Ганка Василевна, трябвало е момичетото да продължи учене. Такива светли глави се срещат рядко. Тя има естествен талант към езици и литература ако видяхте нейните творби, бихте се изумили!
Когато дочеря ми беше на три години, я намерих под един стар каменен мост в калта. Взимах я като своя, въпреки че съседите шушуркаха зад гърба ми. Днес тя е учителка в Пловдив, а аз все живея в малката си къщичка, където преглеждам спомените като скъпоценни мъниста.
Под крака ми отново скърца пода пак трябва да го поправя, но нямам време. Седнах на масата, извадих стария си дневник. Листовете са пожълтели като есенните листа, но мастилото все още пази мислите ми. От прозореца вали, а берзата до къщата кълче клоните, сякаш иска да влезе навътре.
Защо се разтърси? й казвам. Поеми малко, пролетта ще дойде.
Смята ми се странно да говоря с дърво, но когато живееш сама всичко около теб оживява. След страшните години останах вдовица съпругът ми Стефан загина. Последното му писмо все още пазя, пожълтено от времето, с многобройни сгъвания го прочетох толкова пъти. Той писеше, че се връща, че ме обича и че ще живеем щастливо а една седмица по-късно разбрах, че вече няма.
Деца не ми се раждаха, може би и за добро по онези времена да осигуриш храната беше почти невъзможно. Началникът на колхоза, Николай Иванов, ме утешаваше:
Не се тревожи, Ганка. Още си млада, ще се ожениш.
Не искам повече да се оженя отговорих твърдо. Един път се влюбих, стига.
В колхоза работех от зора до здрач. Бригадир Петров понякога викаше:
Ганка Василевна, върви вкъщи, вече е късно!
Ще успея отговарях докато ръцете ми работят, душата не старее.
Къщичката ми беше скромна коза Манька, упорита като мен, и пет кокошки, които ме будят сутрин по-рано от какъвто и да е петел. Съседката Клавдия обичаше да се подиграва:
Какво, не си индичка? Защо пилетата ти късо преди всички?
Отглеждах градината картофи, моркови, цвекло, всичко от земята. През есента правех кисели краставички, мариновани домати и гъби. Зимата отварях бурканчета и се чувствах като че ли лятото се връща в къщата.
Помня един дъждовен мартски ден сутрин морославеше, до вечерта викаше студ. Отидох в гората да събера суха дърва за печката. След като събрах купчина, се върнах по стария мост, а отдолу чух плач. Първо помислих, че е вятър, но звукът беше ясен, детски и разкъсан.
Под моста видях малка девойка, покрита с кал, мокро и разкъсано роклячо, очи изплашени. При вида ми замръзна, трептеше като осинов лист.
Чия си, малка? шепнах, за да я не уплаша повече.
Тя мълчеше, само мигаше с очи. Устните й бяха синяви от студа, ръцете червени и подути.
Презряна е, прошепнах към себе си. Хайде, ще те заведем вкъщи, да се стоплиш.
Повдигнах я беше лека като пух. Завих я в своята хустка и я притиснах до гърдите. Помислих си: каква е това майка, която оставя дете под мост? Не можех да схвана.
Сухата дървесина се остави, защото нямаше време за нея. Целият път нататък момичето мърчеше, стискайки с мразовити пръсти шията ми.
Когато пристигнах в къщата, новината се разпространи мигом. Клавдия беше първата, която влетя:
О, Боже, Ганка, откъде я имаш?
Я намерих под моста, отговорих. Изглежда изоставена.
Какво жалкото викаше тя. Какво ще правиш с нея?
Ще я задържа у дома, казах.
С ума си се изгубила ли? се намесваше баба Мирка. Къде ще я храниш?
Каквото Бог даде, така и ще се справя, отговорих решително.
Запалих печката, затоплих водата, измих я в топла вода и я обвих в старата си блуза нямаше друго детско облекло в къщата.
Хапваш ли? попитах.
Тя кима, срамежливо. Дадох й вчерашната леща, парче хлеб, яде с апетит, но внимателно я виждах като домашна, а не улична.
Как се казваш?
Тя мълчеше. Не знаеше дали да говори.
Положих я в леглото си, сама се настаних на пейката. Няколко пъти през нощта се събуждах, за да проверя дали спи. Тя сънуваше, кихаше, но се събуждаше с късък скърцане.
На сутринта отидох в селския съвет Иван Степанович, кметът, вдигна раъце:
Нямаме доклад за изчезнало дете. Може някой от града да е пуснал
Какво да правим сега?
По закон трябва да я изпратим в детски дом. Днес ще се обадя в района.
Сърцето ми се спъна:
Първо, Степановиче, дай ми време може майките да се появят. А докато това, остави ме да я задържа.
Ганка Василевна, помисли добре
Няма как да се съмняваме, реших.
