Три съботи подред жената излизаше “на работа”. Това, което видях, промени всичко.
“Пак ли ще закъснееш?” Георги се опитва да говори спокойно, но гласът му издава трептене.
Рада замръзва с чантата в ръка. Обръща се бавно, сякаш печели време.
“Да, проектът гори. Шефът е извън себе си, всички се втурнаха.”
“В събота? Третата седмица поред?”
“Гошо, ставаш като дете! Работата е работа.”
Целува го по бузата бързо, формално, като съседка в асансьора. Мирише на непознат парфюм нежен, млечен. Георги се свива.
“Раде, да поговорим ли?”
“Вечерта. Всичко вечерта, става ли?”
Вратата се затваря. Георги стои в коридора, стискайки юмруци. Трета събота. Третата проклета събота, в която жената излиза сутрин и се връща изтощена, мълчалива, чужда.
Не може повече. Взема ключовете на колата.
Рада излиза от блока, оглежда се. Георги се спуска в седалката късмет, че е паркирал зад камион. Тя качва такси. Той запалва двигателя.
Пътят е дълъг. Не към офиса това е ясно. В някой спален квартал в другия край на София. Сърцето му чупи. Сега ще разбере. Сега всичко ще се изясни.
Рада слиза пред обезцветена пететажна панелка. Георги паркира настрани, върви след нея. Тя влиза във входа. Той чака, брои етажите по прозорците. Трети. Прозорец наляво.
Полувинаги нищо не се случва. После Рада се появява отново. Но не сама.
С кошница за бебета.
Георги почти пада. Дете? Те нямат деца, само планират… или по-скоро планираха, преди тези съботи…
Бебето плаче. Рада люлее кошницата, нещо му шепне. Изглежда объркана, неловка. От входа изтича млада жена Георги разпознава сестрата на Рада, Елица. Онази безотговорна Елица, която на двадесет и пет вече е била омъжена два пъти.
“Раде, благодаря! Ще се върна бързо, максимум два часа!”
“Ели, каза час!”
“Моля те, много ми трябва!”
Елица изчезва, оставяйки сестра си с крещящо бебе. Рада безпомощно бута кошницата.
Георги се отдръпва зад ъгъла, обляга се на стената. Значи, не любовник. Значи, племенник. Но защо тайно? Защо лъже?
Връща се в колата, притичва у дома. Трябва да се прибере преди нея. Трябва да помисли.
Вкъщи Георги се лута из стаите. Можеше просто да я попита. “Раде, къде беше?” Но тя би излъгала знае го. Както и той лъже.
Защото и той има тайна.
Мария. Секретарката от съседния отдел. Нищо сериозно само разговори след работа, кафе, понякога кино. Тя го слуша, когато разказва за програмирането, смее се на шегите му, гледа го с възхищение. Както Рада гледаше преди. Преди живота им да се превърне в “купи хляб”, “плати сметката”, “пак си изпуснал чорапите”.
С Мария е лесно. Прилича на онази Рада, която той обикна преди седем години. Весела, безгрижна, готова да слуша безкрайни истории за кодове и алгоритми.
Ключът се увива в ключалката. Георги се сепва, грабва дистанционното, пуска телевизора.
“Здрасти” Рада надниква в стаята. “Цял ден си седиш вкъщи?”
“Да. Не ми се движеше.”
Тя преминава в кухнята. Георги чува как тече вода, звънват съдове. Върви след нея.
Рада стои до мивката, мие чаша. Раменете ѝ са приведени, под очите ѝ сенки. На джинсите има петно прилича на млечна смес.
“Раде.”
“Какво?”
“Изморена си.”
Тя се обръща, гледа го учудена.
“Да. Изморена съм.”
“Да излезем ли някъде? В онова италианско, където бяхме за годишнината?”
“Гошо, наистина съм без сили. Да поръчаме ли пица?”
Той кима. Гледа я как вади телефона, търси номер за доставка. Ръцете ѝ треперят.
“Раде, какво става?”
“Какво имаш предвид?”
“Някаква си… различна. От месец.”
Тя замръзва. Телефонът изплъзва от ръцете ѝ, пада на масата.
“Просто работа, Гошо. Много работа.”
“В събота?”
“Да! В събота! Стига си ме тормозил!”
Избухва. Георги вижда ще заплаче. Приближава се, прегръща я. Тя се напъва, после се отпуска, забива лицето си в рамото му.
“Съжалявам. Просто съм много уморена.”
Мирише на детска присыпка и на нещо кисело бебето вероятно е повръщало. Георги я гали по гърба, усеща как сърцето ѝ лупа.
“Раде, ако нещо се е случило, кажи. Не съм чужди.”
Тя се отдръпва, избърсва очите.
“Всичко е наред. Наистина. Просто труден период. Скоро ще се оправи.”
Пицата пристига след четиридесет минути. Ядат мълча, без да се гледат. После Рада отива под душа, а Георги остава в кухнята, втренчил се в изстинал къс с шунка.
Можеше да каже. “Раде, видях те с кошницата. Това племенник ли е?” Но тогава щеше да трябва да признае, че я е следил. А после тя ще попита: “А ти? Къде прекарваш петъчните вечери?”
И как ще отговори? Че седи в кафене с друга жена? Че ѝ разказва неща, които отдавна не споделя с жена си? Че понякога се чуди: ами ако…
Телефонът вибрира. СМС от Мария: “Ще се видим ли в понеделник? Искам да ти покажа онзи филм.”
Георги изтрива съоб
