Марина Петрова не обича своите синове, смята ги за глупави, ограничени, груби и необработени, както бащата им.
Майко, какво ще ядем? вика най-големият й син, Генчо, гласът му вече е дълбок, под брадичката му расте къса брада, ръцете му, както и баща му, са дълги и тънки, с големи груби пръсти, готови да се стиснат в силен юмрук.
Марина точно знае, че Генчо вече се придвижва към младите жени, особено към самотните баби, които са останали без мъжка ласка и безпощадно се вглеждат в младежките мъже и в тинейджърите.
Тя казва на една от тях, Калина, че Генчо е малък, едва навършил петнадесет, но Калина се е разсмяла без срам, отговаряйки му по начин, който кара Марина да се почувства смачкана.
Оттогава Марина спира да обича Генчо; той й прилича на баща си груб, винаги намръщен, от когото вечно се усеща миризма на сланина, чесън и домашна ракия, а ръцете му се намесват навсякъде.
Тя преминава през почти всичките жени в селото, а тя и сина й се женят по принуда жена плаче, няма кой да я защити, а старата баба, която живее еднакво сама, се радва да я пришви къде поискат.
Какво ще правиш, момиче? казва старецът. Погледни Пашо, колко е красив, всички момичета се влюбват в него, а ти… иди вече.
Не искам, плаче Танка, ще отида в Пловдив, ще работя във фабрика, ще се обучавам, ще се изкарам.
Какво, в град? вика бабата, преди това трябваше да се задоволи с него…
Бабата удря Танка без милост, сякаш вярва, че тя се е съгласила с Пашо, въпреки че тя не знае нищо за него и е принудена.
Тя продължава да я обижда с думи, твърди, че скоро ще има корема над носа, а Танка усеща, че нещо се случва.
Това я принуждава да излезе за Пашо. Той е по-голям, я кани в къщата си, но свекърта първоначално се оплаква, че е избрал грешната булка, после се успокоява и дори съжалява за Танка, особено когато я мъч
и нощем.
Той я нарича слаба, безсилна.
В селото започват да се появяват деца едно след друго, всичките мъже.
Танка ги обича силно, докато не пораснат и не станат като Пашо.
Тогава тя се превръща в лоша майка.
Войната разваля Пашо, краде му всичко, а мъжете не се завръщат.
Той напуска фронта с трима сина и се връща с пет чужди младежи с черни очи, като вештини.
Марина ражда още трима момчета, но дъщеря не се появява.
Никой не успява да избяга от Пашо той я следи, стиска, хвърля в кът.
Танка отлага момента на влизане в спалнята, измисля различни задачи.
Когато Пашо казва, че отива при вдовицата Лилия Боровска, Танка издиша облекчение.
Генчо се бие с баща си, а тя го успокоява, бинтирайки му раната и гушейки го по глава, както в детство.
Нека си си отиде, нека, казва тя. Не е нужно.
Майко, не се страхувай, ние ще го не ще го оставим, се мъчиш
е Гечо, който се готви да се ожени, а Танка се опитва да не мисли за това, което ще прави с младата, нежната, големогледа си съпруга.
Тя се къса, че всички са едни и същи какъв ужас, казва Марина, докато гледа малките момичета, толкова красиви и близки, и се надява, че природата може да се обърне и сина й не ще стане като Пашо.
Тя знае, че гласът ѝ ще се задебели, ще се появи брада, като в очите ѝ се появи искра.
Затова никога не обича синовете си, когато пораснат Марина си мисли, че е лоша майка.
Бъдещите й жени раждат момчета, а тя се моли за поне една дъщеря.
Последният, Санчо, е обичан от нея.
Тя дълго се опитва да намери жених за него, но без успех.
Синът ѝ, Сашо, излиза от спалнята и вижда Лилия тя не се крие, не се свива, готова е да скочи в земята, но се тягне към него, като теленце към майка си.
Лилия се прилепва към гърдите на Сашо и замръзва, а той я гали по косата и по челото, целува нежно, като майка дете.
Марина започва да следи всичките си синове, дали се държат като Пашо дали задържат жени, дали ги теглят в леглото в удобен момент.
Не!
Не, Господи, не!
Тя се чуди дали е слепа, дали никога не е виждала други младежи, които се превръщат в Пашо.
Минават години, за да разбере това Марина.
Генчо, сине, всичко е наред? вика майка към най-големия син.
Всичко е добре, майко, влез, има ли нещо? Не се кара новата съпруга? Има ли място за нея? отговаря той, трудно намирайки думи, защото от раждането е мълчалив.
Майко, не се притеснявайте, ако трябва казва Катерина, съпругата на Генчо.
Не, децата ми, всичко е наред, просто си дошла да поговориш, липсват ми всички. Синко, простете майка ми, ако се наложи
Майко какво правиш?
Бях лоша майка
Ти ли? Не е така? пита Катерина.
Е, така е, търсим такива майки и свекърви, момчето ни се роди Не се мърисвайте, кажете ми Чай с блатно тесто.
Докато Марина обикаля всички синове, се връща у дома изтощена.
Една от съпругите й пие чай, а другите отказват не иска да обиди момичетата.
Не е имало дъщеря? се крева в себе си Марина шестте ми деца, но без момичета
Може би не е толкова лоша майка, мисли тя.
У дома Лилия пече блини
Очи ѝ се задържат върху нея, но тя не иска да отказва.
Блините са наистина вкусни.
Лилия, да ми родиш внучка? пита Танка надявано.
Родя, майко, се съсмее Лилия и след това задържа обещанието, ражда две момиченца Оля и Юлия, любимци на бабата, обичани и глезени, толкова много любов се спестява за тях.
Марина също обича внуците, макар да са подобни на Пашо, тъй гаден, но внуците са принцеси, владетели на сърцето ѝ.
От кожата ще се изправя, ще възпитавам момичетата и ще ги изведа в хора, няма да им позволя да загинат, обещава Марина.
Тя спази думата си внуците й се развиват в професии, винаги уважават бабата с добри думи и обичат Татяна.
И тя ги обича.
Какво казвате? Не обича ли Марина синовете си?
Да, обича ги, иначе нямаше да станат каквито са.
Кой би могъл майка да не обича дете, което е израснало под неин сърце?
Пашо
Бог да го прости, Марина вече го е простила и дори малко обича.