Назвах я Мария в чест на майка ми. Чак и ако би се появили родители, никой не дойде. И благодаря на Бога, че се привързах към нея.
Първоначално беше трудно не говореше, само с очи обикаляше къщата, сякаш търси нещо. През нощта се събуждаше, викала, дръпвайки се в моите ръце:
Нищо, дете, всичко ще е добре.
От старите дрехи направих ѝ облекло, боядисах го в синьо, зелено, червено не е най-изискано, но весело. Клавдия, виждайки, вика:
О, Ганка, имаш златни ръце! Мислех, че само с лопатата се справяш.
Животът ме учи да бъда и шевица, и няня, отвърнах, радвайки се.
Баба Мирка не беше приятелска:
Това не е добро, Ганка. Пичката в къщи ще привика беда. Майка й сигурно е безпардонна.
Замълчи, Мирко! прекъснах я. Не е твоята работа да съдиш чужди грешки. Тя е моя и това е достатъчно.
Началникът на колхоза също се съмняваше:
Мислиш ли, че детският дом е подобре? Там ще я нахранят и облекат.
А кой ще я обича? попитах. В детски дом децата са толкова много.
Той поклати глава, но после започна да помага мляко, крупи, всичко.
Мария започна да се топи. Първо изговори думи, после цели изречения. Първият й смях излетях от стола, докато окачвах завеси. Седях на пода, а тя се разсмя силно, детски и чисто. Дори аз се почувствах помлада.
Помагаше в градината, носеше си малка лопатка, копаеше, но предимно викаше плевели. Не я карах да се срамува радвах се, че животът я събужда.
След това я настъпи болест висока температура. Легна червена, мечтаеше. Търсих нашия селски лекар, Симеон Петров:
Помогни, моля!
Той вдигна ръце:
Какви таблетки? В колхоза имам три аспирина. Чакай, може след седмица нещо дойде.
След седмица? викнах. Тя може да не издържи до утре!
Тичах към района, девет километра в кал. Челниците ми се разкъсаха, краката в мозоли, но стигнах. В болницата младият лекар, Алексей Михайлов, ме погледна кървав и мокър:
Почакайте тук.
Даде лекарства, обясни как да ги давам:
Не е нужно пари, каза, само спасете детето.
Три дни не напусках нейното легло, шепнах молитви, сменях превръзки. На четвъртия ден температурата спадна, тя отвори очи и тихо каза:
Мамо, искам да пия.
Мамо За пръв път ме нарече така. Заплаках се от радост и умора. Тя ми изтри сълзите с ръце:
Мамо, боли ли те?
Не, казах, от щастие съм болна.
След болестта тя се промени стана нежна, разговорчива. Отиде в училище, а учителката й, Мария Петрова, се възхити:
Каква талантлива ученица!
Селяните спряха да шепнат зад гърба. Дори баба Мирка се промени започна да ни поднася питки, учеше Мария да плете, но никога повече не спомена “подкиналото”.
С времето Мария навърши девет години и започна да говори за моста. Седяхме вечер, аз шиех чорапи, тя гали куклата си, изтъкана от плат, който сама направи.
Мамо, помниш ли как ме намери?
Сърцето ми запъха, но не показах:
Помня, дете.
И аз си спомням малко. Беше студено и страшно. Жена плачеше и след това си тръгна.
Продължи:
Не помня лицето й, само синята хуска. И постоянно повтаряше: Прости ми, прости
Марийо
Не съжалявай, мама, аз не съм тъгова. Понякога си спомням, но знаеш какво? изведнъж се усмихна. Радвам се, че ме намери.
Гърнах я силно, а в гърлото й се образуваше възел. Честно се чудех кой е била онова женско лице в синята хуска. Защо остави детето под моста? Може би глада, може би мъжът ѝ пиеше Животът е пълен с тайни, не е наша работа да съдим.
Тази вечер не можех да заспя мислех колко пъти съдбата се завръща. Живях сама, усещайки се изоставена, но всичко това ме подготви да бъда готова за онова, което трябваше да осигуря топлото обятие на изоставено дете.
Оттогава Мария често ме пита за миналото. Не крием нищо, просто се опитвам да обясня без да раня:
Понякога хората се озовават в ситуации, където изборът им е почти невъзможен. Може майка ти да е страдала и да е взела това решение.
Нямаш ли някога такова? попита тя, гледайки ме право в очите.
Никога, отговорих твърдо. Ти си моето щастие, моята радост.
Годините минаваха бързо. Мария беше първата ученика в училището. Прибираше се вкъщи и викаше:
Мамо, мама! Днес пред дъските четох стих и учителката Мария Петрова каза, че Мамо, мама! Днес пред дъските четох стих и учителката Мария Петрова каза, че имам талант за поезия и трябва да продължа да пиша.
