Виновна си ти, че нямам семейство! изкрещя племенницата, излизайки от апартамента.
Леля Мария, никога ли съжаляваше, че не роди деца? попита Камелия, оставяйки чашата с недопито кафе на масата.
Мария Иванова се сепна от неочаквания въпрос. Племенницата дойде на гости след дълго време, говореха си спокойно за работата, за времето, и изведнъж такова нещо.
Защо такива мисли, Камеличка? отвърна лелята, подравнявайки дантелената салфетка на масата. Животът е какъвто е. Не всички трябва да са майки.
Но все пак е тъжно, нали? Да живееш сама… Камелия я гледаше внимателно, сякаш изучаваше всяка бръчка по лицето ѝ.
Мария се усмихна неловко. Навън вареше октомврийски дъжд, а в апартамента бе топло и уютно. Винаги поддържаше чистота, особено когато идваха роднини. Макар че роднини почти не остана само Камелия, дъщерята на покойния ѝ брат.
А защо питаш за това? Всичко добре ли е между теб и Стефан? Мария се опита да насочи разговора към племенницата. Тя се срещаше с младежа вече трета година, и лелята надееше за скорошна сватба.
Стефан и аз се разделихме, каза Камелия рязко и се обърна към прозореца. Преди месец.
Ох, мое детенце! Защо не ми каза? Щях да…
Какво щеше да направиш? се обърна тя внезапно. Да ме пожалиш? Да ми кажеш, че има и риби в морето?
В гласа на Камелия имаше злоба, която Мария никога преди не бе чувала. Племенницата винаги бе тихо, възпитано момиче, след това скромна студентка, а сега успешен счетоводител в голяма фирма. Мария бе горда с нея.
Камелия, какво става? Днес си някак… друга.
Друга? Камелия стана от масата, започна да крачи из стаята. Каква трябва да бъда? Да се усмихвам постоянно, да казвам, че всичко е наред? Да се правя, че на тридесет и две нямам личен живот?
Мария я гледаше объркано, докато Камелия се приближи до стария шкаф с семейни снимки. Взе една снимка в ръце малката Камелия и тогава още младата леля.
Бях на седем, когато родителите ми загинаха в катастрофата, прошепна Камелия, без да се обръща. Помниш ли как дойдох при теб?
Разбира се, скъпа. Преживяхме го заедно, Мария стана, искаше да се приближи, но Камелия се отдръпна.
Да, преживяхме. Но тогава не разбирах какво се случва. Мислех, че е временно. Че родителите ще се върнат, и аз ще живея пак с тях.
Камеличка, защо говориш за това сега? Ние обсъждахме всичко тогава…
Нищо не обсъждахме! Камелия се обърна рязко. Ти просто реши за мен! Реши, че ще живея с теб, че това е най-доброто за мен!
Мария почувства как нещо се сви в гърдите ѝ. Неужели племенницата забрави колко трудно беше тогава? Двадесет и осем години, съпругът тъкмо подаде за развод, кариерата ѝ рухна, а тук малко дете на ръце.
Камелия, аз бях още съвсем млада. Разбира се, може да съм сгрешила, но се опитвах…
Опитваше се! Камелия се изсмя злобно. Знаеш ли как се опитваше? Затвори ме в този апартамент! Без занимания, без приятели!
Камелия, не е вярно! Имаше приятели в училище…
Какви приятели? Всеки ден ми казваше: “Защо ти са нужни повече хора, защо да ходиш по гости, вкъщи е по-добре, по-спокойно!” Защо ми забрани да ходя на театралния кръжок? На танците?
Мария седна на стола. Тя помнеше тези времена различно. Стремеше се да предпази момичето от лошо влияние.
Исках да те предпазя…
От какво? От живота? От хората?
Не говори така. Ти израстна хубав човек, имаш образование…
Да, но не мога да се справям с хората! Не мога да бъда отворена, весела! Направи ме като теб затворена, уплашена от всичко!
Думите бяха по-болезнени от шамар. Мария винаги се смяташе за предпазлива, а не за страхлива.
Камелия, разбирам, че си разстроена от раздялата със Стефан…
Какво общо има Стефан? изкрещя Камелия. Той е четвъртият! Четвърти, с когото не става! И знаеш ли защо? Защото не мога да бъда искрена! При първи проблеми се затварям в себе си, както ме научи!
Мария мълчеше. В гърлото ѝ беше заседнал кълб.
И знаеш ли какво ми каза при раздялата? продължи Камелия. Рече: “Ти като зомби. Живееш, но не си жива. Работа, вкъщи, телевизор. Никакви интереси, никакви желания.”
Камелия! Мария се шокира.
Неудобно е да чуваш истината? А на мен е неудобно да живея така! Камелия се опря на прозореца. Всички приятелки са омъжени. Имат деца. А аз стоя сама вечер и се чудя: какво не е наред с мен?
Всичко е наред, скъпа…
Не, не е! Камелия се обърна. И разбрах защо! Аз съм като теб! Повтарям съдбата ти!
Моята съдба?
Да! Никога не си била щастлива! Дори когато беше омъжена за чичо Георги, мълчеше, докато той крещеше! А когато те напусна за секретарката си, дори не се бори!
Мария стисна юмруци. Болно бе да чува това за неуспешния си брак.
Не съди за неща, които не разбираш, прошепна тя.
