надежда.
Включвам отоплението. Ароматът на цветята изпълва автомобила, а докато започвам да ги раздавам на непознати по улиците, усещам, че нещо се е променило в мен, макар да не знам точно какво.
